писаници

Стихове

Мой мили

мой мили…
Небето го няма, скрило се с облаци черни…
Студът обханал е всичко,
ни човек, ни животно, ни птица навън се мярка.
Само черни, диви ветрове, вият, крещят и хапят.
Скриват се сред комините и вият свойта песен.
Свистят между затръшнати плътно прозорци и врати.
Сякаш молят да ги пуснем… или просто подигравка пред нашите надежди и тъмни,
нощни страхове.
И никой буден няма, само аз като сова някаква стоя,
стоя, чета и пиша…
И работата бавно спада, и бавно някак времето минава.
И просто иска ми се да те видя. Без план, уговорка или среща.
Просто ей така, на вратата да се появиш и по хлапашки да ми се усмихнеш.
Ала сега ти спиш… и сънища прекрасни сънуваш най-навярно.
Спи спокойно… ще пазя тишина, сънят спокоен твой да не наруша…
И просто малко обич да изпратя, в тоя странен малък стих.
Лека нощ мой мили.

***

Времето на любовниците

Смях под булото на нощта
Светлините на града, превръщат го в бижу.
По улиците пусти, само вятърът тича.
Луната благосклонно гледа и обвива се
в премяна от мъгли, и облаци
от тайнствен, нежен мрак.
Блестят звездите нежно, като шал блестящ.
Или като свила, извиват се по небосвода черен.
И всичко е покой и всичко утихнало е вече.

А някъде се чуват тихи, бързи стъпки.
Задъхани думи, прошепнащи в нощта,
откраднати целувки, сластни прегръдки
и страстно извити тела.
Блестящи очи и озарение от щастие лица,
Прошепнати клетви и споделени мечти.

Под булото на нощта, се случват сладки,
забранени неща.
А светът не знае, само Луната и звездите,
намигат на тези красиви деца на любовта.

И пак ще дойде ден и пак ще се задвижи света,
уморен, забързан и незнаещ
а те ще чакат, ще чакат да падне нощта,
тайни усмивки ще докосват лица и
руменина бузи ще обгръща.

****

Цветът на мечтите

Цветът на мечтите,
какъв е, да кажеш ще можеш ли?
Дали е яркият цвят на детският пумпал, който все се върти и променя?
Дали е цвета на куклата мила, която толкова много обичаш?
Или е цвета на очите, на онези детски невинни очи?

Цветът на мечтите е цветът на дъгата,
безкраен, пъстър и див, нежен като росата,
вечен като луната.
Цветът на мечтите, толкова вечен, дивен, красив.
И толкова странен, толкова друг,
че хиляди четки
няма да успеят да го претворят.

Розов като дъвка,
лъскав като бонбон,
цветът на мечтите е не един,
той е милион.

***

Дъжд

Навън вали, а аз седя и гледам.
Защо дъждът ме кара да се смея?
Защо ме кара да танцувам?
Защо ме кара да се чувствам чиста?

Дали защото всичко започва отново да блести?
Дали защото животът се завръща?
Дали защото получила съм прошка?
Дали защото съм русалка със крака?

Седя и гледам есенният дъжд. Чувствам се щастлива.
Защо? Не-зная.

***

Крачки

Крача, просто крача
Напред или назад, безцелно, без посока.
Просто крача
За друго вече нямам сили.

Аз просто крача, забравила за всичко друго,
минавам по света.
Не виждам смях и страх, не виждам болката,
не виждам любовта.
Аз просто крача, загубила съм пътя,
загубила съм себе си дори.

Дали се търся? Какво мечтая да намеря?
Аз просто крача, часове, дни, месеци, години.
Минават покрай мен, а аз продъжавам да си крача.

Нима това е живота? Просто крачка, подир крачка?
Безкраен, вечен път се вие като лента.
Дали асфалтов е или малък селки път, аз крача.
Все някога ще стигна, но дали си заслужава?

Дали си заслужава да търся ден след ден и аз не знам какво?
Ала вече не мога да се спра, изминала съм пътя, не мога назад да се върна.

И вече знам какво съм търсила до днес… ала друго намерих.
Търсила съм правилното място, ала сега моето място гробът стана.
Не намерих своето място, далим защото много крачих?
Дали защото го нямаше?
Незнам, каквото и да беше, вече го намерих, защото в края на всеки път,
устата на гроба зее.

***

Стих

Плясък на криле и пусти небеса,
тих грак, и нападали пера.
Забравено слънце и черни мъгли,
сковаващ мраз и замръзнали реки.
Заглъхнал смях, и страх в душите,
студени очи и стиснати устни.
Сянка на смърт и мъртви листа
спомен за лято, и изчезнали лица.
Есента ни обрече

***

Моят свят

Моят свят?
Да надникнеш искаш зад очите?
Да чуеш мислите ми съкровенни,
да разбереш какво мечтая, какво най-мразя и
какво ме кара да заплача?
Е, щом питаш чуй,
моят свят… ръба на вълнолома е,
моят свят във вятъра се крие.
Днес съм тук, а утре там.
Днес се смея, утре плача.
Всеки ден, различен, всеки ден… прекрасен
Моят свят, винаги такъв е, различен, необхватен, неразбран.
Загубил своята посока, влачещ се мод леденият дъжд…
Моят свят, един-единствен, само аз съм в него… и пак сме твърде много.
Та затуй сeга ще ти река.
Какъв е, виждаш сам, ала да го разбереш ти няма.
ще го наречеш жесток, измисилен, посредствено стабилен.
Ала пак ще си е моят, там където вятърът ще вие,
там където птицата ще кацне да се скрие, там където търся и намирам
мойта самота.

Разкази

Пешеходката

Видях я в един горещ летен ден. Толкова горещ, че всички се бяха изпокрили по къщите и ресторантите на хладно. Дори колите искаха в ресторант на хладно. Миришеше на гореща гума, топяща се пластмаса и останалия букет улични софийски миризми, аранжирани със сочната воня на неприбран боклук.

Тя беше слабичко, дребничко момиченце. Едва ли имаше и петдесет килограма. Къса косица, къса синя рокличка на малки бели цветенца. Обикновено момиченце, вероятно студентка, с нищо по-различна от хилядите други.

Това, което ми направи впечатление, беше походката й. Засилка, стъпка, прекрачване, скок на земята и отново. Засилка, стъпка, прекрачване, скок на земята. Отново и отново, като часовниче. От време на време прескачаше директно, без да слиза на земята, но това беше по-рядко.

Приближих се и я заговорих.

- Не се ли притесняваш, че можеш да си навлечеш неприятности?

Беше дребничка, по-дребничка и от мен, крехка, изящна, подобна на фея.

- Не, защото съм права. Аз имам право да ходя, защото съм пешеходец.

- Но ти не ходиш по тротоара, а по колите – казах и скръстих ръце. Самата аз съм шофьорка и знам отлично отвратителното състояние на града и пълната липса на паркинги. И все пак…

Момиченцето врътна главица. Лицето й беше влажно от потта, беше й не по-малко топло.

- Не. Аз съм пешеходец и трябва да вървя по тротоара.

Подразних се. Все пак, не би ми било приятно това създание с лешникови очи и сандалки да стъпва и по моята кола.

- Не е правилно. Колите са паркирали по тротоарите, защото няма къде другаде да идат. Нямаме многоетажни паркинги. Нито при моловете, нито при бизнес парковете, нито до парламента, нито в центъра, където има най-много работещи. Хората все някъде трябва да паркират. Или ще ми кажеш да не ходя с кола в София, а с автобуса?

Тя ме погледна отдолу нагоре, видях как очите й се премрежват от горещината, после изправи гръб.

- Това не е моя грижа. Аз не мога да поемам отговорност за всички останали. Моята отговорност е да не излагам себе си и другите на опасност. И затова трябва да съм на тротоара. И докато там са колите, аз ще ходя по тях. Ако някоя кола пострада, могат да осъдят министерството, или общината, или кмета… който и да е, от когото зависи нашият град да не прилича на джунгла от коли от всякакви форми и разцветки, паркирани където и както може, без оглед на другите. Аз постъпвам както е редно и както е по закон. Трябва ли да нарушавам закона?

Замълчах. Беше права и нямаше какво да кажа.

Тя килна главица, усмихна ми се и със бодра крачка продължи напред към следващата кола. Ново субару, което се сдоби с изящен отпечатък от миниатюрно краче в средата на капака си. Погледах след нея как рокличката й литва при скока от колата и при следващото засилване, после побързах да вляза в ресторанта.

На другата сутрин, когато паркирах до работа, видях момче и момиче.

Засилка, стъпка, прекрачване, скок на земята и отново.

Разговор

Отворих очи и погледнах към небето. Към Звездите. Същите онези звезди, които светеха, когато ние правехме първите стъпки на сушата.
Винаги бяха над нас и винаги мълчаливо наблюдаваха нашите действия. Дали ги забавлявхме или отегчавахме? Дали им бяхме безразлични?
- Аз съм тук! Аз съществувам! – извиках аз. Гласът ми отекна кухо и приглушено под лунната светлина.
“Защо смяташ, че някой го е грижа?” – просъска пясъкът под петите ми.
“Защо смяташ, че нещо променя това, че съществуваш?” – изви подигравателен глас вятърът и ме ужили, докато танцуваше край мен.
- Ето ме! Аз съм тук! Аз съм твое дете! – извиках аз съм Слънцето. – Ти ми даваш топлина. Ти правиш моето съществуване възможно. Ти си причината аз да съществувам. Не се ли радваш, че съм тук?
То не ми отгвори, изчезнало от небосклона.
“Мислиш ли, че нещо в неговото съществуване се променя от теб?” – измърка океана и с рев захлупи брега.
- Ето ме Вселено. Тук съм! Сега! – извиках аз отново.
“ТОВА НЕ ПОРАЖДА В МЕН НИКАКВО ЧУВСТВО ЗА ОТГОВОРНОСТ” – отговори ми светът като цяло. Като съвкупна въздишка.
Взирах се към незаинтересованите звезди. Към празния Космос… към нехаещата Вселена.
- Тогава защо съм тук? Каква е причината за моето съществуване? – зададох въпрос към реалността.
“Ти си просто случаен сбор от атоми, което после също така случайно ще се разделят” – изсъска ми вятъра.
“Ти си просто молекули, които си нямат по-интересна работа.” – прошепна ми пясъкът. Все така инертен, вечен и безкраен по брой.
“Ти си просто една космическа шега. Една интелектуална абоминация. Едно свръхтрофирало его” – изшептя океана. “Какво те кара да смяташ, че си нещо повече дори от една моя вълничка? Защо някой трябва да се вълнува от теб и от твоето съществуване?”
- Защото съм разумна. – извиках аз в отговор. – Защото мога да променям нещата около себе си.
“И вятърът може да променя нещата. Може да вие безсмислици, между клоните на дърветата. Да люлее, да трещи и бучи. И?” – изсмя ми се пясъкът.
” С нищо не си повече от някоя моя песъчинка. Тя е вечна. Тя просто съществува. Не очаква светът да я аплодира затова, че е това, което е.”
- Да, но твоята песъчинка няма бъдеще. Аз имам.
“Какво? Да станеш пак на прах? Да живееш, каква нелепа дума, 60, 70 години и после? Всичко, което си създала ми принадлежи. То е било прах и пак на прах ще стане.
- Имам своята воля. Тя не е нищо.
“Сериозно? И какво ще промени твоята воля? Вятърът пак ще вее, океана пак ще пее своите сини песни. Пясъкът пак ще е безкраен.” – промълви светът.
- Мога да създам машини, които ще хванат вятъра, ще надпеят океана, ще преброят песъчинките.
“И? По какъв начин ще промениш нещата?”
- Ще докажа, че съществувам. Ще оставя своя отпечатък на света.
“С какво ще убедиш една песъчинка, че ти си тук? За какво й е да знае, че те има?”
- Тогава за какво ми е съзнание? Защо съм тук? Защо празните небеса не ми отговарят? Нали съм създадена с цел. Нали целия този свят е създаден, за да мога аз да съществувам. Небето, слънцето, звездите!
“Чуй се какви ги приказваш, безопашата маймуно! Защо мислиш, че някой би си правил труда да създава цял свят, само за да може случаен сбор от атоми да се чувства велика? Съжалявам, че те разочаровам, но този свят функционираше далеч преди твоя вид да се появи. Ще функционира и далеч, след като се самоунищожи. Защо смяташ, че има нещо в тези небеса? Това е просто въздух. Същия, който имаш и в главата си.”
- Тогава защо аз имам разум, а другите видове не? Има някакъв смисъл в съществуването ми.
“Защо смяташ, че ти си по-разумна от другите? Нима твоята разумна раса не се избива, без да има нужда от храна? Нима твоята раса прави нещо за този свят? Нима по някакъв начин му помага да съществува? Аз досега не съм видял това. А повярвай, аз съм бил тук винаги.” – изшептя океана и се дръпна навътре.
“Защо смяташ, че светът се е нагодил към теб, а не ти към него? Все пак, евлюцията ви е продължила милиони години. Не ти ли се струва, че ти заемаш просто една празна форма, с приблизителната форма на човек, ала еднакво подходяща за всеки друг вид?” – изхрущя пясъкът.
- Вие не разбирате! – извиках аз и обърнах гръб на океана. – Вие нямате причина да сте тук. Вие нямате велика цел пред себе си.
“Разликата между теб и нас е следната: ние си го признаваме. Ти не. Макар че си по-безсмислена и безполезна и от нас…”
Не знам кой ми каза това. Струваше ми се целия свят е потрепнал. Имах чувстовото, че звездите трябва да спрат да светят, луната да падне,
океана да пресъхне.
Нищо от това не стана.
Факта, че този свят не е само за мен.Че светът си се върти и не му пука дали ме има или няма. Фактът, че небесата са празни, освен въображението, с което съм го населила.
Фактът, че осъзнах всичко това.
Той нищо не промени.

