(Този текст е от 04.09.2012 г.)
Колко информация човек може или е препоръчително да споделя виртуално? Краткият отговор е… колкото по-малко, толкова по-добре. Все пак, интернет е завинаги. От друга страна, човек се учи и макар да трябва всичко да ти мине през главата, има теми, които дори когато ти минат през главата, вместо да се поучиш, те чупят… или те разглобяват и оставят на парченца. Текстът по-долу го правя видим за…3ти път мисля, заради твърде многото пъти, в които съм водила този разговор с близки и приятели, защото това Е проблем, който виждам и всеки път се чудя… дали ако някъде го имаше разписано, някога, навреме, е можело някой от тези хора да не преживява това и да не бъде прекаран през подобна месомелачка? Задълженията на приятелите;)

Сериозен проблем на двойката е капсулацията. Когато си с някой, независимо от обстоятелствата, е малко или повече създаване на мехур, един вид балон, зависи от хората каква ще е стената между тях и света. В много случаи става „ние срещу света“, емоционално вплитане в другия и колкото повече емоция има, толкова повече ставаме късогледи и неспособни да видим себе си и партньора ни обективно. Ние сме сигурни, не, убедени, че този човек НИКОГА не би ни причинил нещо негативно умишлено, а ако се случи, че е било случайно, че не е било с цел… че няма да се повтори. Един от най-важните уроци е… EVERYBODY HAS AN AGENDA. Само по себе си това не е нещо лошо или негативно. Ние искаме преди всичко да сме щастливи, но всеки от нас е изтъкан от неврози, страхове, проблеми, минали рани и собствените ни противоречиви личности, от предишния ни опит. Всеки иска да е щастлив… което понякога може да е умишлено или неумишлено за наша собствена сметка… или за сметка на партньора ни.

Едно от най-трудните неща е да осъзнаем, че човекът, който значи ужасно много за нас… и за когото искаме/знаем/надяваме се, че също значим ужасно много за тях… може да е отровен… като мислене, като практики, като начин на мислене, като идеи, като поведение. Често емоционалността е любимо извинение или силни чувства или предишен негативен опит „да, постъпих кофти, да, реагирах негативно, да, направих нещо… НО“… Чертата трябва да се тегли. Крайната цел е баланс… за да има адекватни отношения, трябва да има баланс, подобно на люлка тип везна, наливането трябва да бъде отговаряно… не става само да давате или само да получавате. Разбира се, всеки е убеден, че винаги той/тя дава не-малко… ала въпросът е… чувствате ли, че получавате в отговор? И ако тази мисъл е продължена „ами не, обаче…“ нещо не е наред. Ама никак. Проблемът е, че може да се чувствате, че партньорът ви не ви отговаря на количеството, което вие давате… и тук има две опции. В единия случай сядаш и хубавичко говориш с партньора, изяснявате ТОЧНО какво/къде/защо има дупка (ако самата идея ви претиснява, че той/тя ще реагира негативно… махнете се оттам. Няма да се получат нещата, колкото и да ви се иска. Това висене само ще се натрупва, до момента, в който не можете повече. Прекратете по-рано, отколкото късно. Осъзнаването и приемането на това е АДСКИ трудно, защото на всеки му се иска тази връзка да стане и да проработи или че ще стане рано или късно. И тук идва заслепяването, защото не сме обективни заради собствените ни надежди, очаквания и предубеждения.) в другия случай си тръгвате.

Да… любовта побеждава всичко… но всъщност не го прави. Любовта може да бъде токсична и да ни накара да искаме човек, който може да ни е най-великата любовна история… и да бъдем ужасно нещастни заради тях… или те заради нас. Да осъзнаем собствената си вина и отговорност е трудна, всеки е главния герой в собствения си филм, да приемем, че може да не сме в нечия чужда история е болезнена. Понякога най-доброто, което можем да направим за някого е да го/я оставим и да продължим живота си. Да ни накара да се чувстваме невероятно… и да е обречено. И приемането на това е невъзможно трудно. Защото на всички ни е набивано в главите как истинската любов побеждава накрая. За съжаление… това не-винаги е вярно… и приемането на това ни дава шанс да разпознаем симптомите по-рано, отколкото късно.

