Open source…

(Този текст е от 22.04.2010г.)

„Better late than never is such a sucky idea. It’s perplexing how popular is it though.“

The heartfelt tune it plays is CC licensed, and you can get it trough my feed at JohnDiaspora.com whenever that project gets going.

Facebook за пореден път доказаха, че корпорациите нямат за грижа отделният индивид да бъде щастлив, с опазени права и да не се интересува от това какво се случва с данните му. Също като повечето корпорации, Facebook се интересува от печелене на пари.

Грег е разписал интересна публикация, в която коментира поредната промяна на правилата и сигурността във Facebook.

През последните няколко седмици станахме свидетели на доста ожесточени дискусии около промените в политиката за конфиденциалност и управлението на личните данни на Facebook при опитите им да колонизират мрежата. Facebook отнесоха доста критики за начинанието им, защото някои (западни и презокеански, предимно) потребители смятат, че данните, които споделят там, са незащитени и не се обработват приемливо.

Какво стана всъщност?

На 21 април Facebook обяви стартирането на Open Graph – платформата, която добавя цял един нов социален слой при разглеждането на сайтове дори и без потребителите да са влезли във Facebook. Платформа, която допълнително разпростира пипалата на социалната мрежа из сайтовете. Отделно че чрез социалните приставки много сайтове стават (още) по-социални, благодарение на нея и благодарение на информации от Facebook, предлагат повече възможности и нови услуги и преживявания на потребителите си. Което няма как да се постигне, ако Facebook не предоставя данни за потребителите си на тези сайтове. В замяна, в социалната мрежа постъпва и се събира ново съдържание, което пък от Facebook ще използват, за да привличат рекламодатели.

Повечето потребители дори не забелязаха промяната; тя нямаше как да бъде забелязана, защото се случваше зад познатия на всички дизайн на страниците. Единствената визуална промяна е наличието на бутони „Харесва ми“ (Like) и други приставки на много външни сайтове (като например този блог), чрез които се изразява отношение към съдържанието. По-интересното обаче е невидимо за очите, това е алгоритъмът, който ще промени начинът, по който получаваме информация от сайтовете.

Според някои потребители този път Facebook прекрачиха границата на търпимост. На тези потребители не им харесва, че онова, което споделят, Facebook ще го прави достъпно за всички; не желаят Facebook да бъде тяхната „онлайн самоличност“, независимо опитите на компанията да го наложи. За мнозина Facebook е мястото за споделяне на снимки, видео и мисли със семейството, близки и далечни приятели и познати. Място за комуникация с позабравени дружки. Място за игри и убиване на време в попълване на тестове. Мястото, което служи за показване на съпричастност към безсмислени иначе теми. И те искат Facebook да остане точно такъв, какъвто са свикнали да е.

Нормално е, след като манията завладя всички и вече всеки има профил във Facebook, Facebook да иска да превърне потребителския профил в „онлайн самоличност“. Защото Facebook трябва да се развива, за да може да привлича повече и повече потребители, да генерира повече приходи. А за да има повече приходи, Facebook трябва да отваря все по-голяма част от съдържанието, което генерира или събира, и да го прави общодостъпно. Така ще може да привлече повече рекламодатели и да бъде реален конкурент на Google (и да има власт и влияние върху мрежата). Освен това трябва да има смелостта да създава и налага нови възможности и услуги, които конкурентите им не са успели (все още) да реализират (като OpenGraph, например), както и т.нар. Общностни страници (Community pages), които автоматично събират части от съдържанието на потребителите и оттам го правят публично за света.

Оказва се обаче, че потребителите не са готови за подобни бързи скокове в развитието. Всъщност бяхме свидетели на това неразбиране и неготовност още преди време, когато Facebook започнаха да променят дизайна си така, че да бъде по-приятен, по-ползваем и по-пригоден към новите неща – мигом се нароиха куп групи, които искаха стария нефункционален дизайн. Не защото беше много хубав, а защото тези потребители точно се бяха регистрирали и тъкмо бяха понаучили туй-онуй как работи и къде се намира. Без оглед на това, че той беше неподходящ и нефункционален за всички неща, които Facebook разработват и планират да въведат като допълнение на услугите. Но не за това иде реч тук.