***

Понякога

Седя скръстила крака и тихичко си мърморя. Нищо смислено. Просто онова мърморене, когато мислите са толкова много, а думите толкова малко.
Над мене е ярко-синьото небе. Бели облачета, като нарисувани летят по него, а нежния летен вятър кара тревичките и листата да шумят.
Всичко е толкова обикновено и нормално, толкова всекидневно. Дори приятно.
Не трябва да е така.
Трябва небето да е черно. Да вали проливен дъжд. Да има мъгла, която да се вие на кълба и да прави света нереален. Трябва да има чадъри и опечалени.
Трябва.
Но няма. Само аз съм тук. Седя на проклетия камък, стискам пръсти, докато ме заболят кокалчетата и очите ми парят.
Парят, но не плача. Няма как да заплача, не мога да плача. Никога не съм плакала. Дори като бебе. Даже и на лекар бях ходила, да проверя, дали ми работят
слъзните канали. Всичко ми беше наред. Само дето никога не съм плакала.
Уж жена, пъk не реве, бива ли такъв филм.
Но пък то кой ли ме пита.
Седя на проклетия камък и се чудя какво правя тук. Дали заради годишнината? Дали заради навика. Дали като някакво напомняне към мен самата.
Свих се на топка и продължих да мърморя. Сигурно приличах на някоя луда отстрани. Но не ми пука. А и на кой ще му приличам? Около мен жива душа няма.
Само една тъжна баба седи и гледа умислено една плоча на три парцела от мен. Гледа, а лицето й едно такова като издялано. Само очите й плуват. Нищичко не
казва. Само седи и го гледа.
Аз си трая и си мърморя. И усещам,че е време да си тръгвам. Нямам повече работа тук. До следващата година.
Загледах се в оскубаната трева и в почистената плоча. И просто я прескочих. Ей така, от едното желание да си изпълня обещанието. Да се присмея на смъртта.
Ала как да й се смея, като тя е последната, която се смее? Как беше? Който се смее последен, най-бавно схваща?
Прескочих го камъка и си тръгнах. Свих се в яката на палтенцето и ми се прииска да бях взела палто, а не така да мръзна. Уж топло, пък… студено.
А очите ми още парят. Почервенели и подпухнали, направо страшни.
Така или иначе няма кой да ме гледа, така че има ли значение.
Прескочих оградата и си тръгнах надолу към града. Малко се радвам, че горбището е такова. А не като по филмите, с полянки, дръвчета и други глупости.
Това е просто камък. Дори тяло няма под камъка. А и не тялото е важно. Важни са нещата, довели до камъка и слагането му там. Тялото е просто… притурка.
Почтително заравяне на купчина органични отпадъи, ако трябва да сме съвсем честни.
От тези мисли не ми става по-леко.
Крача си по пътя, а край мен профучава богаташ в кола, с поне двойна скорост над допустимата.
- Недей бърза, че който много бърза, ей дотука стига. – измърморих си тихичко под носа. Дали го съзнава? Собствената си смъртност?
Какво говоря, той остро я съзнава. И затова сега кара като луд, пуши скъпи пури и ходи с най-красивите готови на всичко за пари, жени.
Защото го е страх, че утре няма да има. И че всичко ще изтече в канала. А него го е страх. Страхът го кара да се поти, да се свива в скъпия си костюм на
Армани. Стиска го за гърлото и трепери в сърцето му. Кара го да се буди нощем, уплашен, че губи. И в страха си от това губене, губи двойно.
Винаги е така.
Сритвам някакво листо и примижавам към слънцето.
Ден като всеки друг.
Гледам си в краката и се чудя дали догодина пак ще ида.
Сигурно ще ида. Като омагьосана съм. А дори не знаех… дори на погребението не бях.
И не, излъгах. За погребението знаех, просто не можах да ида. За мен това не се беше случило. Не можех да повярвам или просто не исках. И накрая отидох.
За да видя. За да повярвам. За да… не знам защо. Седях и гледах плочата. Мрамор – сив. С издълбани букви и цифри по него. И не можех да повярвам, че само
това е останало от един толкова жив до скоро човек.
А дори не бяхме чак толкова близки с нея. Само че споделяхме обща дарба. И бяхме малко ние с тази дарба. Това все пак това те сближава, дори и слабо.
Очите ми още парят, а аз стискам юмруци и ми се иска да направя нещо.
Но какво да направя? Има ли нещо, което мога да направя? Няма. Мога само да скубя тревичките от гроба й. И да гледам котката й. А аз дори не обичам котки.
Всяко действие, има противодействие.
Човек, който беше толкова активен и жизнен там, вътре, да е напълно самотен тук, навън. Толкова деен, да е толкова насилствено ограничен.
Затова не е хубаво да се познавате извън Дълбината. Защото това е твърде много информация. Но пък то, кой ги решава тези неща?
Не е да речеш, че беше някакъв небивал талант или втора Майка Тереза. Беше обикновено момиче, с нормални мечти и проблеми. И точно тук е цялата трагедия.
Затова и ходя да скубя тревичките. Защото освен мен и още трима души, никой друг не разбра, че тя си отиде. Светът стана, изми си зъбите, изпи си кафето
и си продължи да се върти, сякаш нищо не е било.
Не е редно така. Не трябва.
Когато някой изчезва, не трябва да се стопява. Може имената ни да са написани върху вода, но не трябва да губим нишките. Не трябва да живеем в миналото, но
не трябва да го забравяме. То, миналото е част от нас. И трябва да помниш поне до толкова, че да знаем кога и защо е станало нещо.
А може би нещата нямат такъв смисъл, когато си видял достатъчно смърти. Тук сме от днес, за вчера и после ни очаква само някоя плоча.
И може би това инатене е просто страхът ни от гроба.
Наистина нямам понятие.

***

Летището
От дете обичам самолетите. Те ме омайват, запленяват ме и ме карат да ги гледам в захлас.
Все съм се чудила на тия железни птици, на тези огромни бели кораби на небето,
как тъй летят?
Тъй огромни и някак тромави са, железни машини, кaк тъй успяват да полетят? Да се издигнат високо,
високо и да гонят облациte, и да излгеждат толкова малки, бели и… крехки?
Не знаех и не можех да разбера. Може би това незнание добавяше допълнителен чар към моят захлас.
Имах толкова много и различни въпроси. С годините на някои отговорих, на други не… но завинаги
сърцето ми остана сред тези железни летящи машини. Пък аз научих урок. Възрастните все повтарят:
Като порастнеш ще разбереш, ще имаш отговорите и много по-малко въпроси.
Вярно е, като порастваш научаваш много отговори… ала те, възрастните, скриват една важна част…
че има още въпроси… а отговорите са твърде трудни и рядко съумяваме да ги намерим. Дали това е някакво
честно споразумение? Малък си, имаш хиляди малки и лесни въпроси… а после си голям… и имаш големи,
и трудни въпроси.
Всъщност забравете какво казах. Няма такова нещо като лесни въпроси.
Как така ли? Ами основният въпрос на децата е “Защо?”. От него най-много се страхуват възрастните,
защото не знаят отговора, защото не знаят всички отговори… а едно дете само пита и пита… и възрастният
се чувства неудобно, защото трябва да признае пред тая педя човек, че не знае всичко, както му се иска…
и че Вселената си крие своите тайни от него… че на тия въпроси и той не е получил отговори и че
се чувства тъй изгубен и сам… затова те толкова често се смеят на това любопитство, на тая любознателност.
А тоя смях всъщност е страх, страх ги е от това, че си спомнят миналото, че вече са оставили тези дни
зад гърба си, че онези наивни мечти дето са ги имали, оная неизчерпаема енергия, дето кара децата да подскачат
като полудели, ги е изоставила, че онези магически отговори, дето са чакали да ги споходят ги няма,
че онази надежда и вяра си е отишла малко или много, че онова порастване им е дало само малко нови въпроси
и твърде малко отговори, че са останали по-тъжни, по-мъдри.. и по-самотни. И как да да го кажат това на едно дете?
То гледа небето и мечтае, иска да докосне звездите със своята мъничка ръка, да ги стисне в шепа и
да се разсмее от щастие. Как да обяснят това на едно невинно създание, за което им е малко тъжно, че ще изгуби
скоро тая детска радост от света наоколо си. И затова мълчат.
Ала всички тези неща бяха далеч от ума ми тогава, просто лежах на оня зелен хълм, до който се стигаше по малката
зеленикава пътечка на около половин километър от летището и от където всичко се вижда идеално. Та просто седях
и гледах, чудото на природата, на човешкият гении, на човешкият труд и борба. В студ и пек, под дъжд и сняг,
аз все бях там, дори ми викаха “Въздушното момиче”, заради тази моя малка мания. Пък аз… аз просто си лежах
по гръб, дъвчех някоя малка зелена тревичка, слънцето напичаше силно лицето ми и ръцете ми… и гледах небето,
мечтаех и населявах тия небеса с милион мотори, самолети… с чудните видения на моя детски ум… и чаках.
Дали чаках да порастна и да получа всички ония вълшебни отговори или просто чаках нещо…
Летището…
То е център на толкова много емоции, хора се качват и слизат, разделят се и се срещат, плачат или се смеят,
ала никога не са безразлични. Можеш да видиш толкова много щастие, в очите на възрастна баба, дошла да види внуците си,
а те сияят, радват се на всичко и на странното място, и на своята баба, която е ново, странно, чудно същество,
а която уж познават… и все пак греят, знаят че има и подаръци за тях и са нетърпеливи, със светнали
лица.
Или пък някоя влюбена двойка. Каква мъка се чете в очите на заминаващият… и мъничко гродост, а очите срещу него
сияят и от сълзи, и от смях, от радост, виждат се енжни прегръдки, изричат се клетви, дават се обещания,
разменят се шеги… и в тях се надигат хем жал, хем нещо друго… нещо тръпнещо, приключенско,
нещо скрило се тъй в гърдите, сякаш ще изкочи и ще покрие света.
Има и други, това са чужденците. Онези онези големи табели и някак сърдити ексурзоводи, дето се опитват
да се усмихват, но вече им е писнало от туристи, техните широки лица и стегната, пък някак отпусната стойка.
А туристите, с техните комични изненадани погледи, тяхното трескаво оглеждане, сякаш държат
да не пропуснат нищо и искат да го видят сега, преди да е избягало. Техните изпълнени с възхита погледи, техните
смутени някак усмивки и смътната гордост, че тяхната родина е по-хубава… ала не е като тази, онзи блясък
в очите, онова палаво духче и веселие и мъничко носталгия, скрила се зад фотоапаратите им, скатала се в
шапките им и в куфарите им, дето винаги са смешно големи, облепени в лепенки и толкова тежки и претъпкани.
Смешен е и техният бяг, тяхното желание да си купят сувенири, така наивно гледат… и се радват…
а когато заминават, пак се вижда онази носталгия, ала този път по това, което оставят, новите приятели махат,
разменят се в последният номера, адреси, имейли… и пак, и пак.
Или пък…
Но трябва ли още да описвам? Хора, съдби, емоции… май няма друго място така богато на душевност и хора като
едно летище… сякаш то, самото живее, пулсира от тая глъч, от оня детски, уплашен рев, от онези весел,
искрен смях, от радостните възклицания или пък стреснатите виквания? Да, то, летището живее, и ще живее
докато има хора, които да отиват към тия железни птици, към тия небесни кораби.
Летището ще живее, докато ги има онези малки деца, които чакат отговорите, лежат на хълмчето, дъвчат зелена
тревичка и гледат небето или докато се препъват кални по пътя, бързащи да видят летящият малък свят,
дъждът да ги мокри, те да подгизват, ала дори да не усещат, а да гледат запленени през сребърната пелена на дъжда
а очите им да блестят.