Един от основните проблеми е очакванията. Ние очакваме какъв ще бъде/трябва да бъде партньора ни… какво да прави/да не прави. Хората обаче не четат мисли, основния проблем на връзките е липса на комуникация… отношенията не са в кехлибар, те се развиват заедно с нас, ние не сме същите личности, които сме били преди 10 години… логично е връзката ни с човекa също да се е променила, защото той/тя също не е същата личност като преди 10 години… тези двама души и отношенията същите ли са изобщо или са други двама души? Хмм… най-лесния начин е да се говори… не когато се натрупат хиляда проблема… а веднага. Спокойно и без обвинения.
Ала може би най-основното нещо е… nobody is entitled to anything from and to you. Nobody is entitled to your time, your love, your energy, your affection, your friendship… you owe them nothing, if you give them something… give it to them freely, because you feel it, because you want to… not because they expect it from you, because other people expect you to, because everyone else does it and so forth. If something lacks… ask for it, if they or you can’t give it… then move on. You can’t make anyone give them something they don’t want to if you don’t want to. If you don’t feel it… then it’s probably not going to work no matter how much work you put.

Психичното здраве и самолетните катастрофи

Въпреки информацията, която циркулира по жълтите вестници, все още не се знае причината за кататрофата на немския самолет. Има ужасно много елементи, които озадачават и над тях още се работи. Т.нар. запис от черната кутия от последната минута в кабината е ФАЛШИФИКАТ, държа да го подчертая още от самото начало… информацията, че е самоубийство, също още НЕ Е ДОКАЗАНА, а аспектът, че човекът е страдал от депресия (минало време), е нещо, което ОЩЕ НЕ Е ДОКАЗАНО ДА ИМА ВРЪЗКА.

Причината да уточнявам тези неща още от първия абзац е проста, масовата психоза и истерия, която обхвана хората и псевдоекспертните мнения, които заваляха изясниха един много, много сериозен проблем. А именно, че знанията, които има средния човек по темата какво е това психично здраве и има ли почва у нас, е несъществуваща.

Няма какво да го захаросваме, идеята, че някой може да има психичен проблем, дори да се помисли по темата, камо ли пък да се спомене, все още е табу в България. Повдигането на темата на глас или споделянето с околните… също е ужасяващо страшно преживяване. Човек, когото познавам от години, въпреки че ме познава добре и знае мнението ми по тези теми, изрази очакване, че ще реагирам негативно, че е потърсил помощ за психичното си здраве, едва ли не се извиняваше, че не се е справил сам с проблема. Говорим за дискусия между добре образовани, млади хора, които живеят в столицата и уж минават за егалитарни в някои аспекти, не мога да си представя в какво съостояние са нещата по-далече от столицата, но се съмнявам да са процъфтяващи.

Съгласна съм, нека има дискусия. Aвтоматичното демонизиране, което се случи, медиите, много от които демонстрираха откровена жълтина, постъпиха по най-некоректен начин и започнаха откровено да си съчиняват, използвайки скандалността и вече изградени идеи относно психичното здраве, болести и обществена стигма обаче НЕ Е дискусия.

„Луд, психопат, психар, ненормален“… очевидно между това да страдаш от депресия и да си сериен убиец разлика не съществува. Нещо повече, отношението е, все едно няма никакъв контрол над летците (или хората в натоварени и стресови професии, от чиято работа зависи животът на много хора), е мего казано… нелепо.

Не бива да се демонизира нещо, което може да няма връзка и отношение със случая. Представете си, че човекът не е страдал от депресия, а от нещо друго, бил е болен от левкимия… ала болестта е под контрол, не е излекуван, защото ракът е гадна болест, в която не можеш да си сигурен, че си се излекувал, ала е под контрол, посещаваш лекар, пиеш си лекарствата и си адекватен член на обществото. Случва се нещастие и първата истерична, първосигнална и недоказана реакция е паника, призив хората с хронични или предишни заболявания да бъдат свалени от опасни длъжности, защото такива коментари циркулират много активно конкретно в момента.

