Кутията за всичко

„На кой идиот му е хрумнало да сипва алкохола в толкова малки чаши?” – чудеше се министърът докато с кисело лице гаврътваше поредната чашка – „И тези гадни маслинки.. само да му се навират клечки в лицето на човек, докато си пие най–спокойно. Пфу…” – министър Седларов прекарваше последните моменти преди настъпването на Новата година на дипломатическа мисия между България и известна чужда държава, с която от дълго време се опитваха да създадат близки отношения. Наоколо цареше онова, което минаваше за бурен купон при свръх-официално събитие, а нашият герой отегчено пиеше чашка, след чашка, верен на стария си навик, потящ се обилно в най–скъпия си костюм. Поне имаше много от малките чашки с маслинки. Имаше и други неща за ядене, въпреки че на някои от тях не им личеше, че са за ядене. Той подозрително изгледа странно завитата салата (може би салата, не беше много сигурен) и предпазливо я побутна с пръст. Тъй като тя остана абсолютно инертна, той се престраши и я налапа.
„Каква е авантата да си министър, при условие, че на тия гадни дипломатически банкети не можеш да се наядеш като хората?” – при тази мисъл министър Седларов хапна нещо, което се надяваше да е курабийка (курабийки със салата, тези чужденци са ненормални) и изпи още една от малките чашки с алкохол и маслинка. „Е да, ходя безплатно по цял свят, правя каквото си искам…бе кеф си е, въпреки гадните дипломатически коктейли” – министър Седларов вече започна да усеща погълнатите малки чашки с алкохол… или по–точно, тялото му започна да му подсказва, че е време да се освободи от част от погълнатата течност. Тръгна да става, предпазливо проверявайки дали краката му го държат. Заобикаляйки масата, бързащ към заветното ВеЦе, нещо любопитно му привлече погледа.
”Хмм… я, лук, егати кефът! Тия не били толкова смотани, колкото си мислех. Ехаа, как ще си похапна лукче!” – доволен от себе си, министърът седна отново и започна да бели лука. Нетърпелив да го опита, той гладно лапна част от още необелената луковица и започна лакомо да хрупа.
Толкова се беше съсредоточил в храната, че почти пропусна да огледа одобрително минаващата наблизо млада жена. „Я каква хубава девойка!” – помисли си министърът – „Като един истински ценител на женската красота, смея да твърдя, че с вързана коса и по–къса пола би била по–хубава. Ама те тия чуждите дипломатки нищо не разбират, сигурно и бельо носи. ‘Баси хората! Не като нашите – всичко си показват. Много по–хубаво е така – да видят чужденците ние какво си имаме. Какво пък, може да не знаят английски и да не могат да работят на компютър, но за сметка на това изглеждат наистина добре.” – В този момент Седларов забеляза, че дадената дипломатка го гледа доста стреснато. Всъщност очите й бяха заели съвършена кръгла форма, докато следваше движението на ръцете му, обелване, лапване, сдъвкване, на поредната част от луковата глава.
”Какво ли толкова ми се дзвери, мъж като да не е виждала досега. Сигурно е забелязала невероятния ми чар, сега ще я омая, само да намеря гадния преводач. Сигурно пак се е запилял да плюска, копелето му недно, ненаяло се.” – Министърът се опита да стане, въпреки че краката му не бяха много съгласни с това му желание. С изключително царствен жест (от онзи тип жестове, с които хората в пропадналите заведения заменят стандартното „Чшшш, ей! Келнерката” ), министърът повика преводача, които с доста усилие му помогна да стане.
– Такаа…значи, слушай ся… Кажи й, че е много готина и че…ама тя що ме зяпа в ръцете? И до тук ли е стигнала тая мода при жените?” – Седларов с ужас си спомни как обратно в България Евгения Чилова и Нина Банева все го зяпаха в ръцете. „Лучец! Ех как обичам лучец… само да имаше малко тук.” – Министърът се усети, че е забравил за главата лук в ръцете си и изключително много се зарадва на това, че си я припомни в подходящия момент. Помисли си, че може би хубавата дипломатка би искала малко лук.
- Лучец? – попита министърът и подаде главата към стреснатата девойка и за да й покаже колко хубав е лукът, отхапа малко от него и звучно започна да хрупа.
– Ама на тая какво й става? Защо продължава да ме зяпа така? – Девойката проговори нещо на английски и преводачът зяпна стреснат луковицата. Лицето му бавно премина от мораво червено до смъртно бяло. Очите му се кръстосаха с онази характерна физиономия, на подчинен, който трябва да направи забележка на видимо по–глупавия от него шеф и то по начин, по който да не го обиди.