Да, много научих на това Летище… за хората, за себе си, за зелените тревички дори…
Отдавна вече не съм дете, летях на самолети много, посетих много места, получих много
отговори… ала още повече въпроси. Знам че загубих онзи детски смях, онази детска невинност,
ала още обичам онази полянка… и още ходя там… и понякога ми се счуват ония тихи възхитени
ахвания, когато по небето премине самолетът, понесъл на крилете си целият свят.

Посветно на Детето и Мечтите му.

***

Снежанка и седемте малки хора
В плесенясалия замък на семейното имение, който някога бил сградата на историческия музей, а сега царят се нанесъл там, защото изглеждал по-исторически от замъка му и бил несъмнено по-внушителен (сиреч, имал по-лоша вентилация и покрива течел, да не говорим за отоплението и електроинсталацията) живеела неговата сладка дъщеричка. Тя била много красива, за което нейната майка изхарчила маса народни пари от държавната хазна, тъй като генетичното програмиране в тази държава било на много ранен етап и не било никак евтино: имало теменужено сини очи (вариант Среднопланинска теменужка), а нежната й кожа била бяла като сняг (никакво излизане на слънце без слънцезащитен лосион фактор 45+, а иначе – пудра номер 1 на Ейвън (това не е скрита реклама, поне не скрита, а и ние ползваме по-евтина козметика)). Имала дълги черни коси, отново народни пари за сгъстяване и удължаване и скъпи бои с подхранващи етерични масла. Наричали я Снежанка, което било липса на въображение от страна на майката, а пък слугите го използвали за съвсем уместна подигравка. Всички обичали момиченценценценто, защото все пак била царската дъщеря, а ако не обичаш дъщеричката на царя, значи не обичаш царя, а пък ако не го обичаш, си шпионин, работил в бившата Държавна Сигурност и несъмнено не обичаш собствената си глава. Но това за някои не било пречка. Втората жена на царя, благодарение на която се докопал до 46% от нефтодобива на съседното царство, сиреч, мащехата на принцеската, никак не обичала малката нахална пикла. Причината за това била, че хазната била периодично изпразвана за пластиките и лифтингите на малката лигла, а за мащехата оставала по една келява липосукция на месец. По тази причина тя трябвало да ходи като древните царици с голяма кърпа на главата и врата – едва сега разбрала нуждата от това. Че как, за шията няма пари, само за лицето! А увиснала гушка? Не, мерси, Фиш се радва само на Уипър и съдия Булдога, а и няма да го пуснат от “Али Макбийл” за да се снима в нискобюджетна продукция на HBO.
Мащехата често заставала пред своето модерно флатрон плазма ком табло, за да дири утеха в него. Дворцовите програматори (Аквенце, мило, не се сърди) подтикнати от нуждата (олицетворена от старовремска гилотина) написали за рекордно кратко време програма, която сканирала уеба за най-сексапилни черти, при това се управлявала с гласови команди.
- Приятелю и съдник на мойта красота, коя е днес най-първата в света?
Това разбира се, била просто командата за начало на търсенето; програмата била базирана на html и java и затова имало включени параметри като брой лифтинги, липосукции, пластики и колагенни инжекции и колкото повече били, толкова повече падали точките “Естествена красота”. Разбира се, кралицата накарала личния си програмист да промени нейните собствени данни в кода на програмата, за да получава винаги най-висок резултат тя самата. Пултът неизменно отговарял:
- Най-красивата сред твойта свита ти кралице си честита.
Разбира се, параноята на кралицата относно истинността на сведенията се засилвала от следните няколко фактора: на първо място, компютърно симулираният глас нямал никаква интонация и звучал твърде неискрен; след това, тя му казала да провери всички околни кралства, а не само нейната свита, в която тя не била толкова тъпа, че да назначи някоя по-красива от нея. И един ден ком-таблото отвърнало:
- Най-красивата си ти, всевластна, но днес получих нови данни, че принцесата е станала прекрасна благодарение на кални бани. Разбира се, кралицата се съмнявала, че точно заради калните бани. Все пак, от хазната бяха изчезнали към милион и половина, а в любимия курорт на принцеската нямало никакви кални бани. Освен това, малката дразнителка била умела хакерка, защото й било много скучно в противният мухлясал замък и редовно си купувала книжки по php. Затова когато програмистите правили новата версия на програмата, базирана именно на php като по-практично, малката въвела някои “корекции” в кода.
Вбесена от тази нагла кражба – все пак, Краля бил обещал парите на нея!!! – застаряващата владетелка решила да се саморазправи с проблематиката, и то веднъж за винаги!!!!!!!!! (многото удивителни са признак на душевна нестабилност!!!). Повикала един верен слуга и му обещала сметка в стабилна валута, при това в швейцарска банка, ако се погрижи лицето на малката да бъде съсипано. Завинаги!!!!! Киселина!!!!!!! Дворцовият алхимик (ал-то пред професията било само за фасон) вече бил произвел прекрасна разяждаща киселина на основата на сярната, точно за такива случаи. Отначало слугата се полакомил за парите, но малката била хитра и имала нещо… друго… на ум. И щом той я повел към гората, тя разкопчала горните пет-шест копченца на прилепналата си лолитена рокличка. Щом навлезли навътре в гората, той открил, че малката е останала… е, с по-малко дрешки. Но той, видите ли, бил нежен мъж (поне според твърденията си… но всъщност не бил би, а неосъзнат хомо, Драгъни, много извинявай). Снежанка приседнала да си оправи жартиерите, а нашичкия се загубил, докато търсил къде да се изчишка. Но той, освен това, бил изплашен от сексуалната хищница и смятал, че такава домашно отгледана… девица… едва ли ще се оправи в гората, най-малкото, защото дантелките ще останат по шипките. Минал час, минали два (а след това, както знаете, следват три и четири) и на принцесчето й писнало да чака. Станало й ясно, че зевзекът няма да се върне, а пък й било малко хладничко (не можала да си намери палтенцето от норка (да, норка, а не еко кожа; по тази причина пред двореца често имало демонстрации на различни природозащитни организации. Върху кого, мислите, била изпробвана киселината, а??? (многото въпросителни също са признак на психическо разстройство (тежко)) (не бе, не, не върху демонстрантите… и вие сте едни…))) (многото скоби също).
Една от маниите на малката, за която баща й платил доста, че и под масата, била бойскаутщината, така че тя си направила легълце от мъх, листа и трева и вечеряла някакви гъби, но понеже не внимавала в часовете по география, не знаела къде се намира и как да спре да се намира там.
На сутринта птичките греели, слънцето пеело, а на всеки средностати(баси думата)стически (нали слято се пише?????) човек му идело да си пререже гърлото заради данъците (имало ДЛЛ и ДП, съответно Липосукция и Лифтинг и Пластика), затова идиличната картинка идвала… кхе… малко отгоринка. Малката се събудила и веднага съзряла пътеката, по която дошли. Предният ден й се сторило много немелодраматично да тръгне по нея, но тази сутрин била склонна да опита да се изгуби по обратният път. Тя се заела с обичайната разгрявка за сутрешна гимнастика, а именно, лек крос. И благодарение на проблеми с вестибуларният апарат и неочаквани заложби, плод на отмъстителността на генетичният програматор (понеже майка й не му пуснала), успяла да се спъне в единственият камък в радиус 2,754 метра наоколо и се проснала по лице. Разбира се, проснала се внимателно, защото върху физиономията й се трудили бая специалисти. Тя извикала:
- Оох! Айч! О, злочеста съм аз, паднах!
Но нямало никой, който да я чуе, дори най-пъпчивият принц на света (защото в момента пред него дефилирали жаби на шест кралства от тук); единственото живо същество наоколо бил един пор, затова малката намусено станала и с маршова стъпка продължила напред. Неочаквано видяла неподдържана просека (ах, тъй значи? Незаконна сеч?!?!?!?!?!) и тръгнала по нея. Още по-неочаквано (аман от драматични обрати) от просеката се отклонила бракониерската пътечка, а тя извеждала (ах, каква поредна драма!!!!!!!!) пред една чудна… сграда. Май… къщичка, такоз. Малката не била виждала такава къщичка. Била… е, по-малка от нейната, но пък това важало за 9/10 от сградите на света, така че тя не се учудила. Хората могат да се свират в каквито си искат къщички, нали?
Принцесата се понавела и се промъкнала през малката вратичка “Ахааа – помислила си невключената алармена инсталация (собствениците не били си платили три поредни месеца на СОТ и били изключени) – влизане с взлом, а?! Нямате право, даже да сте дъщерята на царя. Нямате право дори да сте негова дъщеря? – задвоумила се електронната система (е, не било установено чия точно дъщеря била, но нека не задълбаваме в миналото).
- Колко странно – говорела си на глас Снежанка, за да се наслаждава на специално калибрираното си сопрано (пък и бъдещата й шизофрения вече се развивала). – Какви миниатюрни джунджурии. Толкова мънички чинийки не съм виждала. Е, освен ако не са за кафени чашки. А пък чашките са като напръстничета… е явно не пият много алкохол… – допълнила тя, след щателен оглед. Много щателен, защото бойскаутите ги учат да проверяват за такива неща. Само на едно място не проверила и това била голямата й грешка. Ако беше проверила, щеше най-после да се налочи и да се отпусне, ама на – не!
Тъй като била огладняла от преживелиците си, тя седнала на едно от малките столчета (което скръцнало със зъбки… ъх… гвоздеи под тежестта й) до малката масичка и омела всичко – все пак, бъдете патриоти, хранете благородниците – а след това оставила мръсната посуда (харесвало й това очароваааателно старовремско звучене на думата) по масата. Все пак, управниците правят достатъчно за народа, не е нужно да му мият и съдовете (за вас е чест, че ядохме от вашите чинии вашата храна, и то с вашите прибори (може ли да ползваме вашият клозет?)). Снежанка се привела и се качила по мъничката стълба, взимайки по четири стъпалца на веднъж, и се размазала напряко на седемте малки креватчета.
Привечер седем дребни човечета, седем малки хора (да си го кажем направо, били джуджета) се прибрали в своята малка къщурка. Отворили вратичката и смаяно се скупчили на прага.
- Фьодоре – креснало едно от тях – що не си измил чиниите бе?
- Ма измих ги бе, бате Стояне! – замрънкал Фьодор. И надникнал в супника. – Аве Атанасе – викнал той на един от другите малки хора. – Къде е вечерния буламач бе? Цветан да не го е изял?
- Нищу ни сам ял! – защитил се Цветан и се оригнал, потупвайки корема си (той бил Истински Мъж (нищо, че бил на една трета (имал си и потник даже))). – Пържените плъхове с картофки в урановата мина – това е обяснението за техният ръст, понеже всичките им бащи, дядовци и прадядовци (прадядовците я основали) работели там и поколенията се смалявали все повече. – нали не са броят?
- Еми ша минем и без едене – въздъхнало друго… джудженце. – Само дано ни е тука пиячката, че инак ша умрем от мъка! Стефоооо! – провикнало се другото… джудженце. – Абе, келеш, донеси пиенето!
- Що не ходиш сам да си го донесеш бе – отрязал го Стефан и се намусил. – Марияне бе, донеси хубавата ни русска водчица!
- Охх, ама не викай така беее – оплакал се Димитър.
- Млъкни бе – Мариян се помъкнал за водката.
- Ей туй е мъж – отсякъл Цветан доволно.
Гошо, предводителят на малките хора (ако броите, ще установите, че той е осмият, а те се наричат “Седемте” заради традицията по тези места, а и заради великолепната Седморка) се качил след Мариян да си полегне, защото днес лъчението било малко силничко и му дошло в повече. (той спял на пода, за да му е мекичко (вие да не мислехте, че лилипутите перат!?)) Тъй като бил необичайно висок (и кльощав, но не в това е въпроса, по дяволите, пазил линия!) успял, както всяка друга вечер (защото мозъчните клетки не съжителстват добре с радиацията (и височините, ама не е това въпроса)) да си тресне главата в касата на вратата. В стаята било сумрачно – абе това говедо Фьодор що не е дръпнал пердетата?! – и той не би видял Снежанка, ако…
На първо място, тя имала проблеми с белите дробове и развивала астма от хвърчащите из замъка плесенни спори; след това, от съприкосновението с главата на Гошо, къщата се разтресла; от тези две неща последвало, че тя (Снежанка) се обърнала по гръб, премлясквайки, и последвало хъркане като това на Атанас.
- Баааа! – стреснал се Гошето и се завтекъл по стълбите – Бааааааа! Бааа-а-а-аааа! – настоял той, сочейки по грешка с третият си пръст нагоре.
- Кои бе? Кои се… – запънал се Фьодор, а оченцата му блеснали.
- БААаааА! – допълнил Гошо. – Жена бе! Жена!!! Горе! Разсъблечена!!!!!
- Баси говядото си – изхъркал насреща му Таската. – Кога успя да се накъркаш ве? Бече и женки му се привиждат, ехеее… то е от облъчването, мхм, мхм…
- К’ви женки бе, казва се “дами” – поучил ги Димитър. – Баси, като някакви от Батко (тоест, Биг Брадър) сте! Е аман начи!
Тогава дошъл Мариян с водката и всички наскачали да лочат. Дъскорезницата на втория етаж била скоро забравена и всички дружно подскачали в стъпките на Ривър Денс на Майкъл Флетли. От това къщурчичкацата се тресяла от основите на четвъртата си изба до кривото коминче, свидетелстващо за изпълнения на Лорд ъф дъ Денс. Това разбудило Снежанка и тя, елегантно прозявайки се, се изхлузила по стълбите. Това, че младежите… такова де… успели да укрият запаса алкохол от нея, било истинско постижение и достойно за уважение, затова тя решила да не си тръгва към замъка, ами да разиграе постановката “аз съм злочеста девица, спасете ме!”
- Коя си ти ма, готина? – попитал завалено Цветан и веднага й пуснал ръка.
- Аййихш! Чшшш, ей, маце – намигнал й Фьодор.
А Гошо злорадствал:
- Казах ли ви бе, казах ли ви, че има жена? Ъ? Казах ли ви бе???
А Снежанка заразказвала за злата си мащеха. Разбира се, в нейния разказ всичко било малко по-друго. Тя била зла царица, която имала вълшебно огледало и не се примирявала, че Снежанка е по-хубава от нея. Естествена красота. Затова злата мащеха, която била вещица на всичко отгоре, пратила един слуга да я заколи в гората. Джуджетата, които имали добри сърца, а и били оглупели от радиацията и алкохола, веднага й повярвали. Те били тримата глупаци на мината, само че с пет повече.
- НИЕ – ревнал Цветан, който вече бил нальокан до козирката – НИЕ, начи, мила… ааа… кво беше сия… а, да… НИЕ, НАЧИ, ЩА ПАЗИМ! Това било свръх менталните му способности и той се проснал да спи на пода. Снежанка била някъде дълбоко в генетично програмираното си за Ледена Кучка сърце трогната от всичко това. Тя била готова дори да направи закуска на джуджетата, макар най-голямото й постижение да бил корнфлейксът с мляко от супера срещу двореца. Тя вече направо ги обичала (но съвсем платонично, разбира се, нали, нали) А на следващия ден… но, вие, разбира се, вие искате първо да разберете какво е станало с наемният обезобразител, нали? Не искате? Сори. Ето, значи, какво станало:
За да не изтърве обещаната му награда, показал умело фотошопирана снимка на обезобразената Снежанка. Мащехата се зарадвала, защото точно по същият начин изглеждало лицето на момичето, когато (ал)химикът направил симулация на обезобразяването. Това разбира се било защото слугата просто принтирал снимката, но мащехата не била веща в компютърните науки (сиреч, била компютърно неграмотна) и не заподозряла нищо. Тя веднага застанала пред компютъра и попитала:
- Приятелю и съдник на мойта красота, коя е днес най-първата в света?
- Не достига РАМ – отсякъл компютъра. – Моля изчакайте!
Кралицата се ядосала и направо рестартирала. Когато попитала повторно, се оказало, че компютъра не трябва да се гаси, ако програмата работи и се наложило да вика един техник, за да оправи забилия компютър. Най-после той кисело (до колкото можел с неизразителния си глас) казал:
- Маце, ти си най-готината в двореца, ама пред един комп 386 се е забила малката пикла и пуца в националния сървър на Ънриъл Две. Кралицата ядосано се разпищяла:
- Лъжеш! Някой те е прецакал! Къде отидоха хубавите римувани отговори?
- Излезе нова версия – отвърнал компютъра. – Проучванията показват, че потребителите на този софтуер предпочитат по-разчупени изявления.
- Програмата е само за моя лична употреба – разбесняла се кралицата. – Веднага открийте нещастният хакер, който я е откраднал! А аз оная пикла ще я науча!
Тя се втурнала към Кралския си гардероб и измъкнала от него най-невзрачната си рокля. Тя била доста раздърпана, защото кралицата упражнявала върху нея шев&кройка в свободното си време. Накрая сложила една хубава гумена маска от реквизита на последният финансиран от краля филм и се превърнала в грозна брадавичеста бабичка.
- Хехехе – репетирала добродушният си смях тя, докато се мъкнела към подземната лаборатория. Там успяла да докопа една генетично изменена ябълка (без семена, за да е по-удобна, по-голяма и във всички цветове на дъгата, за да е по-интересна) и инжектирала във виолетовата част силен алкалоид. Купила от пазара на специална цена (още важала Императорската оферта) цяла кошница ябълки и сложила цветната най-отгоре. Взела такси и спряла пред къщичката. Тя се намръщила като видяла каква е малка, как тъй оная дългокрака кобила ще влезе вътре, но все пак почукала.
- Чук-чук – пригласяла тя.
- Не, благодаря – викнала отвътре принцесата, която точно готвела грах с картофи. – Ние сме абонирани за Плейбой.
- Оо, аз съм стара бедна жена, която няма своя кола и трябва да пътува с такси! Продавам ябълки! Излезте да си купите ябълка от бедната продавачка на ябълки!
Принцесата за зарадвала, защото джуджетата нямали паста за зъби (техните били толкова чисти, че сияели в тъмното… може и от друго да сияели, де), а пък от ябълките зъбите се избелват.
- Нямам пари – казала тя като излязла пред къщата. – Но пък аз съм от богато семейство и ако сега ми дадете една ябълка, ще ви изпратя чек при първа възможност.
- Не, не – замънкала царицата, която била и скъперница – ще си платите, девойче! Иначе никаква ябълка!
- Ама аз нямам пари, бабичко!
- Ама ти на кой викаш бабичка, ма? – ядосала се бабичката, врътнала се на пета и се качила в таксито. От кошницата й изпаднала една обикновена ябълка и Снежанка се хвърлила да я вземе.
- Пу, да ти е гадно! – оплезила се тя – моя си е!
И веднага я заръфала.
- Да ти приседне дано – проклела я бабката от колата и тръшнала вратата.
Снежанка така се разсмяла, че й приседнало, задушила се и паднала на земята.
- Ау, момичето падна! – викнал таксиджията.
- Викнете бърза помощ! – разтревожила се царицата.
- Ама те се бавят по половин час!
- Ми именно!
И така, медиците направили каквото могли, но Снежанка изпаднала първо в кома, а после в клинична смърт. Джуджетата се събрали в болницата и ронели сълзи, които топели подовете. Те, джуджетата, като им казали, че Снежанка е в болница, решили първо, че е опитала да яде яхнията си. Сега си мислели, че мащехата й се престорила на стара жена и опитала да я отрови, но това, вие знаете, съвсем не било точно така.
Накрая си я взели, заедно с апаратурата и я сложили в кристален ковчег, за да могат да си я гледат. Е, не бил кристален, защото кристалът е много скъп. Стъклото щяло да е по-евтино. Но Гошо изхарчил парите за пиене и трябвало да се задоволят с плексиглас. И без това е по-здрав.
Една вечер, като се връщали от мината, видели някакъв висок младеж до ковчега.
- К’ва е тая? – попитал той. – Що са сичките тия кабели по нея?
Малките хора му разказали тъжната история на Снежанка и той я харесал.
- Моят папа – обяснил той – е шеф на една компания, която прави сапунените филмчета. Много ше са накефи на историята и ще направи филм, ако ми продадете авторските права и мацката. Да, моят папа много ще се зарадва.
Джуджетата обаче не били съгласни – как тъй? След едночасови пазарлъци и уточнения за равна подялба (20 на 80 процента (познайте за кого са 80 (хъхъхъ))) най-после се навили.
Докато товарили принцесата в един камион обаче, един носач, който страдал от артрит, успял да изтърве плексигласовия кристален ковчег. Апаратурата дала на късо и извадила коматозната принцеса от комата.
- Ау, гладна съм! – казала тя, изправяйки се. – Въх, накъде сте ме карали? И кой е тоя пич?
Принцът й обяснил за своята идея за истински 8000 епизоден филм за нейните двуседмични преживелици. Тя се навила да играе главната роля. И както става в такива истории (това е изтъркано клише) главната актриса (Снежанка) се влюбила в продуцент-режисьора (Готиния Пич) и се оженили.
След една седмица се развели, а благодарение на татковите адвокати, Снежанка получила всички пари, къщата, половината басейн, колата, котката и авторските права. Обаче си нямала басейн, а не щяла котката, затова я менкала с бившия си за другата половина от басейна. И всички заживели щастливо.