Това е, защото коментиращият си въобразява, че е първата личност, която се е сетила за темата. Защото за много хора това е първия миг, в който отделят време да се заинтересуват за хората, които страдат от дадената болест и си въобразяват, че понеже те не знаят нищо по темата, това важи за целия останал свят. Та… в процеса на разследването става ясно, че психичното здраве или физическото здраве на този човек нямат отношение за нещастието (или не е доказано да имат връзка), че всъщност вече има не-малко стъпки и дейности, с които се следи споменатото здраве, за да се избегне нещастни случаи или друго… реално това, което се коментира в момента е буквално да бъдат наказани хора, едно търсене на колективна отговорност почти… и то буквално БЕЗ основание и без вина. Невинен до доказване на противното, помните ли? Чиста случайност… пилотът е страдал от депресия. А ако не беше страдал от депресия? Ако беше нещо друго, нещо трето?

Не ме разбирайте погрешно, по никакъв начин не отричам, че не е невъзможно наистина да е вярно, човекът да се е самоубил и някакси никой да не е забелязал какво се случва, за съжаление е възможно. Само че дискусията не е по темата „нека се постараем да предпазим хората от нещастни случаи, нека обърнем повече внимание на психическото и физическото здраве, нека помогнем на хората, които имат проблеми или може би имат проблеми или обмислят да потърсят помощ, защото смятат, че може да имат проблеми„, реакцията беше една стъпка преди грабването на вилите и факлите и скок „махнете тия луди от важните позиции, с които застрашават живота на околните„.

Аз не съм психолог… учила съм една година психология в университета и то като част от друга специалност, но лесно мога да преценя, че ако това да потърсиш помощ, защото смяташ, че можеш да имаш проблем, доведе до загуба на работата ти, това ще доведе до хората да намалят още повече търсенето на помощ, когато имат проблеми.

Депресията е страшно нещо, игнорирането й не би я спряло, според статистиките, мъжете са високорисково застрашени, защото заради културата, в която живеем, включително в България, признаването, че има проблем и търсенето на помощ, особено психиатрична такава, се гледа с недоверие и съмнение, съответно много често се стига до фатален изход, защото се отлага до последния възможен момент. Или след него. Ако ще говорим по темата, трябва да обмислим глобално какви биха били последствията… защото депресията пък и не само тя от заболяванията, не е нещо, което се появява в определена възраст, протича по определен начин или има специфичен вид, колкото по-рано се хванат, толкова повече подлежат на контрол и лечение.

Създаването на страх от търсенето на помощ по-скоро би довело до много повече негативни последствия. Да, важно е да се предпази отделния човек и цялото общество, да се минимализира опасността ситуации, които могат да бъдат избегнати с по-внимателен контрол и внимание над служителите на стресови и напрягащи позиции, които държат в ръцете си живота на много хора като част от всекидневните им задължения. За да изградиш възможността хората спокойно да търсят помощ при нужда, тя трябва да е 1. достъпна, 2. да не е присъда за живота на този човек.


Ако се окаже, че съвсем напълно пилотът няма никаква вина за случилото се, за съжаление почти нищо няма да се промени. Паниката ще си остане. Премахването на лекарската тайна, в случай, в който този човек може да е опасен за себе си и околните, ако се погледне от другата страна, просто ще доведе до нерепортване на заболявания. Както уточних, психическото здраве е третирано неадекватно, все още е срамно да посещаваш психоаналитик, психолог или да се говори за това, в България дори още повече. Хората, които страдат от каквито и да е психични заболявания не са чудовища и макар филмовите клишета да създават представата за агресивните, буйстващи луди, които са опасни за себе и за околните, това не го прави вярно. Не е невъзможно, но слагането на равенство е изключително опасно и вредно.