– К’во ви става бе? И ти ли искаш лучец? – Преводачът взе леко луковицата от ръцете на министъра.
– Господин министър, не знам как да ви го кажа, но… това не е лук. – вътрешно се чудеше как човек с две висши образования като него е успял да свърши като детегледачка на умствено изостанал имбецил, който смяташе, че зелена вратовръзка с ярко–червени кантове на лилава риза е връх в модните тенденции.
– Ми к’во е? – министърът сведе поглед към злополучната глава лук в ръцете си. Ако можеше, главата лук би се притеснила от целокупното внимание, което й беше оказвано в момента.
– Това е символичен дипломатически подарък, скрепващ дружбата между двете ни страни. Луковица на изключително рядко цвете, която щяхме да посадим в градинката на Народното събрание. – обясни препотеният преводач.
„Това обясняваше защо проклетията беше в толкова странна чиния… и имаше гаден вкус” – помисли си министърът, след което се усмихна с най–мазната си усмивка (а той имаше много мазни усмивки) и започна да се извинява и да обяснява как всъщност те трябва да се радват, че той е унищожил подаръка им. Ситуацията беше спасена от факта, че преводачът тактично редактираше по–голямата част от думите на министъра и ефектът не бе толкова ужасяващ.
Момичето след време се съгласи с министъра и прие със смях случката, а и й беше писнало да го слуша и да чака преводача. ”Ех, разбран народ… сега обратно към тоалетната.” Седларов погледна към тоалетната и с ужас видя малка опашка пред нея. „Ами сега!? Какво ще правя? Каква е тази опашка, ‘ми аз къде?” Той се заоглежда трескаво наоколо, с припряността на човек, чийто пикочен мехур е изказал високо и ясно намерението си да се освободи, независимо от обстановката и компанията, в която ще бъде в този момент. „Мисля че видях някакви цветя на балкона. Никой няма да забележи, а и така или иначе са малко поувяхнали.” След тази си бодра, пък и леко забавна мисъл, министърът се заклатушка в посока на спасителните саксии.
„Ехааа…свобода! Опа, саксията се напълни… добре че са няколко!”
– ЛОШО СЕДЛАРОВ, ЛОШО. МОЖЕ ЛИ ТАКА? – Седларов толкова се стресна, че за една бройка да заминат хубавите му обувки.
– К’во? Кой си ти бе? И защо летиш във въздуха? – с изненадваща скорост министър Седларов възвърна присъствие на духа и се взря изпитателно в странният, очевидно твърде възрастен господин, облечен с канадка и оръфана шапка, левитиращ най–спокойно във въздуха с кофичка кисело мляко и торбичка с хляб в ръцете.
– Ако искате пак да ви увелича пенсиите – забравете! Няма да стане просто! Има поне 3 месеца до изборите… ще трябва да почакате малко. – категорично се изказа той.
– ЛОШО СЕДЛАРОВ, ЛОШО… – повтори левитиращият пенсионер – ОТДАВНА ВЕЧЕ НЕ МИ ТРЯБВА ПЕНСИЯ, МАЙ ОТ МАЛКО СЛЕД ОНЗИ ПЕРИОД, КОГАТО ТИ БЕШЕ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО. – в гласа на привидението се прокрадваше укор. Тук Седларов си спомни с удоволствие за времето, в което сви половината пари предназначени за болниците. След което гордо обяви останалите за излишък. Даже го похвалиха тогава и всички му завиждаха. Ееех, славни времена!
– К’ъв си ти и що си мислиш, че може да ми пърхаш наоколо без позволение. Ти знаеш ли кой съм? К’ви са тия работи? А?!? – ако беше в малко по–друга позиция, той би скръстил властно ръце.
– АЗ СЪМ АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ. ВОДЯ СЕ… КАК БЕШЕ СЕГА? „ДУХ НА ОТМИНАЛИТЕ ГАФОВЕ” - разясни появяването си пенсионерът.
Седларов се опули зачуден.