Освен хакера, който кралицата от яд осъдила на обезглавяване. Обаче гилотината била се изтъпила и ръждясала, та той й станал личен слуга. А това си е мъка.
Не се радвала и котката, понеже собственикът й веднъж я нахранил с Уискас, а когато тя се влюбила в храната, продължил да й купува от старата.
Не било добре и за краля, разбира се. Като се замисля, и на двете дами не им било хубаво, защото организацията на феминистките протестирала с месеци пред замъка. Искали забрана за разкрасителните операции, а това привлякло излишно медийно внимание и Мавриков се вмъкнал в замъка със скритата камера и веднага заразпитвал за празната хазна. И Готиния Пич не бил щастлив, защото нямал басейн. И басейна не бил щастлив.Джуджетата пък останали с пръст в уста, защото адвокатите измъкнали и техните осемдесет процента (ама вие да не мислехте, че са за принца? Една атомна бомба е хубав стимул за процентите.)Май само адвокатите били щастливи, но те са си щастливи по принцип

КРАЙ!!!

Всяка прилика с действителни лица и случки е напълно нарочна, но ги молим да не се сърдят, защото всичко е в името на веселото (и липосукцията!!!!!!)

- Апен… ние сме зли.
- Кой… ние ли, Койнова?!
Двете направиха мили очи и се разхилиха злодейски. После се поклониха.
- Ето така би изглеждала тази приказка в днешно време – заключиха те.