Сега, след поредната промяна, която цели придобиване на още повече контрол върху мрежата (чрез въвеждането на OpenGraph API), и след въвеждането на промените в политиката за личните им данни, се наблюдава засилено потребителско недоволство. За пореден път оставам изумен, защото потребителите сами не се грижат за личните си информации, а очакват Facebook да го прави вместо тях. Не става така. Който се притеснява за информациите си, преди да започне да ползва някое приложение, да отдели малко време, за да прочете и разбере каква информация иска и използва то. Съхраняването и опазването на личната информация си е грижа на потребителя, не на Facebook или коя да е друга услуга. Който иска нещо да остане тайно, скрито-покрито, не го споделя.

Да, сега Facebook споделят още повече от информацията ви със света. Вече публикувах как и какво са разкривали през различни етапи от развитието си. Но пък в настройките за поверителност на всеки потребител има куп възможности, с които това да се променя и може да бъде оказано кое с кого и как да бъде споделяно и степента на откритост на информацията.

И когато нещо се споделя с „Всички“, това вече не означава „всички във Facebook“, а всички в Интернет. Иначе според документацията на Open Graph, събираната и споделяна информация и политиката за поверителност не се различава много от предхождащите ги политики. Сиреч не променя кой знае какво, само начинът, по който събираните данни ще се показват на различните потребители и как ще бъдат използвани по нови начини в различните нови услуги (в това число и външни на Facebook).

Да вземем прост пример – ако харесате тази статия и натиснете бутона „Харесва ми“ (Like) в края й, това ще се отрази в профила ви във Facebook, а приятелите ви ще видят какво сте харесали. Аз не виждам нищо притеснително в това да изразиш мнението си като харесаш или не някоя статия. Има ли защо да се страхувате? А като не искате приятелите ви да видят какво харесвате – не натискате бутона и подминавате статията.

Проблемът всъщност възникна от това, че настройките за защита на данните са се сторили твърде сложни и объркващи. Както към това трябва да се прибави и нежеланието за поемане на отговорност за поведението онлайн и прехвърлянето на отговорността у Facebook. Така се стигна до сегашното положение. Сещам се и за още нещо – потребителското незнание и неразбиране – самите потребители често не знаят и не могат да решат коя информация с кого искат да споделят и затова се доверяват на настройките по подразбиране. И това си е техен проблем, не на Facebook. Проблемът на Facebook e, че допуснаха грешка при обявяването, като не обясниха точно и ясно какво се случва и как ще се променят нещата, как предават контрола върху защитата на данните на потребителите си.

Elliot Schrage, вицепрезидент на Facebook за публичните политики, отговори на читателските въпроси в New York Times. Този ход не успя да успокои страстите, вероятно защото малцина го видяха, а и голяма част от въпросите не получиха отговорите, които бяха очаквани. Започна дори кампания, призоваваща потребителите да изтрият потребителските си профили (на 31 май 2010). В резултат на това Facebook обещаха да опростят настройките за поверителност. Не очаквам сериозен отлив от потребители; дори и да има такива, които изтрият профила си демонстративно, скоро отново ще си направят регистрация.

Ето един инструмент, който показва какво знае и разкрива Facebook за вас в момента. Reclaimprivacy.org пък са създали бутонче, чрез което се показва кои елементи от Facebook-активността си споделяте. И ако не се чувствате комфортно с публичността на някоя информация – има си настройки. Друг вариант да проверите какво споделя Facebook за вас е през настройките за сигурността – там има бутонче „Преглед на моя профил“ („Preview my profile“).

Отлагането на критичността към информацията, която споделяме виртуално и надеждата, че всичко ще се подреди само или по-лошо, че сме прекалено малки рибки за да го е грижа някого за точно нашата информация е една от причините в момента да сме затънали до гуша и да затъваме активно.

Хапване UK – 11

(Този текст е от 30.04.2010г.)