– НЕ МЕ ГЛЕДАЙ ТАКА ДЕ. НАСКОРО ГО ИЗМИСЛИХА. ТО ВИЕ СТЕ ВИНОВНИ. ТОЛКОВА МНОГО СЕ ОМАЗАХТЕ, ЧЕ НИ СЪЗДАДОХТЕ И НА НАС РАБОТА. ТА, КАТО ДУХ НА ОТМИНАЛИТЕ ГАФОВЕ, ВСЕ ПАК НЕ СА САМО ТВОИТЕ, А И НА ВСИЧКИ ОТ ТВОЯ ВИД - ДЕПУТАТИ –духът го каза по такъв начин, че прозвуча като мръсна дума - ТРЯБВА ДА ТИ НАПОМНЯ ГАФ ОТ МИНАЛОТО И ДА СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ СЪВЕСТТА ТИ ЩЕ ПРОРАБОТИ И ЩЕ СИ ПОДАДЕШ ОСТАВКАТА КАТО МИНИСТЪР ДО КРАЯ НА ГОДИНАТА. ТОЕСТ - ДО ДЕСЕТ МИНУТИ. АКО НЕ УСПЕЯ, ТРЯБВА ДА ТЕ ПОСЕТЯТ И КОЛЕГИТЕ МИ –ДУХЪТ НА СЕГАШНИТЕ ГАФОВЕ И НА БЪДЕЩИТЕ ГАФОВЕ.
– Аааа не така! Да не вадим компроматите! Ние винаги сме били за чиста политика! Пък и аз съм чист като сълза! Нищо лошо не съм правил. – като един професионален министър лицето на Седларов не трепна при изричането на тази нагла лъжа. Духът само поклати отрицателно глава и с един замах на киселото мляко призова образ пред Седларов. Образът показваше как самият министър плаща в брой на хора, слизащи от рейсове от Фиджи, за да гласуват за него на миналите избори. ”Ееех… славни времена!” – помисли си Седларов и една сълза се стече по гранитната му челюст и застина във въздуха. Зад него стоеше телевизионна камера и снимаше как той дава пари на слизащите. Имаше и микрофон, с който бяха записали как им обяснява кое подред е неговото име в бюлетината и къде да покажат снимката на пуснатия вот след това. Разбира се, заведоха някакво дело срещу него, а той ги осъди за клевета.
– Ей… лъжльо! Какво лошо има в това? Давам им пари на хората, голяма работа. Нали все мрънкат, че не им стигат… не на мене тия! Не виждаш ли, че това е елементарен монтаж. Чисто и просто клеветническа кампания, на някои елементи, на които не им харесва силната ръка на десницата и се опитват да очернят хората. Аз ги знам тях кои са, много добре ги знам. И те знаят, че аз ги знам. Не успяха да ме осъдят, значи съм н – е – в – и – н – е –н! А’е махай се, да си свърша работата, че искам да пробвам от раците! –патосът напусна гласа му така, както се беше появил, а фанатичният блясък изчезна от очите му, при мисълта за храните, които го очакваха.
– ЕДНО ВРЕМЕ НЕ БЯХА ТАКИВА ДЕПУТАТИТЕ… – промълви със съжаление призракът. След тези думи пенсионерът изчезна, като от него остана само една стара рецепта за лекарства, която се лепна на ризата на Седларов.
„Пфу… гадни пенсии. Не може човек да отиде до тоалетна от тях.” Седларов вече пълнеше третата саксия, когато пред него се появи възпълничък полицай с големи слънчеви очила и зелено светло-отразително елече.
– СТАРШИНА ИВАНОВ, ПОНАСТОЯЩЕМ „ДУХ НА НАСТОЯЩИТЕ ГАФОВЕ”. ИСКАМ ДА ВИ ПОЗДРАВЯ. ВИЕ УСПЯХТЕ ДА СЪСИПЕТЕ ТРУДА НА ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕСТА ДУШИ И ПРОДЪЛЖИЛИ МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ ГОДИНИ УСИЛИЯ. СТРАНАТА С ТОЛКОВА МЪКИ СЕ ОПИТВАШЕ ДА ВЪЗСТАНОВИ ДРУЖЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ. ЯВНО НЯМА ДА СТАНЕ, ПОНЕ НЕ ПО ВРЕМЕ НА ВАШИЯ МАНДАТ. НЕ СИ ПОДАВАЙТЕ ОСТАВКАТА. – духът се подсмихваше ехидно, полюлявайки се на сантиметри от Седларов. Министърът се бореше с дълбоко вкоренените си навици да му се опне, че му познава началника или да му бутне десет кинта, както беше обичайната процедура в ситуации съдържащи полицаи.
– Ъ? К’ъв си ти бе? Ник’ви отношения не развалям! Разбрахме се с девойката за лука и всичко е супер..а’е махай се – изкъшка го с една ръка, защото другата беше заета. Тю… и обувките отидоха.