За моловете и храненето

Хората ходят в мола да ядат. Мега неестетично. Някои ядат с отворена уста, други мляскат.
Изобщо… какви са тия изпълнения, моля ви се… на публично място, да консумират храна?
Защо не си седят вкъщи и не ядат там? Не могат ли да предвидят, че ще огладнеят?
Или поне по-дискретно да го правят… няма ли специални стаи или евентуално в тоалетните?
Иначе, като могат да се хранят на публични места, после какво следва? Ааа??

_____________
Как ми звучи драмата по повод кърменето в мола. Публичното поведение може да е такова, съобразяващо се с околните, но може и да не е. Само по себе си, кърменето като такова, не пречи никому. А просташкото поведение си е просташко поведение, независимо дали е ядене с отворена уста или нещо трето. Цялата дискусия придоби абсурдни размери, особено намесата на естетика. В мол сте и търсите естетика? Сериозно?

Един член от закона с много последствия

Този текст е препубликуван от блога „Нещо се случи„, защото темата е ужасно важна и колкото по-голям отзвук има, толкова по-добре.

freeimages.com

freeimages.com

„В началото на 2015 година от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина отпадна един важен член. Член 217в, този, който се отнася за износа на лекарствени продукти. В него има един ключов момент:

(5) Изпълнителният директор на ИАЛ може в срока по ал. 4 да откаже с мотивирана заповед извършването на износ, когато при извършване на анализа по ал. 3 се установи, че:

1. наличните към момента на подаване на уведомлението по чл. 217б количества от съответния лекарствен продукт в Република България не са достатъчни за задоволяване здравните потребности на населението;

2. в резултат на извършване на износа може да настъпи временен недостиг на необходимите за задоволяване здравните потребности на населението количества от съответния лекарствен продукт;

3. липсата на достатъчни количества от съответния лекарствен продукт за задоволяване здравните потребности на населението може да застраши сериозно живота и здравето на населението.

Казано просто, това означава, че когато има съмнения, че лекарствата в страната няма да стигнат за нуждите на болните, износ може да бъде отказан. За да е сигурно, че пациентите в България ще имат количествата лекарства, които им трябват.

На 29 януари 2015 Конституционният съд обявява член 217в като неконституционен. (В края на текста има линк, от който можете да видите както извадката от закона, така и решението по делото).

Съответно, от края на януари 2015 година Виреад, лекарството, което се използва за лечение на хроничен хепатит В, започна да изчезва от аптеките.

Какво всъщност се случва?

Отпадането на съответния член от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина създава чудесни условия за реекспорт. Лекарството Виреад струва на българските пациенти 587 лв. на месец, които Здравната каса покрива. В други страни от Европейския съюз цената на Виреад е значително по-висока. Досещате се какво се случва, нали? Когато фирмата-доставчик за България зареди аптечните складове, част от количествата лекарства директно се изнасят и препродават, преди още да са стигнали аптеките. Разликата в цената отива в нечий джоб, а пациентите отиват на майната си.

В България болните от хепатит В са над 350 000 човека. Част от тези хора се лекуват с Виреад. За повечето лечението е доживот. Ако се наложи да прекъснат лечението, състоянието им рязко може да се влоши и да доведе до летален изход.

И това е само върхът на айсберга. Въпрос на време е и други лекарства, които са с по-ниска цена в България, отколкото другаде в Европа, да започнат „мистериозно“ да изчезват от аптечната мрежа. Премахването на чл. 217в от Закона може да убие много, много хора.

Лекарите, пациентите и фирмата-вносител призовават за спешни мерки, преди ситуацията да излезе тотално извън контрол. На ход е държавата.

Тук е сигналът, подаден от пацентско сдружение ХепАктив към институциите. В него са приложени извадка от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина и Решението на Конституционния съд от 29 януари.

Нещо-процентовите жени

Попаднах наскоро на няколко публикации, които се въртяха около желанията на разни знайни и незнайни жени да бъдат истински жени/стопроцентови жени и други такива. Прочетох ги с интерес, но като цяло имам по-скоро странни впечатления и няколко въпроса.