Готвенето е единствената смислена опция в Англия. Храненето навън е прекалено скъпо, а възможностите за балансирана диета са страхотни при готвене, заради достъпността на евтина и качествена храна в магазините (месо, зеленчуци, плодове, млечни продукти и пр.). Общо взето всичко, което не е Tesco е разумно място за пазар. Дебненето на промоции също улеснява, но дори ако нямате времето, често петъците много неща са продават далеч по-евтино и дава възмжност да се купи храна и да се сготви/складира през уикенда за следващата седмица. Разнообразието също е голямо, а ако живеете в по-малък град достъпа до farmer’s market, който се сформира уикенда, може да даде възможност за поглезване или разнообразие и то без преразход. Има гоямо разнообразие вериги супермаркети, както по-големи, така и по-малки, в зависимост от количеството пари, които се готови да отделите за храна.

Избягвайте нарязаните хлябове, по-добре инвестирайте пари в пекарничка, отколкото да си причинявате съмнителните материали, които минават за хляб, а ако можете, просто купувайте прясно изпечен хляб. Възможностите за разнообразна диета не са малки, едни от най-вкусните ресторанти, на които съм попадала беше вегетариански, който имаше разкошно балансирано меню и беше достатъчно евтино, за да има смисъл и ми даде множество идеи. Ако сте в Англия, за да учите, определено е добре да обърнете внимание на количеството и качеството на храната, която консумирате, защото ми направи впечатление рязкото качване на килограми на различни мои колеги, в зависимост от магазините, от които пазаруваха.

Яденето навън е рисково, защото заведенията за бързо хранене са изключително евтини, но и ужасяващо вредни, храната е буквално подобна на картон. Проблемът е, че като разход е минимален и лесно може да се създаде навик да се консумира, вместо да се инвестира време в готвене, но реално в такава диета има само негативи. Седнах веднъж в McDonalds… не е преживяване, което препоръчвам на когото и да е.Имайте едно наум с печките в общежития, склонни са към самозапалване.

Жилища – UK 10

(Текстът е от 02.04.2010г.)

Бързи мисли, защото време за бавни няма…
1. На квартира е по-евтино, отколкото в студентско общежитие.
2. Постарайте се съквартирантите ви да са чужденци, защото повечето англичани имат съмнително отношение към чистенето.
3. Имат малко странни навици на готвене англичаните.
4. И когато ядат и приключат с храненето, пушат на масата, тръскайки пепелта върху останките от храненето.
5. Останките в чинията отиват в мивката… която се пълни със сапунена вода и се изоставят да се оправят както намерят за добре. По някое време се изваждат от водата, евентуално може да се минат с гъбичка, измиват се във втората мивка с течаща вода и хигиенизиращия процес се води за приключил.
6. Единствената причина да няма плъхове и мишки в общежитията е, че често има капани или просто сериозни стени на пътя им, защото количеството храна търкаляща се наоколо е потресаваща (маси, столове, под… )
7. Забравете съхнене на прането в нещо друго, освен в сушилня, няма достатъчно слънце за друго.
8. Подписва се договор за наем и се плащат такси наем (освен ако не си студент, когато не ги плащаш).
9. Далеч по-евтино е да си готвиш, отколкото да ядеш навън.
10. Бирата е потресаващо скъпа… и в сравнение с немската и чешката, не става за нищо.
11. Пияни хора лежат по улиците.
12. Пазете си напитките, пускането на руфи в чашата не е „дали“, а „кога“.
13. Съквартирантите винаги са опция при живот в Англия, шансът на можете да си позволите да живеете сам/а е минимален.
14. Не се гетоизрайте като се затворите в българската общност.
15. Живеенето в блок е по-евтино от живота в къща, защото за англичаните блоковете са скапани жилища и никой не желае да живее в тях, поне не и ако има алтернатива.
16. Има много сайтове и ужасно много измами за наемане на жилища, проверявайте всичко мнократно и ако нещо звучи прекалено добро, за да е истинско, най-вероятно е измама.
17. Зрели, мили изглеждащи като симпатични хора на средна възраст са не-малък процент от измамниците за жилища във Великобритания.
18. В Лондон… ЗАДЪЛЖИТЕЛНО имайте едно наум при късно прибиране (не само там де).
19. Проблемът с фалшиви таксита и сексуално насилие както над окъснели мъже, така и жени е сериозен проблем.
20. Англичаните приемат чая сериозно… препоръчвам и вие да започнете, защото има огромни бонуси.
21. Социалната активност и запознаването с много нови хора, излизането насам-натам Е нужно, ако искате да имате шанс за реализация или поне някак изравняване на нивото, чужденец в нова среда… от Западна Европа…
22. Не избеснявайте на расистки изказвания на тема България… такива ще има… основно от хора, които изглеждат прекалено тъпи за да могат да ходят и дъвчат едновременно, но много по-ужасните са милите възрастни хора, които говорят гадости без да им мигне окото.
23. –