******************

Другите

01. Другата половина

Вятърът зави подигравателно, плъзна се по улицата и се впусна във вихрен танц с нападалите листа, обичайните боклуци и миризмите. Лекият дъжд, който повече приличаше на ръмеж, правеше ходенето опасно, във въздуха се смесваше свежият му аромат и бензиновите пари, както и онзи лек дъх на обещание за зима, който го има само в късанта есен.
Бях се скрила горе долу в подлеза на спирката и чаках… чаках да дойде транспортът ми, със смътното усещане, че ако бях тръгнала пеша, няй-вероятно вече да съм вкъщи и да пия чай.
Е, всяко обещество си има своите дребни наказания, при нас май е транспортът.
Спирката не беше особено добро укритие от слабият, пръскащ дъжд, ала май и подлеза не беше по-добър като избор.
Изругах цветисто наум и изкачих последните десетина каменни, понапукани от времето стъпала и се облегнах на ронливия камък.
Беше вечер… и не точно. Онзи магически момент между залеза и отиващият си ден.
Светлините на града бяха запалени, колите блестяха като коледна украса и фаровете им се отразяваха в мокрият асфалт, а сфетофарите превръщаха дъждовната завеса във вълшебно пъстро покривало.
Как може градът да изглежда такава дупка и като съновидение (май кошмар с отсенки на бълнуване) едновременно?
Незнам…
И хората са други, стъпват като на пръсти, около тях се носи пъстра аура, сякаш всеки е размесил цветен пясък и го е разпръснал около себе си, а споменът още стои.
Плясъкът на крилете в нощта, многото ята птици, които отлитат… сякаш с тях си отиват тревогите и притесненията… ала заедно с тях тръгва занасам и едно обещание, обещание за нещо ново, което рано или късно ще се случи.
Нещо съм във философско настроение… всяка есен е така. През 10 месеца от годината съм спокойна, уравновесена, трезвомислеща , а през тези месец и половина се превръщам в… завеяна мечтателка-тире-философка-тире-романтичка. Май е от бензиновите изпарения.
Може би изкуфявам? Не, нямам как да е това, на 17 съм.
Незнам какво искам… искам да пътувам, да тичам, да се махна оттук, да се огледам, около себе си и в себе си. Но не мога, поне не тази година.
Тази година завършвам, а една завършваща няма възможност да се шматка на автостоп из страната.
А така… така искам да ида там. Хм, не знам кое е това там, но искам.
Мм, дали хората наистина не знаят какво искат или това се отнася само до женската половина? Или само до мен?
Силно дрънчене прекъсна мислите ми, в косата ми блестяха като скъпоценни камъни капки дъжд, а трамваят с тупуркане, скърцане и дрънчене спря на спирката.
Беше един от онези жълти стари трамвай, които наричат “народни”.
човек почти очаква през прозореца да го зяпнат няколко пионерчета.
Беше стар и препатил трамвай, жълтата боя на места се беше олющила и за да я скрият бяха намацали някаква друга ярко-жълта, някоя фирма бе платила, за да го оплепят с реламата й. Приличше на стара примадона, която не иска да слезне от сцената, а вече отдавна е паднала завесата.
Хукнах под дъжда към него и успях да се кача тъкмо преди да затворят вратите. На спирката бях само аз и явно на ватмана не му се чакаше.
Седнах на най-близката седалка и се загледах през прозореца. Една баба, от съвесткият тип: със забрадка и всичко, се приближи към мен. Аз веднага станах да й остстъпя. Тя сякаш се намуси, че й направих място и я оставих без възможност да мрънка, колко сме лоши и гадни, и така нататък, като поколение.
Почти чувах мислите й. “Какво поколение… как може да се държат така, вече на нищо не ги учат ни в училище, нито в къщи. И как може да се обличат така? Изглеждат еднакви, не знаеш женско ли е, мъжко ли е, с тези отрязани коси… или с онези ужасни поли, как може майките им да ги пускат така по улицата?”
Усмихнах се и усуках кичур от късата си коса на пръста, с което си спечелих укоризнен поглед.
Загледах се в краката си.
Кецовете ми пропускаха, така че най-вероятно като се прибера щях да съм с модно-цветни чорапи.
Светлите ми дънки също бяха пострадали, някакво незнайно петно се мъдреше на джоба ми, най-вероятно… ами да, маркера, който бях прибрала “за малко” в джоба се беше разкапал.
Поне суичъра се беше разминал. Дебел, бяло-син с голяма риберна кост на него, той ми беше любимата дреха.
Пак се загледах в бързо минаващите край мен дървета, коли и какафонията от превозните средства и пешеходците.
Не мога така… не мога повече да стоя на едно място.. искам да сляза…. искам да се махна оттук…
сега!!!!!!

Трамваят спря рязко и аз изхвърчах като тапа от бутилка, мисля, че блъснах някой на стълбичката, но не съм съвсем сигурна, затичах се през шосето, а въздухът се изпълни в викове, псувни, клаксони и набити спирачки. Залитнах, хлъзгайки се в една локва, но продължих да тичам, чантата ме удряше равномерно в гърба, но не ми пукаше, знаех къде отивам. Парка “Възрождение” се тъмнееше пред мен.
А аз просто тичах и тичах и тичах…
Как може досега да не съм знаела какво искам, как?
**********************************************
Беше твърде рано. Слънцето още дори не беше тръгнало да изгрява, въздухът беше студен, лека мъгла се кълбеше, превръщайки по-далечните предмети и меща в странна архитектура и сякаш нарисувани.
шумът на колите беше едва-едва, беше онзи час, в който купонджийте заспиваха, а работещите си открадваха последните мигове сън, преди да станат и да се насочат пипнешком към банята.
“Възрождение” е хубав парк. С добре поддържани алеи, с хубава трева, гладко окосена и свежа, макар сега да бе покрита с нападали листа и да бе ппожълтяла, а сланата да я превръщаше в странна ледена склуптура.
Мъглата обвиваше дърветата в любовна прегръдка, кристализираше се кората и потичаше по ствола, сякаш дърветата плачеха.
Една фигура внезапно се появи от мъглата, сякаш от нищото.
Беше млада жена, на около двадесет, двадесет и три години. Изглеждаше симпатична, беше с официални дрехи, сако и служебно картонче, закачено на врата й.
Походката й беше пъргава, оглеждаше се твърде подозрително, а очите й сякаш опипваха всеки предмет, който забележеха.
Беше с дълга кместенява коса, която бе сплетена на дебела плитка, в ръката си държеше фотоапарат, а зад нея се маттериализираха още хора. Едра жена в широко лице и разделечени сини очи и дълга черна коса, от нея лъхаше на положителност, напомняше на нечия добра леля, зад нея пристъпваше спокойно младо момиче, може би тъкмо завършила с червени коси о големи очи, които се взираха странно, твърде стари очи, за толкова младо лице.
Момичето заобикли едно дърво, след което тихо извика.
-Далия, Ана, тук е.
Едрата чернкоса жена, която бяха нарекли Далия се върна, стъпваше необичайно пъргаво, за толкова едър човек, на краката й имаше хубави обувки, тип-мокасини. широки удобни пнаталони бпвиваха краката й, а официално сако завършваше тоалета й.
Ана кимна и заобиколи по пътеката, след което набра номер на мобилният си телефон.
-Идвайте, намерихме я.
Пътеката, по която вървеше рязко свършваше, малко по-нагоре и наляво имаше малко, своеобразно хлъмче, малко по-назад се виждаше някакъв пъстър куп.
Когато се приближи се оказаха дрехи. Кецове в небесно-синьо, прилежно поставени в тях бели чорапи, с няколко сини петна по тях. Изтъркани сини джинси, дебел, плътеб суичър, също син, тънка черна блузка и сутиен. До тях беше сложена зелена чанта с едно рамо.
Ана се наведе, сложи си ръкавиците и бръкна в чантата.
Там имаше учебници, лична карта и малък телефон.
На екранчето блесттеше напомняне за среща и три пропунсати разговора и четири съобщения.
Документите се оказаха на Лидия Корфиенко, на 17 г. жител на столицата, учаща в езикова гимназия. От снимката гледаше леко усмиханто момиче с невероятно сини очи и къса кестенява коса, изглеждаше жива, енергична и умна.
Анна погледна към завоят до хълмчето.
Стана, отупа коленете си и се приближи, покрай нея премина дребната девйка с неопределена възраст, очите й блестяха и изглеждаше твърде пребеледняла.
-Добре ли си Олга?
-Нищо ми няма… само… сле дмалко ще съм по-добре. Олга взе фотоапарата от Анна и отиде към дрехите да направи необходимите снимки.
Горе до хълма вече щъкаха оперативните работници, вездесъщата жълта лента бе опъната, почвечето изглеждаха бледи и млади, общото между всичките и мъже и жени, беше дългата коса.
Делия седеше и оглеждаше някаква странна фигура в тревата пред себе си.
Анна погледна и разбра защо на Олга й беше прилошало.
Тялото на земята изглеждаше като извадено от евтин филм на ужасите.
Главата сякаш бе птича, ала очите бяха човешки, устните бяха разтеглени до неузнаваемост и наподобяваха недовършен клюн, зъбите ги нямаше, имаше някаква странна каша.
Вратът бе странно извит, сякап пречупен, ръцете изглеждаха, сякаш някой ги бе усукал няколко пъти , а странните перца, която се появявах тук таме по кожата, подобна на пилешка бяха някак хлъзгави.
Гърбът бе зивит в дъга, невероятна болка бе накарала създанието да изрови пръстта около себе си, краката ги нямаше, на тяхно място имаше странни чукани, сякаш направени от пластелин, с нещо като птичи нокти накрая.
-Несъстояла се метаморфоза. Не са й стигнали силите, за да довърши, предала се е на средата.-промърмори тихо Анна. Това беше единственият и странен епитраф за вече не-човешкото същество на земята.
Жената откачи от колана малка записваща машинка и зпаочна да записва показателите: ме, години, пол, раса, местоположение, превръщенска форма.
чу се пращене в храстите и Олга се появи, изглеждаше далеч по-нормално сега, ала очите й блестяха странно.
-Не разбирам, как така не е успяла да се превърне? Не е била дете, какво е станало?
Далия наколни глава и записа нещо в папката в ръцете си.
-Било е първото й превръщане, виждаш ли перцата по ръцете й? А ноктите на краката й? Много късно, за първи път на превръщане, но да…
-А как не сме я засекли? Нали с това се знимават по цял ден онези от отдела? Само топлят задници.-гласът на Олга се снижи до съскане.
-Не си съвсем права, те си вършат работата, само че това е твърде голям град, за да може да се засече всеки, а виж, че това момиче явно не е била особено силна, за да се стигне до превръщане чак сега.
-Това ли ще кажем на родителите й? че не е била одстатъчно силна.
-Не… незнам какво ще се каже на родителите, може че е получила сърдечен удар… не, твърде е млада. За това ще се погрижат хората, ние трябва сега да си свърим рабоатат и да я върнем в началната форма.
Анна се изправи и се завъртя към двете жени.
-Тук нещо не е наред. Уж е била сама, а виж какво намерих.
Тя протегна пликчето, в което имаше дълъг, изскрящо рус косъм.
-Някоя съученичка?-предположи Олга.
-Не… тук са замесени и други, ще трябва да я отнесем в лабораторията за по-пълен анализ.Но първо…
Трите жени се изправиха и застанаха около трупа.
Останалите от екипа бяха приключили и се изнесоха бързо.
Анна събра ръце и замърмори тихо.
Олга изтегли един косъм от косата си и започна да го наплита, като мърмореше, Далия просто гледаше Лидия, без да се помръдне.
Сякаш лека мараня покри тялото, запълзя по него.
Очите се върнаха на мястото си, ръцете се изправиха и отпуснаха, гърбът възвърна първоначалната си форма, краката загубиха птичият вид и станаха нормални, обикновенни крака.
На земята лежеше обикновенно, голо момиче с широко отворени сини очи, вперени в небето… небето, което не бе успяла да достигне.
Олга се наведе и затвори очите.
-Да вървим в лабораторията… трябва да разберем защо не е успяла да се превърне. Дължим го на паметта й.
Далия погледна Олга и замлъча. Беше нова, пълна с идеали и надежди, свежа, нежна… незапозната с живота.
Колко такива гледки щеше да види, колко близки да загуби… колко мръсотия да полепне по нея. Няма как, това бе единственият начин да пораснеш, да се научиш и да разбереш.
-Как ми се иска понякога да не беше всичко толкова сложно-измърмори съвсем тихо тя..