Първо, не става ясно кой им пречи да са истински жени. Току се коментират феминистки (еманацията на злото в очите на тези дами, които бълват агресия срещу равноправието на половете, докато си имат образование, очевидно ходят на работа и имат собствени банкови сметки, най-вероятно имат собствено жилище или живеят под наем, във всеки случай, не живеят с тати и мама. Иначе казано, възползват се от равноправието, за да уредят собствения си живот, но изключително ненавиждат идеята околните жени да имат същите възможности като тях) и равноправие като проблеми, защото така никой не им подсвирквал по улиците, не им подарявал портокали и вече не били специални, мистериозни грации, а най-обикновени човешки същества, които не са с нищо по-специални от околните. О, ужас…

Второ, тези жени имам ИЗКЛЮЧИТЕЛНО конкретни изисквания към околните жени. Околните жени са им длъжни да бъдат обезкосмени, на ток, в рокли/поли, да не пият/пушат, мечтата им в живота да е да са домакини и да си намерят гадже/съпруг… и да станат мами. За момент може да се допусне, че ако са хомосексуални или бисексуални, са просто нахални и искат всичките им възможни партньорКИ да са като тях. Разбира се, само им намекнете, че се държат с околните жени, сякаш са във връзка с тях и гледайте реакции. Тези жени почти задължително са заклети хомофоби и ненавиждат хомосексуалните жени. Откровената им омраза към всички жени, които имат наглостта да не живеят живота си по техния начин е стряскаща и притеснителна. Те са толкова щастливи от това, че са истински жени, защото женствеността е толкова естествена и неделима част от тях, че са готови да избълват тонове помия върху всяка жена, която си позволява да се отклони от тази невероятно естествена и неоспорима част от личностите им. Което ако беше вярно, би обезсмислил техния кръстоносен поход, но няма значение.

Трето, защо тези дами не живеят по собствените си проповеди? Всички те са неомъжени, често и бездетни, едновременно са съвършените жени… които заедно с това някак не успяват да убедят околния свят колко са съвършени. Ако мъжете бяха истински мъже и кавалери… ако жените бяха истински жени и спазващи точен код на поведение… тогава всичко щеше да е съвършено, те щяха да бъдат принцеси и да бъдат третирани по съвършения начин, животите им щяха да бъдат перфектни, а те завинаги щастливи. Никакви негативни социални, емоционални, психологически последствия не би имало нито за тях, нито за околните. Разбира се, това е невъзможна утопия, която не просто е непостижима, но никога, в нито една епоха и култура не е съществувала. Ала това не ги спира да си мечтаят за нея.

Забелязвам една странна идеализация на консерватизъм, който никога не е съществувал в България, идеята за неработещата домакиня, която си гледа семейството и децата, оставила цялата грижа на съпруга си, с перфектната прическа, фигура и гардероб. Факт е, че повечето жени не горят от желание да се върнат в реалност, в която алфата и омегата на живота им са били бебе и съпруг, а интересите им са се простирали до цвета на завесите. За тези, на които това им харесва, чудесно за тях, даже прекрасно, хубаво е хората да знаят какво ги прави щастливи и да живеят този живот… обаче никой не е толкова в кутийката, винаги някаква част от тях стърчи навън и не подлежи на етикиране.

Ала това е красотата на равноправието и еманципацията… за разлика от миналото, където е имало само една възможна роля и всеки е бил принуждаван да се съобразява с нея, днес всичко е въпрос на личен избор. Искаш да си мама, с бебе вкъщи, която не работи? Прекрасно, поздравления, това е чудесен избор. Искаш да бъдеш хирург, която няма особено интерес към формиране на семейство/раждане на деца и предпочиташ да цъкаш WoW след работа? Това е прекрасно, поздравления, бих ти стиснала ръката с удоволствие. Искаш да принудиш единствено твоята опция да е приета и достъпна за всички жени (независимо дали е 1вата или 2рата)? Стоп машини, не е твоя работа да светиш на околните как да си живеят живота. Не ти решаваш дали дадена жена е достатъчно женствена или не, това си е единствено нейна работа. Не ти решаваш дали околните покриват твоите неясни изисквания за живота, който ти си мечтаеш да живееш. Ти можеш да продължиш да се опитваш да си 100%това жена, но би било препоръчително да се опиташ да бъдеш стопроцентово адекватен социален човек, който прави разлика между собствената си личност и околните и уважава изборите на околните.