Стана малко не само на тема жилища, но… бързи мисли. :)

Честита Баба Марта!

ЧБМ

Честита Баба Марта, приятели! 1 март е любим празник на хората в екипа ни. Поздравяваме ви с тази картичка, нарисувана от нашата дизайнерка Марта Андреева и вдъхновенa от Светла Радивоева

Живи и здрави, бели и червени, засмени и щастливи. :)
Златната Ябълка праща поздрави на всички!

Journalism is dead, long live blogging!??

(Този текст е от 03.12.2009-та година, втора година „Журналистика“ в СУ)

Първият ми сблъсък с журналистиката беше в лицето на есетата на Джордж Оруел и оттам се заплетоха конците.
Мисля, че бях на 8 или 9, когато започнах да пиша първите си разкази и есета, които не бяха художествени в същността си. Събирах интересни статии, търсех подробна информация за събитията, за които ставаше дума в споменатите публикации и си разширявах кръгозора.

Давам си сметка, че обръщах внимание само на най-добрите статии, най-добрите журналисти и автори, което до някаква степен е причината да имам идеализирана представа за журналистиката и как работи тази концепция.

Защото журналистиката не е лесна. Един журналист трябва да има безкрайно любопитство, много сериозна обща култура и желание да се образова, преди да пише по някаква тема. Още нещо, трябва да е безпристрастен и след като е наясно, че безпристрасността е непостижима, да се бори да се приближи максимално до нея. Не звучи никак лесно, особено когато се вземе предвид, че журналистите се налага да се съобразяват с чужди интереси, изисквания и ограничения. За мен поне беше лек шок, че хората, които списват жълтите вестници, всекидневниците и останалите парцали, които наводняват реповете, се величаят с името журналисти. Нещо много погрешно, поне според мен.

Журналистиката обаче не може да я кара на голата чест и слава, те трябва да се издържат, журналистика е труд, който отнема време, енергия и усилия. Нещо повече, това е труд, който бива оценяван на база това колко хора го четат, за да го четат максимално много хора, трябва да се случват твърде много неща. Например вестниците/списанията/предаванията/пр. да достигат до максимално голям кръг хора. Което иска пари. За да има пари, нещо се продава (както е в голяма част от западния модел) и се стига до ситуацията „който плаща, той поръчва музиката“, а реалността става… „въпрос на гледна точка„, което самостоятелно изличава нуждата от обективност на журналиста и прави ВСИЧКО подлежащо на дискусия. Логично, това довежда до ситуация, в която всеки си подбира само фактите, които го/я/ги устройват, а останалите игнорират, а всяка критика по темата бива отхвърлена с „ами като не ти харесва, не го гледай, ето, онази телевизия/медия са с еди-каква-си-насоченост и там представят нещата под друг ъгъл“… което е абсурд.