02. Отворени очи

Олга премести неудобно свличащата се папка в по-удобна позиция и продължи ход.
Стъпките й отекваха глухо по коридора, макар че се опитваше да стъпва леко, чаткането на ботушите й по мозаечният под беше като камбанен звън. Караше я да се чувства неловко и сама.
Самата сграда излъчваше усещане за празнота, така си и беше.
Беше почивен ден а тези, които работеха и в почивните дни се бяха разпръснали по опeративни задачи, а техниците и анализаторите се бяха затворили в мазето и работеха.
Коридорът беше доста широк, боядисан в меки, кремави цветове,
от едната страна имаше високи прозорци, покрити с блиндирани щори, от другата имаше врати. Самите врати бяха еднакви, боядисани в зелено, с големи дръжки и остъклени в горната си част.
Зад една oт вратите се чуваше човешки говор и приглушен смях.
В момента, в който момичето приближи вратата, долови краят на изречение.
“… не и с алкохолно отравяне – казала вещицата и се свлякла”.
От вътре се чу откровенно хихикане, леко приглушено в опитите да се сдържи.
Олга бутна вратата и влезе. Стаята беше голяма и просторна, а точно срещу нея стеше дребничка жена с широка пола и светла блуза, в момента по лицето й се бе разляла широка усмивка, а по няколкото чина пред нея се хилеха няколко души. Бяха млади, възрастта варираше от 15 до 22 години.
Бяха само дузина, като се забелязваше превес на нежният пол. Преподавателката, защото жената беше такава, се обърна към Олга и й се усмихна.
-Благодаря, че дойде Олга, съжалявам, че те разкарвам в Събота, но всички останали са се побъркали по историята с вещицата.
Олга кимна и се приближи, след което подаде обемистият си товар. Жената пред нея беше малко по-висока от нея и изглеждаше на около четиредет и пет. Кестеняво-руси коси обрамчаваха дребно, сърцевидно лице с изпъкнали скули и тънки устни, бръчките бяха издълбали пътя си по лицето й, тези около очите и устните от усмивки бяха не по-малко от тези по челото и брадичката й. Изглеждаше стройна и слаба, но всички занеха колко се грижи тя за физическото си състояние.От нея обаче се излъчваше таква енергия, която действаше като удар в стомаха, силата излъчвана от нея бе почти осезаема.
Две кафяви очи се взряха в Олга и насмешлива усмивка изви устните на Татяна Бардевицки.
-Сядай Олга или вече нямаш нужда от моите уроци?
Момичето си намери място и сви устни. Татяна си беше същата, минаваше от усмивка в сарказъм за по-малко от пет секудни и обратно. Беше като зар, непрекъсанто изненадваше хората около себе си, независимо колко време общуват с нея.
Тя се занимаваше с новите, тези в току що открили способностите си, както и с по-стихийните, вършеше работата на психиатър и саркастична съвест едновременно.
Беше най-мразената и едновременно с това обичана преподавателка.
Познаваше всички по име, можеше да наднича в душите им, както се гледа в огледало.
-Така, стига толкова лирични отклонения , да продължим нататък. В тази папка, която Олга бе така любезна да донесе, е представено много сбито, семпло и удобно основното. Елате при мен.
Учениците послушно станаха и се приближиха, нямаше ръчкания, нямаше шегаджии, всички бяха сериозни. Олга не беше сигурна дали е заради Татяна или заради кардиналната промяна в животите им. Бяха минали момента с дивото удоволствие, че са различни, беше минал шока и ужасът, и сега се беше настанила изненадата.
Татяна я поледна с вдигнати вежди и момичето побърза да се присъедни към другите.
-Така… да почнем съвсем отначало, ще го кажа както го казвахме някога-гласът й прозвуча тържествено, а странното натъртване на някога говореше, че е било твърде отдавна, за да се коментира.
-Ние не сме хора, идваме от тях и при тях се връщаме, ала не сме като тях. Ние се Други, не всеки може да бъде Друг, не всеки може да го разбере, да го приеме, да го осъзнае. Ималое много Други, които не са го осъзнали, живели са като хора, били са щастливи или нещастни, накратко животът им е бил живот. С какво се различават Другите? Например почти всички художници и артисти са Други, малко от тях обаче желаят да направят последната крачка. Защото тези, които живеят като хора, но с души на Други са на ръба, те са все още хора, но и вече Други, животът не губи смисъл за тях, успяват да докоснат и двата свята. Не знам дали е проклятие или благословия.
Другите са различни, те черпят сила от себе си, когато се потопят напълно в себе си, те могат да манипулират с енергиите… не само със своята. Почти всички Други могат да контролират дребни неща като пирокинеза, да разбират повърхностните мисли в съзнанията, да местят разни предметчета и подобни детски щуротии.
Татяна замлъкна и огледа едно по едно лицата пред себе си, по тях се четеше безпокойствие и омая.
Олга усети, че също попада под магията на Татяна и на ненйят ракзаз. Независимо, че вече го бе чула, че вече знаеше тези неща.
-Но… сега ще ви разкрия голямата тайна. Ние не сме добри или Добри с главно Д, не сме и лоши, било то с главна или малка буква. Ние сме просто Други. Да, ние се различаваме един от друг, ние запазваме своята способност да избираме в какво да вярваме и за какво да се борим, но не служим на нещо толкова отвлечено като Голямото Добро.
Единственото добро и зло, което съществува е в душите и сърцата ни, и в нашите избори. Така както един вампир може да не е убиец, така и един маг може да злоупотребява със света около себе си.
Трябва да ви кажа нещо, ние сме малко. Дали защото хората, които са осъзнали какви са напълно и са успели да се влеят в себе си са малко, заради времето, в което живеем или заради предпочитанието и да живеят горе долу нормален живот, това не мога да ви кажа.
Малко са хората, които понасят животът на Друг. Да виждаш истината, да чуваш това, кето се крие зад думите, да си наясно колкос труват надеждите ти… може би това е побърквало Другите през Средновековието. Едгар Алън По отказа да премине последната крачка.
“Как да погледна дете на улицата, когато ще видя душата му? Ще видя колко му остава? Ще усетя болката му” И то не смо на него, на всеки един човек”. Пристъпите му са били своеобразен ключ към повечето способности на Друг и под тяхно влияние е написал онези негови творби. Хората винаги ги е био страх да захвърлят маските си, да се огледат, да отворят очи. Защото реалността не е приятна, тя е груба, тя е черна, тя те поглъща. Ако нямаш силата да се справиш, ти ще се стопиш. Хората вярват в Бог, във висши сили и така нататък. Не знам дали съществуват, а и не пука, аз никога не съм ги усещала около себе си, надявам се някога да разбера, ала не е днес този ден.
Виждам че ви стреснах, съжалявам, но вече е късно да се откажете, направили сте крачката, било то съзнателно или не. Въобще не е задължително да сте осъзнали съзнателно, дори и само подсъзнанието ви да знае, вие пак сте завъртяли мъничкото ключе и сте пристъпили в сенките си.
Татяна замлъкна и огледа всяко от лицата пред себе си, лицето й беше сериозно, очите изпълнени с някаква лека печал и съжаление към тези млади хора.
-Така, стига толкова философки разсъждения, да се върнем към нещо по-прозаично, като например ….
Едно от момчетата плахо отвори уста.
-Ще може ли да ви питам по какво се раличаваме едни от други?
Татяна затоври уста и се усмихна леко.
-Ще може. Вариантите са само няколко. Да бъдете посредствен, тоест вампир и върколак означава да се откажете от живота си, тоест, за вас животът ще стане кръвта, вие набавяте енергията си, която ви трябва като крадете чужда, вашата собствена може би е била слаба или неудържима и не сте успели да се справите. Малко поемат по пътя на нощните защото това е труден и трънлив път, нощните са ограничени от кръвта и страхът си. Малко са тези, които са успели да продължат вливането в себе си и след като са станало нощни, тези, които са успяли обаче са станали много по-силни и по-близки, ако мога така да се изкажа. Преминали са на следащото ниво. Предпочитат да не контактуват, крият се някъде и изпадат в летаргия… горко на озни, който ги прекъсне обаче.
Мигането беше почти комично, а Татяна без дори да се задъха продължи.
-За разлика от тях маговете черпят сила единствено и само от себе си, магът трудно може да използва чужда енергия а и самата идея донакъде го отблъсква, той е стихиен, черпи енергията от самият себе си, ала слабостта му е, че колкото по-често черпи, толкова по-зависим става, колкото по-често черпи, толкова по-навърте в себе си влиза, а не всички хора могат да понесат да открият оголеното ядро са истинските си личности. Колкото е по-силна волята на един човек, тлкова по-могъщ маг ще е той.
-Вещиците от своя страна не могат да използват пряко своята енергия, те трябва първо да я прехвърлят някъде, а чак след това да я изпозлват. Например като сплитат заклиание, те позлват косите си като проводници, могат да влагат енергия в най-различни вещи, една вещица не може да събере бързо много енергия, но ако има достатъчно време да сеподготви може да създаде нещо чудовищно като количество заключено във вещи и да я изпозлва когато желае. Като цяло вещиците са близко до дивото. За съжаление обаче вещиците трудно стават могъщи, защото освен сливането със себе си, те трябва да се откажат от суетата. Не сте ли се чудили защо всички силни вещици са стари, а някои, дори уродливи?
Те отдават от своята енергия и чар, онова нещо, което привлича хората около тях. Тяхна слабост е чуждата енергия, те могат да я привличат в себе си, да я изпозлват… за тях един силен човек е нещо неустоимо, навъртат се около него и пият от енергията му, вливат я в себе си. Напомнят на енергийни вампири, каквито всъщност няма. Те са така наречените енергийни вампири.
Те не могат да убият човек по този начин, не вредят. Всъщност могат да убия, но е трудно и след това си личи по аурата, която се е променила.
-Предпоследни оставана самовилите. Те са странни създания, повече духове, отколкото хора, те черпят своята енергия отвън, от природата. Самовилите рядко живеят в градовете, те се сливат със земята, с живота на природата. Една истинска самовила вече не е човек, не е дори Друг, по-скоро е част от природата. Да живее в простора, където енергията е чиста и свободна, където няма изкуствени ограничения… това е мечтата на всяка самовила. Повечето самовили започват да се превръщат донякъде в растения, кожите им придобиват зеленикав оттенък, създават способност да фотосинтезират, освен това са опасни. Наред с това са игриви и обичат да правят пеги с хората, появяват се в много фолклори, проявяват се и като зли убийци и като помощнички, но тяхна основна цел е да пазят енергията на Земята.
Татяна протегна ръка и всички видягха зеленикавите петна по кожата й, тъмно, като горските ели.
-Е, това беше… ще се видим другата седмица. – изведнъж жената се изправи рязко и тръсна коса и изправи рамене. Магията, която бе обвила слушателите й се разпръсна и тихичко с малко насилени сусмивки, и шеги се изнесоха.
Олга се изправи и сложи ръце на кръста си.
-Защо ме накара да дойда? Явно държиш да ми кажеш нещо, а това-тя махна към папката-беше просто извинение.
Бардевицки повдигна рамене и прибра папката в шкафа до нея.
-Брей, значи знаеш всичко, ами и това се сети сама? Анна ме помоли да поговоря с теб, изглежда трудно се приспособяваш и си изпълнена с омраза към себе си, заради случилото се с онова момиче?
Олга се изгърби на стола, бръкна в джоба си и извади кутия цигари, след което започна да рови за запалката си.
Татяна Бардевицки измъкна цигата от устата й и се намръщи.
-Ще имаш ли нещо против да не ме включваш в самоубийството си? Благодаря.
-Добре Татяна, ще ти кажа, макар че не разбирам защо Анна е решила да е бърка в живота ми.
-Защото една мразеща вещица е опасна, способна си да влееш тази омраза в хората около себе си, а ние не се стараем да ги пазим, за да можеш ти да съсипваш труда.-гласът на Татяна стана рязък и сух.
-Да бе, знам… –Олга махна с ръка.
Татяна се приближи до момичето и сложи ръка на рамото й.
-Знам от какво се страхуваш, плашиш се да не нараниш някой, както е направила онази вещица. Само че няма да ти се случи, имаш достаъчно самоконтрол, не случайно Анна пожела да поработиш оперативно, все някога трябва да се изправиш срещу света.
-Откъде знаеш? Знаеш ли колко ми е трудно особено по пълнолуние като с напълни с откачалки… всичката тази енергия… иде ми да вия от неудовлетвореност.-гласът на Олга бе съвсем тих, почти шепот.
-Ще се научиш, животът няма да се промени специално заради теб или ще се нагодиш, или ще умреш.-стоманените нотки, които се прокраднаха в гласа на по-възрастната жена накраха Олга да изсумти.
-Много успокоително, няма що.
-Не те успокоявам, времето на успокоението е отдавна минало, няма смисъл да се залгваш с глупости… да се криеш, да затваряш очи и да се надяваш, толкова глупаво, толкова … човешко-Татяна изплю думата с отвращение.
Олга стана от масата.
-Благодаря за разговора Татяна, но ще трябва да тръгвам.
-Чакай, Анна каза да ти дам това, прдлага да излезеш малко извън града, ето ти адреса, където предлага да отидеш-Татяна подаде малък син плик. Момичето механично го пое и надникна вътре, имаше връзка ключове, карта и надраскана на ръка бележка.
“Знам, че искаш да си сама, нма по-добро място от това. Анна”
Олга наведе глава и погледна ограденото кръгче. Далече, далече от всичко и всички, да имаше нужда.
-Успех.
Олга не се обърна а продължи да крачи към вратата, след което леко я затвори зад себе си.
Зад нея Татяна се усмихна и леко й махна.