Идеята, че ако не си портокал, си банан, е неадекватна. Няма човек на тази планета, независимо от кой пол, който да харесва по презумпция само нещата които са стереотипизирани за неговия пол, нищо не ти пречи да носиш колкото си искаш токчета и едновременно с това да тренираш MMA, нищо не ти пречи да носиш къса коса и едновременно с това да си правиш всяка седмица различна ноктопластика, основно защото не сме карикатури, а истински, дишащи хора, а истинските хора са комплексни и сложни, те харесват различни и противоречиви неща, външния вид е много малка част от някого, а не нещото, по което изграждаш цялостната си представа. Факт, грозно е някой да те отхвърля и омаловажава само на база външния ти вид или гардероба ти и интересите ти. За съжаление не е от вчера идеята, че женственото е тъпо, грозно, скучно, досадно, че ако носиш розово си тъпа и задръстена или че ако ти харесва да се занимаваш с външния си вид си неадекватна и повърхностна. За това обаче не са ти виновни останалите жени… и решението няма да дойде, като повтаряш до втръсване мантрата „след като си от пол А, си длъжен/а да харесва това и това, да носиш това и това, да изглеждаш така и така… ако не го правиш, ти си урод и провал като индивид от пол А„.

Проблемът ми с тези дами никак не е защото искат да са женствени, в това да си женствен няма нищо лошо, агресивното налагане на женственото поведение, което, нека не се лъжем, е заучено поведение, а не нещо, което ти идва отвътре, иначе щяхме ли да водим тази дискусия, е това, което ми е неприятно и ме дразни. Всеки има право на избор какъв да й/у е живота, фактът че не съм очарована от прилагането на точно тази роля от начало до край не означава, че бих седнала да им държа сметка как трябва да заменят ноктопластиката с къси нокти, а токчетата с разумна обувка… основно защото не ми пречи как се обличат и изглеждат и не е моя работа да им се местя така или иначе, ако някой се чувства добре така и го прави щастив, това е чудесно. Не мисля, че сляпото следване на предписанията им за пола ще направи някого щастлив автоматично или съответно отричането му. Повече хора трябва да се чувстват комфортно в кожите си. Пряко следствие от това е уважаването правото на избор на другите, независимо дали ти го одобряваш и харесваш. Масов коментар е „жените не знаят какво искат“… основно, от хора, които се сблъскват с феномена „една жена иска едно, а онази жена иска друго…“ и вместо да стигнат до логичния извод, че не всички индивиди, които са от даден пол споделят кошерен разум, те някак магически скачат на извода, че нещо им е сбъркано на цялата група или на тези, които взимат различно решение от тяхно. Приемето го, ние сме различни, всеки харесва нещо различно, разнообразието е плюс, а не минус. :)

За аутизма и паниката

„Понякога е по-добре да запалиш огнехвъргачка, вместо да проклинаш тъмнината“

Попаднах на една изключително дразнеща ме статия в един… доста жълтеещ сайт (пратиха ми линк) и ме уцели в момент, в който вместо да го игнорирам, ме вбеси ужасно много, защото откровените глупости, гарнирани с паникьорски истерии и демонизиране на хора с аутизъм и предполагане (напълно лаишко и ненаучно), представено като абсолютно доказани факти, реалност и неоспорима реалност, ми дойдоха твърде много.

Като цяло не харесвам твърде този конкретен сайт… защото вместо да има качествена журналистика, списвани от хора, които разбират от темите, по които се изказват, гарнирани със задълбочено проучване, имаме емоционални, но рядко рационални текстове, които целят да предизвикат емоционална реакция, но никога някакви адекватни решения, предложения или позитивно отношение, което би могло да доведе до нещо градивно.

В случая пиша, защото за съжаление, количеството информация, която циркулира сред общия читател е често ужасно невярна, ненаучна и основната на митове, легенди, неразбиране, страх и паника… абсурдните драми с ваксинацията преди няколко месеца бяха чудесен пример колко лесно се създава паника, колко лесно се раздухва и ако липсват гласове на здрав разум, става… лошо.