Допълнително, че чурнализмът не помага. Какво е чурнализъм? Ами това е серийното производство на максимално количество публикации, количество, за сметка на качество. Причината е конкретна и тя е 24 часовия цикъл новини. Факт, постоянно някъде нещо се случва и светъе е доста по-малък отпреди… ако уточним изрично, че говорим за западния свят. Ние сме свръх сатурирани с информация… относно западния свят. Не се случват ЧАК толкова много интересни неща в западния свят, които да са лесно достъпни, за да може да има много статии, което е и причината ПР индустрията да направи такъв бум, както е последните години. Писането на комюникета и разпращането им до всички медии, които после на свой ред ги препубликуват, за да имат максимално често ъпдейти, довежда до свръхинформираност по дребни теми свързани с хора, които са известни, защото са известни или са публични личности, музиканти, актьори и други личности, които имат нужда публиката да говори максимално често за тях, защото това е тяхната работа и тъй като техните пиари постоянно бомбардират медиите, крайния ефект е, че за всяка сериозна новина, има 500 несериозни. Не че има нещо лошо в несериозните новини, но се стига до момента, в който просто не се стига до сериозните теми, които просто не могат да преборят.

За да имаш добре направена история (статия/текст/публикация/репортаж/пр.), трябва да бъде отделено време. Да се измисли тема, да се проучи, да се провери, все неща, които няма как да станат достатъчно бързо, за да бъдат изкарани за следващия цикъл, съответно сложните и комплексни теми са изоставени или ако не са, те са прегледани набързо, по диагоналната система и опростени максимално, туитове, отколкото статии, а както вече уточнихме, когато зависиш от реклама, за да се издържаш, безпристрастността и независимостта излитат през прозореца, защото целта става масовостта, а не качеството, комбинирано с нуждата от огромна производителност.

Виртуалния свят даде възможност хората самостоятелно да започнат да търсят, но и да създават информация. Възможността за обратна връзка, за коментар и за развиване на темите, които не са били развити или са  били тотално игнорирани, е всеобхватна… и основната разлика това са лични пространства, т.е. няма претенция за обективност или безпристрастност, а в случаите, в които хората искат да създават такава информация, ограниченията са изцяло собствените им умения, желания и възможности.

Логичния извод би бил, че блогването би заместило или би било наваксало медиите, което би бил… погрешен извод. Блогването, макар да дава огромни възможности, по-скоро би било допълнение, алтернатива или средство за поддържане честността на медиите, защото медиите не могат да се конкурират с милиони хора с интерес и телефони в ръцете, можещи и искащи да отделят време, за да развият дадена тема, ако и да имат спънки, която една медия не би имала (достъп и източници до информация, пък и не само).

Това, което по-скоро се случва е бавната промяна на настоящата парадигма, в даден момент излишната информация ще залее всичко, след което ще има, надявам се, завръщане към качествените опции или просто тяхното извоюване за пространство под слънцето, защото въпреки все по-франатичното… да кажем изпростяване на медиите, в гонене на заветния рейтинг, популярност и редовност, доверието пада все повече, както и отделянето на времето, вместо да се гледат предаванията, те стават фонов шум, а като алтернатива се отваря интернет.

Ние знаем как трябва да изглежда това, което търсим и се стремим към него под една или друга форма, а фактът, че има ли търсене, има и предлагане, комбинирано с фактът, че има достатъчно хора желаещи да отделят времето, енергията и желанието, за да се опитат да запълнят този вакуум, включително такива, които имат адекватното образование и интелектуално любопитство, само увеличава качеството и количеството.

Journalism is dead, long live… change?

Реалната телвизия в UK – 9

Великобритания си има своите положителни и отрицателни черти (признавам, че по-често описвам отрицателните), но може най-стряскащото за мен е реалната телвизия.