Селцето беше от онези с почти безлични имена, минаваш оттам и след час си забравил всичко.
Имаше си всичко, дежурните старци, които гледаха подозрително всички около сбе си, няколкото попрестарели клюкарки и задължителните двама, трима младежи, които се кълняха, че заминават наесен, ала посрещаха и следващата отново тук. Времето сякаш бе спряло напълно тук, сякаш бе приказна страна, нещо като Нарния, но без говорещите животни и другите романтични глупости.
Олга вдигна поглед към небето и примижа… изглеждаше толкова огромно и далечно, около нея имаше само земя, безкрайн, ширнала се земя, свободна и далечна, толкова по-различно от малката й квартира в шумният, многохиляден град.
В селцето я посрещнаха хем с объркване, хем с гордост, беше подробно огледана и запомнена от клюкарките, изкоментирана в далече по-различен смисъл от няколкото младежи и гледана любопитно от малките дечица. Явно беше най-интересната случка за последните няколко години. Никой обаче не прояви желание да я притеснява и това напълно я устройваше
Къщата, от която бяха ключовете беше малка, едноетажна с хубава фасада и занемарена градина. Въре си личеше че одавна никой не бе идвал и момичето прекара отморяващ и щастлив ден и половина в гоненето на генерацията паяци озурпирала тавана и изселването на всякви останали гадинки.
Банята беше селска мечта, нито твърде модерна, нито прекалено бедна, а леглото беше меко и удобно и съвсем леко миришеше на мухъл.
Олга отвори прозорците във всички стаи и отиде в кухнята, за да извади продуктите и да свърши останала домакинска работа.
Вечерта взе една бутилка водка и вървя нагоре по течението на малката рекичка, докаот се отдаечи достатъчно, за да не се притеснява от каквито и да е навлеци.
Бързо се стъмни, а невероятният залез я накара да затвори очи от болката, която се бе събрала в сърцето й. Една по една звездите се появиха на небето, студени и далечни, почти високомерни.
Олга пийна няколко глътки и примижа, водката бе силна и хубава, щеше да се е напила преди да е станало полунощ, позачуди се разеяно дали няма да измръзне, но сви рамене, май алкохола бе започнал да действа.
Селцето бе едно от онези, уж нищо никакво, безлично, такова, а само чакаше сгоден случай да се пъхне в сърцето и да завладее съзнанието, мечите и надеждите й. Малката бъбрива рекичка миришеше на лято, малки рибки се разбягваха уплашено, когато някой минеше по брега, а хорът на жабите се чъваше тържествено и силно.
Огромните звезди впиваха ледените си погледи в малките същества, които пъплеха далече, далече под тях.
Небето бе като от началото от времето, безкрайно, дълбоко, далечо, свободно, живо…
Пухкави бели облаци изглеждаха като нарисувани, а големите ниви пълни с жито танцуваха по вятъра, създавайки усещане за сладка мъка в сърцето.
“Майната му…. просто майната му”-мислеше си Олга и протегна крака колкото може, съзнаваше, че вече е пила доста, но това не й попречи да мисли трезво, заради което се наруга силно, все пак кава беше идеята да пиеш , ако не се напиваш, не забравяш и не спреш да мислиш логично?
Вместо това ядът я връхлетя с нова сила.
Съртта на онова момиче бе абсолютно безсмислено… какво ти момиче, имаха само две години разлика, изглеждаше толкова… жива и пълна с мечти, а накрая да свърши като купчина месо.
Разследването беше кратко и бързо, усещането, че бе имало и чужда намеса се оказа напълно вярна.
На другият ден бяха довели млада вещица, която изглеждаше ужасена и решена да не кажи нищо, едновременно.
Олга отпи още една глътка и се разсмя горчиво.
Вещицата видяла стихийната превръщенка и била привлечена от избухващата енергия, толкова много, толкова силна, толкова близо…
Не издържала и последвала момичето, а когато започнало превръщането…
Очите на Олга се напълниха със сълзи, дали от самосъжаление или за Лидия не беше сигурна.
После протегнала ръце и взела малко енергия за себе си, малко… ала смъртоносно.
Когато момичето започнало да се гърчи и да пищи вещицата загубила ума и дума и вместо да прекъсне потока енергия, увеличила количестовто на теглене, Олга бе видяла всичко в съзнанието й, бе усетила невероятният глад в тялото на вещицата, момичето се бе уплашило и се беше опитало да помогне, беше се опитало да премести Лидия, но не бе успяла, Олга чуваше забързаният пулс, страхът, ужасът и потресът. Вещицата бе станала съвсем скоро таква, още не знаеше какво може и как да се сдържа, бе стихийна, защото не бе имала от кой да учи или не бе поискала. Бе сгънала дрехите и бе подредила мястото, както го бяха намерили те, след което бе позвънила и бе съобщила. Беше се изхитрила по някакъв начин да прикире следите си. Не достатъчно добре, обаче, косъма, който бяха намерили беше от опита й да сплете магия за оздравяване, само че бе закъсняла и лекуването станало безсмислено.
Вещицата я чакаше затвор, може би смърт от мъка.
Две души бяха умрели… заради съмнителната чест да имат в себе си повече вяра, отколкото другите хора.
Какво излзиаше? Че както и да гледаш на света, винаги губиш?! Мамка му!
-Водка се пие не за здраве, а за болка в душата.-тих познат глас накара Олга да извие очи, за да види краката на Анна до главата си.
-Забави се, мислех, че по-рано ще дойдеш.-махна леко с ръка в покана да седне и Анна я послуша.
Луната я обливаше със светлина и посребряше косите й, а очите й се криеха в сянка.
-Очаквала си ме?-прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос, но Олга не обърна внимание.
-Разбира се, все пак съм аналитик, пък и те познавам, не е чак толкова трудно.
Анна вдигна вежди впечатлена, след което сведе поглед към ръцете на Олга.
-Ще се напиваш значи… може ли малко?
Олга безмълвно й подаде бутилката
Анна отпи и пгледна Олга в очите.
-Какво искш да чуеш от мен или искаш да поговорим сериозно?
-Нямам нужда от повтарянето на азбучни истини, благодаря.
-Не се бях наканила да ти казвам азбучни истини, исках да ти обясня, само да си поговорим.
-Добре, обясни ми тогава… чакам.
-Вижм, всеки един, който е прекрачил онзи праг очаква нещо. Дали, че ще стане рицар със сияйна броня, който ще мори мрака, дали, че ще е разбрал всичко, но го очаква.
Олга поклати глава, но Анна се намръщи.
-Да си Друг не променя нищо, ти си същият като преди, само че вече носиш пълна и абсолютна отгворнсот на действията. Затова и създадохме учатсъка, за да се опитаме да ограничим последстията за хората, те са нашето начало, все пак, пък и ние не се размножаваме, можем само да потърсим продълженията сред хората, а това ни поставя задлжения. Да си с повече спобосности не променя нищо, само те кара да осъзнаеш колко по-тленен си, колко по… безпомощен.
Няма да се сбъскаш с огнедишащи дракони, зли демони , не, ще се сбълскаш със злобният съсед, със заядливата сервитьорка, с озлобеният чиновник. Как да се борим с това? Къде да поставим чертата? Хората не само черно и бляо, всичко е сиво, но това са азбучни истини, както ти каза. Само че как да променим света Олга? Кажи ми? Не можем, защото това са хора, те рпавят същите избори, които правим и ние, само че ние не можем така лесно да си измием ръцете след това, за разлика от хората И единственият, който ще се грижи за нас, се ние самите. Как да попречим на нещастията? Да постъпваме правилно, да помагаме, когато ние се сражаваме с мъгла? Ние сме просто големи пиявици, но ние пазим нашето стадо, подиграваме му се, но отчаяно мечтаем пак да станем пак от тях. Всеки нов Друг очаква, че ще чуе правила, че ще прочете договор едва ли не и че всичко ще му се обясни, всички минават и през твоят момент и на всеки един от тях трябва да се врне вярата, било те сами или с помощ. Всички разбираме в един момент, че сме появици, че зависим от хората, но върви обяснявай, че не можем нищо да променим, знаеш ли колко самоубийства има сред нас? Много, много повече отколкото можеш да си представиш. А ние трябва да продължим, без да знаем накъде, без надежда, просто да продължим да крачим напред, в мрака…. да помагаме, пазим, използваме.
Не е лесно, но няма кой друг да го направи за нас или вместо нас.
Омразата не върши работа, само знанието, а то е отровно понякога, ала няма с какво друго да го заменим.