По-долу е текстът на Рая, с която дискутирахме темата надълго и нашироко и стигнахме до извода, че решението е масирана кампания с информация, която поне малко да се противопостави на митовете и откровените глупости, които циркулират.

Ще се превърнат ли всички деца в аутисти до 2025-та година? Съжалявам да ви разочаровам, но не! (http://www.lentata.com/page_6833.html)

През последните 10 години тенденцията да се сплашват масите с Аутизъм стана изключително популярна. Състоянието бива свързвано с живота в градска среда, лошия въздух, ГМО-храните, пестицидите, липса на пробиотици и най-вече ваксините. Всички тях можем да сложим под общ знаменател – модерния начин на живот. Или ако трябва да сме по-точно страхът от нови технологии. Истината е, че досега въпреки, че е намерена корелация между аутизма и почти всичко от обкръжението ни , досега няма открита различни от генетични причина за него. Доколко точно генетичен е РАС (Разстройство от аутистичният спектър)? Повече от диабета, сърдечните болести и всъщност, което и да било друго генетично-предавано от поколение на поколение състояние. Все пак външен фактор съшествува, защото при не малък процент от случаите, генетичните промени се появяват в ембриона на детето, без те да са същестували преди това у родителите му. Но е много важно да се знае, че за сега науката няма абсолютно никаква представа какъв е този външен фактор и ако някой твърди ,че знае от какво е причинен аутизма, то това са просто спекулации. (http://www.ted.com/talks/wendy_chung_autism_what_we_know_and_what_we_don_t_know_yet)

Спекулациите за причините и леченията на аутизъм и рак далеч надминават по брой тези свързани с други болести и състояния. Това се дължи на фактът, че при тях има много повече неизвестни – тоест и начин да се спекулира. Неизвестността примесена със страх е най-добрата почва за създаването и отглеждането на конспиративни теории и псевдо-научни лечения. И от това се възползват всички видове алтернативни , псевдо-медицини и измамници. Те ще се опитат на всяка цена да ви убедят, че са наясно с причините за аутизма (като ще ви предложат няколко различни на брой, вие си изберете, коя ви допада) и ще ви продадат скъпо, доживотно псевдо-лечение на базата на вашият избор. (http://www.forbes.com/sites/emilywillingham/2013/10/29/the-5-scariest-autism-treatments/)

Малко история: Човекът отговорен за широко разпространеното погрешно схващане, че ваксините причиняват аутизъм е британският бивш лекар Андрю Уейкфилд. През 1998-ма година той изфабрикува изследване , което твърди,че има връзка между ММР-ваксината и аутизма. Не след дълго измамата бива разкрита и Уейкфилд е осъден, а лекарските му права биват отнети, името на некоректният доктор бива заклеймено от научните и медицински общности по света. Последствията от безотговорното поведение на мнимият доктор обаче продължават да нанасят огромни вреди и ден днешен. Страхът ор ММР -ваксината продължава да същестува , въпреки,че безопасността и е тествана години наред , доказана чез стотици изследвания над над милион и триста хиляди деца по света. Което реално я прави най-безопасната ваксина , и изобщо един от най-безопасните и добре изследвани продукти,които човечеството познава. Нерационалният страх от ваксини , подхранван от конспиративни сайтове и псевдо-лечители води до масови откази от ваксинация по света и малки за сега) епидемии от морбили. (http://www.upworthy.com/16-years-ago-a-doctor-published-a-study-it-was-completely-made-up-and-it-made-us-all-sicker)

Но едно нещо не може да се отрече – броят на децата диагностицирани с аутизъм наистина расте. Това обаче е добра новина! Защото се дължи на фактът, че диагностиката на това състояние става все по-добра. Което ще рече, че броят на децата с аутизъм винаги е бил приблизител но същият, но определението на думата аутизъм се променя, заедно със способността ни да открием проблема дори когато е съвсем минимален. Крайният резултат е, че много повече деца получават помощта от която имат нужда, за да се научат на социалните умения, които иначе им липсват интуитивно, и да се присъединят към обществото,бидейки пълноправни негови членове, които допринасят за общото благо със специфичните си умения. (http://www.theskepticsguide.org/explaining-the-rise-in-autism-diagnoses)