Тук има шоута за всичко.
Как да се обличаш (имат нужда от това, съгласна съм, но дали начинът да  накараш някого да се чувства добре в кожата си е като го подиграваш, обиждаш и убеждаваш, че пътят към щастието минава през скъп магазин за дрехи и точно специфичен тип дрехи, прическа и тяло, така просто изглеждаш като всички останали, сериозно ли конформизма се слага като равен на щастието? Британската теливизия и Трини и Сузана казват ДА! На кого му пука дали наистина имате образование и култура? Нее, не и на нас. Просто имитирайте… така или иначе няма разлика дали наистина сте прекарали 6 години във висши учебни заведения, когато всъщност вие ще бъдете оценени по аксесоарите си!!!!).
Как да си отглеждаш децата (съгласна съм, че определено чудовищата, които виждам тук не заслужават термина деца… децата, които аз съм виждала не се държат… така… И въпреки всичко, дали начинът за възпитаване на деца е чрез наемане на бавачка? Дали пък можем да популяризираме възпитание от страна на родителите, а не на външни лица на заплати, не защото някой няма времето, енергия или възможността, а просто защото не му/й/им се занимава/ги мързи? Реално да, дава работни места, но задълбочава пък социални проблеми заради тази пропаст между родители/деца и разделечаване между слоевете на обществото?).
Да не забравяме разбира се и домовете… (жилището мечта трябва да прилича на задача по геометрия челно сблъскала се с плюш. Защото най-добрият начин за разбирането на концепцията добър вкус е като ви заявяват отново и отново, е просто да правите каквото ви се казва). Не мога да пропусна и любимото шоу Малката Британка, което е толкова… сбъркано. Самият факт, че chav са напълно изкуствено създадени и че в повечето случаи иде реч за изкуствено затвърждаване на „работническа класа“ в период, в който такова нещо вече не съществува, не знам, наистина. Няма такъв смях като подигравката на бедни, необразовани, в специфично БЕДНА среда хора… от бели мъже, които са от средната класа и нагоре.

Целта очевидно е проста… има ЕДИН начин и той е ТОВА. Вие трябва да се стремите към него… до заемане на изисканата и нужна форма. Крайният ефект е усмъртителен и крайно противен. Позволяването на налаганаето на еднолични индивиди като дефиниращи не само добрия, но и ПРАВИЛНИЯ вкус прави хората склонни да се подчиняват сляпо на авторитети. Защото не може да кажеш, че всъщност не ти харесва… че не ти е приятно, че си бил по-щастлив/а преди, търсенето на пътя на щастието спира да е личен и е просто наемането на правилния човек, имитирането на правилните идеи, гардероб, концепции, аксесоари и публични дейности… в края на краищатата… трябва да се чувстваш щастлив накрая и ако не се, значи просто нямаш ПРАВИЛНИТЕ аксесоари… щастието = вещ е консумеризмът докаран до логичния си почти пародиен завършек… и докато се хилиш иронично на „овцете“, това междувременно става практиката, става приетото и става единственото… конформизъм маскиран като „уникалност“, като уникалността е строго дефинирана от хора, чиято работа е да отхвърлят самата идея за промяна и самостоятелност, защото това би ги направило излишни, ненужни и неадекватни и които трескаво се плашат от самата мисъл.

Разбира се, оставянето на мисленето на някой друг не е приом от вчера. Мисленето е трудно, а почти всеки иска да е щастлив… по-лесно е да повярваш в laundry list водещ към щастието, отколкото в блъскане в стените и самостоятелното търсене. Особено ако по някакъв начин не се вписваш… а колкото по-тесни са границите, толкова повече невписващи се има, но агресивното налагане на вписването като единствената гледна точка прави самото поставяне на тази идея под въпрос невъзможно и разбира се, непечелившо.

Пфу, пак недоволен пост.

Get a life – UK 8

(Този текст е от 21.03.2010г.)

Зациклянето на ниво immediate goal е сериозна спънка в глобалното развитие… особено ако нямаш някаква основна идея какво искаш да направиш и да постигнеш. Краткосрочните планове и цели могат да помогнат да влезеш в релси, оосбено на непознато място, в друга държава, среда и култура… но също могат да те поставят в ужасно пасивната позиция на постоянната реакция, вместо да изграждаш, да изграждаш, се концентрираш на макро ниво.

Набива ми се на очи в Англия, основно защото откакто съм тук имам задачи, квартира, университет, задания, работа… все конкретни цели, а основната цел остава неясна. Добре, да си довърша образованието, това е… план, а после? Какво искам да правя с него? За какво ми е, как ще го прилагам, имам ли някакви цели отвъд самото образование, то самото самоцел ли е или стъпка към нещо друго, средство за изучаване и надграждане?