Приказка

Имаше едно време една гора (то и сега си я има, но никой не знае къде е)
Тя обаче не беше обикновена гора.
Това беше гората на желанията.
В нея рядко попадаха хора, защото бидейки много високи и глупави създания, рядко знаят какво искат
(според феите, това било заради височината, все пак всички знаят, че на всисоко мозък на вирее, ако не ми вярвате, колко шахматисти живеят на Еверест?)
Та тази гора беше вълшебна, но вълшебна или не, тя се нуждаеше от грижи.
Нейни градинари бяха феите, малките субуси, номите и заловете. Те обаче бяха невидими за хората.
Разбира се елфите, които живееха също там, не ги виждаха и си приписваха заслугите им на себе си.
Та денят в който започна нашата приказка беше много натоварен, беше пролет, всичко се къпеше в светлина, а наскоро падналият дъжд превръщаше гората в блещукащо, светещо (и доста кално) чудо.
Лист беше малък дори по стандартите на заловете. Това означава, че едва успяваше да надхвърли шест сантиметра.
Като всеки зал, той беше наполовина растение, наполовина хуманоид. Прозрачните му пеперудени крила блестяха сребристи под слънчевите лъчи и по принцип той беше много весел, малък, доволен, зеленокож, зал.
До този моент
Той стоеше пред едно дърво и не знаеше какво да прави, защото дървото изглеждаше мъртво.
Нежното му, красиво стъбло беше изтръгнато и грубо хвърлено на земята и тихите стенания от болка почти подлудяваха малкият зал.
Той опитваше всичко, което знае, ала дръвчето лежеше все тъй прекършено
-Хайде де… моля те съвземи се… хайде, ето, ще ти дам малко речни капки, знам колко много обичате всички речните капки, нали в тях се съдържат сълзите на земята.
Лист вече бе склонен да се отказва, все по-тихо и по-тихо се чуваше гласът на дръвчето, умърлушен, малкият зал излетял към слънцето.
-Слънце… какво да правя? Едно дърво във вълшебната гора умира, а аз нищо не мога да направя.
-Всяко нещо умира рано или късно, дори и аз ще умра един ден -казал с буботене слънцето. Той обичаше залите, защото те бяха лъскави и той можеше да се оглежда в техните крилца.
Сами разбирате, че слънцето беше повече или по-малко самовлюбен, но в това няма нищо лошо.
-Ама това дърво е било изкоренено, не му е било времето да умира-противеше се Лист и трепна с крилата си.
-Съдба-казал Слънцето и се мръднал малко по небето, за да се огледа в близкият поток.
Лист изсумтя недоволен и отлетял, за да търси другаде помощ.
Докато се оглеждаше един по-бурен повей замалко не го блъсна в едно дърво.
-Хееей! Внимавай!!!
-Оо, извинявай… чу се глас като камбанки и вятърът се завъртя около него. След което се чу кикот.- А защо вятърът да трябва да се съобразява с един зал? Нима има някой с който трябва въобще да се съобразява?
-Ветре, помогни ми, в гората има едно умиращо дърво, а аз не мога да му помогна.
Вятърът се впечатли искренно, повечето зали се страхуваха от нея, защото ако поискаше, тя можеше да разкъса нежните им криле или да ги изтласка надалече от вкъщи. А този ситен мъник яво не се притесняваше от това.
-И защо да ти помагам? Какво ще получа аз? Нима някога залите са помогнали с нещо на Вятъра?
Лист вече се отчайваше, нима всички бяха такива егоисти? Нима никой нямаше да му помогне. Бисерни сълзи се затъркаляха по бузките му и закапаха по Вятъра.
Тя се смая, никога не бе виждала нещо толкова красиво, пресегна се и се завъртя около падащитя капки, успя да се огледа и се хареса…
-Добре малкият, затова, че ми даде от сълзите си, ще ти помогна.
Лист се зарадва много и сълзите му пресъхнаха веднага.
Обаче знаейки колко применливи са настроенията и желанията на Вятъра се приближи бързо до нея.
Един повей го отнесе надалеч, към краят на гората, след което вятърът рязко спрял и малкият зал полетял презглава към земята. С кикот Вятъра отлетя назад, защото си бе намерила нещо по-интересно.
А бедният малък зал щеше да се размаже на земята, защото малките му крилца се бяха наранили от бързият повей.
За негов късмет една голяма гъба се оказа на пътя му и той се претърколи, и тупна на земята, където се изсипа в една локва.
Окаля се целият отгоре додолу.
- Само хората вярват, че калните бани са полезни.
Звънък глас накарал Лист да вдигне поглед.
Точно в момента изглеждаше особено смешен, защото целият бе мръсен, а по зелената му коса се спускаха кафяви буци кал, а огромните му зелени очи мигаха объркано.
Пред него във въздуха висеше една фея.
Беше малка и направо съвършена, късата й червеникава коса стърчеше във всички посоки, почти три пъти по-големите от нея криле бяха в нежен оттенък на лилавото, а очите й искряха в златисто.
На кръста й висеше малка пръчица, която всъщност беше карфица, която беше намерила.
-Не намирам калта за полезна… паднах в нея.
Лист сърдито стана и се поотупа колко можа (което не бе много)
Феята направи замайващ главата лупинг и бавничко започна да лети около Лист.
-кой си ти? Не съм те виждала преди тук, какво искаш?
Лист се въртеше заедно с нея.
-Аз съм Лист, Лист Зелеников от южната част на гората и тръгнах да търся лек за едно от дърветата. Някой го е изкоренил и….-гласът му бавничко заглъхна.
Феята смени посоката на въртене…. пардон летене и се завъртя около себе си.
-Ако искаш може аз да ти помогна… наричат ме Капка.
Лист, на който вече главата му се въртеше кимна. Трябаше по-скоро да се върне при дървото
Той обаче не можеше да лети, така че двамата поеха бавничко през гората пеша, само веднъж им се наложи да се пазят, когато група елфи шумно ги подминаха, а единият обясняваше нещо за залези, лунни цикли и други глупости, които елфите имат навика да разправят, за да изглеждат много окултни.
-Някога искал ли си да си голям?-изтърси изведнъж феята ни в клин ни в ръкав
Лист загледа феята стреснато.
-Защо ми е да искам такава глупост? Всички знаят, че хората са нещастни, защото са много и нямат къде да живеят, освен това са глупави и вдигат много шум.
-Да, прав си-кимна му Капка – но не ти ли се е искало да разгледаш светът им? Да видиш всичко, което те виждат?
-Не… що за щурава идея.
Лист загледа феята. Знаеше, че по принцип тоя род са малко лудички, защото живееха в чашките на цветята, а всичкият този прашец няма как да не им е размътил мозък,а но чак пък толкова?
-А имат ли хората нашата спокойна гора? Не, те все бързат нанякъде, все вдигат шум и говорят той грозно и ужасно…-каза той и продължи да крачи целеустремено напред.
Феята сви рамене и се издигна нагоре към сленцето, което вече се любуваше на отражението си в далечното море и скоро щеше да залезе.
-Мечатя да видя всичко, да отида в някоя планина, да прекося Голямото поле и да видя какво има оттатък Водата, не си ли се чудил?
Залът аяи рамене, никога не бе мислил за тези неща, обаче сега, когато тя го каза… наистина бе странно.
Двамата се разбързаха, защото скоро щеше да стане много студено, а ако не се приберат на топло и двамата щяха да умрат.
Стигнаха до дръвчето, а Капка стреснато изписка.
То изглеждаше още по-зле, доскоро лъскавата му кора, бе станала смачано кафява, зеленото на листата му бе клюмнало, то се мъчеше да достигне с коренчетата си дупката, от която бе изтръгнато, ала не можеше.
Нещо се сви в гърлото на Лист
Двамта пробваха всичко, което можаха, ала нищо не излизаше, нямаха силата да вдигнат дървото и да го върнат на мястото му. А тъй-0като беше самотник залът живееше далече от другите като него, а докато феята ги доведе щеше да е прекалено късно.
А всеки миг щеше да залезе слънцето.
-Прибирай се, аз ще се справя с това.
Един план се оформяше вече в главата на Лист, беше много странен и самоубийствен, и най-вероятно щеше да съжалява, но друг начин нямаше.
Той бе научен, че един зал трябва да даде всичко за да защити гората и той щеше да изпълни повелята.
Капка го погледна съм съмнение.
-Не… няма да се справиш сам… ела с мен, може би утре, ако се съберем повеч,е ще успеем ….-тя заглъхна, защото сама знаеше, че това няма да стане.
-Не, няма време!!!-отряза я Лист, след което протегна ръка към ствола на дървото.
Капка незнаеше какво си е наумил, но изведнъж се сети какво може да направи… пък и така…. щеше да ….
Двамата почти едновременно докоснаха дънера на две съседни дървета. Гласовете им се сляха в едно.
-Искам да се превърна в човек!!!!
-Искам да се превърна в човек!!!!
Избухна кълбо от свелина, а когато се разсея, на земята на мястото на малката фея и още по-малкият зал лежаха две човешки същества. Създанието, което доскоро бе зал скочи, вдигна дървото и го пъхна в дупката, а феята (вече бивша) бързо започна да слага пръст, след което тупна на земята с крак и отттам бликна малко вода (просто отдолу имаше извор)
Дървото беше спасено, а слънцето залязваше
-Сега какво ще правим?-попита Лист. Беше се превърнал във висок мъж с дълга тъмна коса, очите му грееха в същият зелен пламък, както преди, ала зелената му кожа бе станала хубаво златиста, като на някой, който често си прави слъневи бани.
Капка се огледа в очите му, тя също бе пораснала, освен това й бяха изчезнали крилата, а червената й коса, бе послегнала малко, но иначе си бяха същите.
Калта по Лист се бе изсушила и опадала, но все пак беше малко мръсен.
-Не знам, но имаме цял един свят за разглеждане вече не можем да се превърнем обратно, защото се изпълнява само по едно желание в живота…
Така че можем просто да разгледаме светът. Са нашите знания за горите ще можем да помогнем на много други гори, акой знае, може и хората да научим какво е гората и какво да правят
Двамата се хванаха ръка за ръка и тръгнаха напред по горската пътека, а слънцето сякаш за сбогом изпрати няколко от най-прекрасните си лъчи, за да докосне главите им, сърцата им и ръцете им.
И докато двамата въряха напред, сенките им за миг се превърнаха във фея и зал, но после пак станаха човешки.
Край.

Извод.
1.Как изглеждаш никак не определя какъв си в действителност.
2.Дори и да не признаваш света навън, него си го има
3.Не всичко непознато е лошо
4.Понякога се налага да правиш неща, които не харесваш, защото така е правилно (но не трябва да става навик)

*******************************************************************

Статии

Любопитството уби котката

Любопитството е основна черта от човешката природа. То е особено силно проявено относно по-близките и по-точно, половинка.
Изпитваме жив интерес към живота, миналото , мечтите и въобще личността му като цяло.
Ала дали винаги трябва да знаем всичко? Ако знаем идеала му, няма ли винаги да ни човърка опасението, че ако я срещне, няма да я предпочете? Няма ли да се дразним заради това, че не сме ние този идеал?
необходимо ли е наистина да знаем всичко? Не е ли по-добре да оставим скелетите в гардероба на спокойствие?
Споделянето е нормална част от една връзка, ала всичко си има граници, интереса отвъд тях е нездравословен и намирисва на вманиячаване.
Може идеално да живеете и без да сте видели всички снимки на бившите му. А ако те са зашеметяващи и вие се комплексирате, изрази от типа на “сама си си виновна”, не действат никак утешаващо.
Същото важи и за това, какво точно и колко неща казвате.
Не е необходимо насред страстна целувка да спрете и да му споделите, че има същият маниер на целуване, като бившият ви.
В най-добрият случай го обидите с това, че въобще сте си мислели за бившият в този момент и че ги сравнявате. Оттам нататък провокирате една ревност и опит за състезаване с миналото. А надпреварата с един призрак не е нещо, което подпомага една връзка.
Също така не е необходимо да разказвате непрекъснато колко прекрасен/ужасен е бил бившият ви (това важи и за вас, мъже!). Все пак излизате с друг човек, а на никой не му е приятно да му напомнят, че е имало някой и преди него.
Къде обаче е границата?
В никакъв случай не трявбва да се обвивате в пашкул от тайнственост и и мълчание. Разкжете за себе си и за миналото си, за да се не появи неприятен сюрптиз в най-неподходящият момент.
Винаги ли обаче споделянето е най-добрата политика? По пътя на доверието, отговорът трябва да е да, само че не винаги нещата са толкова лесни. Ревността е силно чувство и не се влияе от подобни неща като “логика” и “хладен разум”.
Да бъде или да не бъде?
Миналото много напомня на семейният албум със снимки. Винаги ще се намери нещо ужасно сладко, над което да се ахка и охка. Онази, тъжната, която винаги ви депресира, също ще е там, а унизителната, по неизвестна причина, ще е сред първите страници. Ако скриеш нещо, то задължително ще се появи в най-неподходящият за вас момент.
Всички искаме да ни смятат за единствени и неповторими. Дали затова не ровим в миналото? Нима очакваме да чуем искренни клетви от типа на “докато не те срещнах живота ми бе празен и безсмисъл”? Тези неща обаче стават главно по филмите, а ако все пак ги чуете, значи или човека знае какво искате или си имате работа с овек с художествени наклонности.
Страхът ли е ръководната сила в една връзка? Не търсим ли там тези отговори, чиито въпроси ни причиняват най-голяма мъка? Трябва ли да задаваме въпросите, на които има шанс да не учем отговорите, които искаме? Или трябва да бъдем искренни ичестни, независимо колко може да ни заболи?
Животът и изборите никога не са били лесни.
Балансът се намира трудно, а и трябва да сте много добър психолог, за да знаете как да поднесете и понесете фактите.
Извода, до който стигам обаче е : оставете бившите в миналото, където им е мястото. Стига сте се взирали назад, огледайте се днес, тук и сега. Защото вчера няма да се върне. <em>А утре може и да няма. </em>

*******************

Тестостеронни връзки

Днес София изглеждаше като извадена от коледна картичка, един от редките случаи, в който забравям, че улицата ни е разбита, че съседите мрънкат за парното и че едно кафе струва 1.20, не днес беше един от онези вълшебни дни, в които съм настроена положително, а край главата ми пърхат коледни играчки, подаръци и еленчета (поне метафорично).

Цялата тази коледност обаче беше грубо изтикана с лакти, след интерсният диалог, който чух. Беше проведен от две изрусени създания, които поне видимо се различаваха само по възраст и степени на изрусяване. На около 17 (+ грим, 25), двете обсъждаха вечната новогодишна тема. Интересът ми обаче беше привлечен обаче от следните думи “И ти с кой ще празнуваш?”, “Ами не знам, Мишо иска да сме заедно, но Иво също ще иска. А нали знаеш какво ще стане, ако Мишо разбере, че ходя с Иво?”, “Е, защо ходиш и с двмата?”, “Защото Мишо не ми разрешава да скъсаме”.
честно казано, първата ми мисъл беше “Нищо ново, поредната “лична” драма, мацката мами и двмата”.
Само че после се замислих, от кога станаха нормални полигамните връзки? Нима вече един мъж/момче, не е достатъчен? Явно не, ако трябва да се вярва на статистиката. Само че гадната циничка в мен тихичко изтъкна причината, а тя е проста и ясна – парите. Не казвам нищо лошо за партите, те са жизнено важни, ала откакто започнаха да се месят във връзките взеха да ми стават малко антипатични.

Парите са си вечният проблем, така че тях няма да ги бистря, повече впечатление ми направи “насилствената” връзка с “Мишо” и някак възхитеният глас, като обясняваше за мачовската му постъпка. Дали не се завръщаме към каменнтата ера, обаче с един модерен Уг, с мобилен телефон и пещера, побираща джакузи? Къде изчезнаха суфражетките, които настояваха за равни права? Къде се загубиха онези жени, които държаха на независимостта си? Дали не се превръщаме в едни домакини, скрити обаче зад миялната и автоматичната печка?

Защо във време, в което сме материално осигурени, ние търсим първобитното и мъжкарското? Нима сме до такава степен преситени от внимание, любезност и интерес към нашите свели личности? Все по-често се скриваме зад извинения от типа “всички така правят” и “ами, така е по-добре, наистина!”, да не взимаме сами решения, да взимаме всичко наготово, не е ли някак твърде… безсмислено?
Защо днес на дневна светлина се завърнаха създания, които ползват думата “браточка” вместо запетайка? Защо “интелигентен” стана синоним на “задръстен” и защо въпросът, “колко изкарва?”, се намести след “и как се казва новият?”? Защо момичета започнахме да отбягваме мъже, които не са склонни да счупят главата на усмихналият се към нас келнер или загледалият се нас случаен непознат на улицата (след като ние старателно сме се гримирали, натикали в красиви и скъпи дрешки, и подчертано сме се стараели да привлечем внимание), а предпочитата да се усмихнат с леко доволство”тя е моя”?
Дали не е едно лутане между личното щастие и общественото мнение, един опит да се уцели златната среда? Или е елементарно нагаждачесто и самоцел? Желание да се изфукаме, ала не с нещо уникално, а напротив?
Или просто “мачото” се превърна в моден аксесоар за съвременната жена? Един вид, всяка да си има своят “Конан” или “Тарзан”, които да развежда на каишка?

<strong>©Eneya Vorodecky</strong>