И последно, но не на последно място – аутизмът не е трагедия! Трагедия е лошото отношение, което тези деца получават заради неразбиране. Трагедия е това,че собствените им родители, често промотират погрешната и обидна представа за аутистите, че са хора,които живеят в собствен свят, не желаят да комуникират, липса им емпатия и умения, и най-вече -че са болни. Аутизмът не е болест- той е състояние, сигурно сте чували това. Децата с аутизъм нямат нужда от лечения, а от малко по-различен подходящ за тях начин на обучение, уважение, и общество, което не ги използва за плашила. Затова се надявам тази тенденция по-скоро да отшуми и всички да съумеем да бъдем по-осведеомени по темата и да се държим по-цивилизовано .
(https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10152358900334540&set=a.214886949539.163166.566559539&type=3&theater)

Ето и малко по-задълбочена информация по темата за митът за връзка между ваксинация и аутизъм: тук

Виновни по дефиниция

(Този текст е от 19.08.2010г.)

Относно сблъсъците от третия вид с местната администрация и неприятните изпълнения, с които се сблъсках, се оказах обзаведена с неизвестен трол, който заключи, че ако си родена в държава, която се бори да излезе от социална, икономическа и политическа зима, с кретаща администрация, вкаменени коловози от „ти-на-тебе-аз-на-мене“, с стряскащо количество некомпетентни институции, отговарящи и ръководещи И следващи индивиди, с проблемно образование и трудности за реализация… то ти си лично виновна за това. Ами да… въпрос на личен избор е да се родиш в тази държава. Лична вина е, разбира се и ако случайно семейството ти не е достатъчно богато, така че да не се налага да се притесняваш за бъдещето си.

Ако решите да коментирате проблемите… да бъдете критични и да опишете проблемите, с които се сблъсквате, за да не прави някой същите грешки, то ти си шибанo виновна. Да, точно ти.

Ако решите, че искате да промените нещата около себе си, че искате повече… то вие сте шибани. Всичките до един. Защото вината за неадекватни администрации, дребни душици, глупаци и неадекватни индивиди… е единствено и само ваша. Независимо дали иде реч за държавата, в която живеете, в която учите или просто някоя държава.

Не можете да бъдете критични, да бъдете саркастични или да бъдете идеалисти и разочаровани от света и да искате да го промените, не, просто приемете, вие сте виновни и туйто.

Логично, тази гледна точка е еквивалент на седене в потъващ пясък и ентусиазирано копаене надолу, но то не пречи. Мърморенето е национален спорт, който се практикува международно, можем да кажем, че всички сме обединени от мрънкането, но се иска специфичен светоглед, за да мрънкаш задето някой, също като теб, забелязва, че има проблем и мърмори на собствен ред. Разбира се, едното мърморене няма да промени нищо, въпросът е, че припознаването на проблема е първата крачка. Само че после има още десетки, че и стотици други крачки, което сякаш често се забравя. Идеята, че фактът, че има проблеми те тормози, някак те прави лично отговорен за тях, е някак основана на интерпретацията, че ако не припознаваш съществуването на даден проблем, то той не съществува… или ако го припознаеш, поемат отговорността и ставаш причина за съществуването му. Неслучайно когато нямаш възможност да сравниш това, което ти се случва с околните и околния свят, твоето ти се струва нормално, обичайно и без някакви реални алтернативи, т.е. припознаването, че нещо въсщност не е правилно може да се интерпретира като агресивен акт, защото пукаш нечий балон и вместо да е доволен или поне примирен с нещо, изведнъж се оказва, че всъщност нещата са скапани. Това си е едно разстройване на статуковото и би било доста неприятно, знам. Само че неработещите системи са си неработещи системи и независимо дали го смятаме за нормално или не, крайният ефект е, че ние си го отнасяме.