– ЦВЕТЯТА, КОИТО ПОЛИВАТЕ СА НАЦИОНАЛНА ГОРДОСТ НА СТРАНАТА ДОМАКИН – с отегчена въздишка обясни полицаят. – СЛЕД ВАШЕТО ПОЛИВАНЕ, ТЕ ЩЕ УМРАТ. ЩЕ ИМА ПРОВЕРКА, ТАКА ЩЕ СТАНЕ ЯСНО КОЙ Е ИЗЛИЗАЛ НА ТЕРАСАТА И ОСВЕН ВСИЧКО ОСТАНАЛО, ЩЕ РАЗБЕРАТ ЗА ДВЕТЕ ВИ ИМЕНА, МИНИСТЪР… М’БОПА МН’ОПА. ЩЕ РАЗБЕРАТ И ЗА ХОЛДИНГИТЕ, В КОИТО УЧАСТВАТЕ С ДРУГОТО СИ ИМЕ И ДОГОВОРИТЕ, КОИТО СТЕ ПОДПИСАЛИ, ЩЕ СТАНАТ НЕВАЛИДНИ. МОЛЯ, СПЕСТЕТЕ СИ ТОВА УНИЖЕНИЕ И СИ ПОДАЙТЕ ОСТАВКАТА.
Министър Седларов стоеше… добре де, полюляваше се като ударен.
– Какъв ти е проблемът бе?! Нали ви увеличих заплатите? Прецакахме учителите, лекарите и военните заради вас, и пак сте недоволни! Егати нахалните хора! Ей, няма да се оправи тоя народ. Какво като имам две имена? Това е резултат от неадекватната политика на миналите правителства спрямо моите прадеди! Аз съм дълбоко травмиран от факта, че имам две имена и не участвам в никакви холдинги! Участвам, но те нямат никаква печалба. Името ми фигурира просто ей така. Това си е абсолютно законно! И какво ме лъжеш, че щели да умрат цветята… Аз що цветя и шадравани съм препикал като общински съветник и нищо не им е станало. К’ъв си ти бе, ник’во ченге не си ти, и ми говори учтиво, че и сложни думи знае… това е скрита камера и мислите, че ще се издам пред всички за всичките неща дето ги наговорихте? Е, ама няма. Нищо няма да докажете. И паричките ще си останат за мен. Я се махай, учтив полицай, на много умен ли ми се правиш? Защото това сигурно пак е някоя анти–българска кампания. Направена с липса на любов към България, към страната ни! – при тези думи министърът вдигна гордо брадичка и изпъна гръб. Ефектът леко се развали от внезапната промяна на вятъра и веещото се бельо.
– ЛОШО СЕДЛАРОВ, ЛОШО. – при тези си думи полицаят се изпари във въздуха и от него остана само неплатен фиш за превишена скорост. За щастие, Седларов вече си беше свършил работата и се запъти обратно към балната зала, за да посрещне новата година. Докато си закопчаваше панталона (спомняйки си онзи неприятен случай в Дубай, когато беше забравил за тази малка подробност от облеклото си), той забеляза закачулена фигура, с коса, до вратата към балната зала.
– Ъ? Не ми ли е малко рано за теб? – фигурата се огледа смутено. Пантомимата, която изигра, завършила с изтърваването на косата на пода, говореше за някой, който се чувства крайно глупаво и неуютно от обстановката и това, което трябва да направи. По същия начин би се държал възрастен мъж принуден да облече розова поличка и да танцува като балерина за забавление на петгодишната си внучка. С леко грачене, прочиствайки си несъществуващото гърло, фигурата заговори.
– ТЪЙ КАТО ОТДЕЛЪТ ЗА ГАФОВЕ БЕШЕ СЪЗДАДЕН ДОСТА НАБЪРЗО… ПО–СКОРО ТРЯБВАШЕ ДА МУ СЕ ПРАТИ ПРЕДСТАВИТЕЛ ДОСТА НАБЪРЗО, ТО БЕШЕ ПРЕДВИДЕНО ДРУГ, АМА АДМИНИСТРАЦИЯТА СЕ ОМАЗА И… – гласът заглъхна неуверено, след което започна пак – АБЕ СЕГА АЗ СЪМ ДУХЪТ НА БЪДЕЩИТЕ ТИ ГАФОВЕ.
– И ти ли ще ми говориш нек’ви глупости като другите? – отегчи се миистърът.
– НЕЩО ТАКОВА. ПОМНИШ ЛИ КАК ПРЕДИ 1 МЕСЕЦ ПИ УИСКИ В ЗАВЕДЕНИЕТО НА ИЗВЕСТНИЯ… БИЗНЕСМЕН… ГОШО КОМПИРА В ТОРОНТО? И КАК ТОЙ ТИ ДАДЕ ДВЕ КУФАРЧЕТА С ПАРИ, ЗА ДА МУ ПУСКАШ НАРКОТИЦИТЕ ПРЕЗ ГРАНИЦА БЕЗ МИТНИЧАРИТЕ ДА МУ ИСКАТ НИЩО? И КАК ПЛАТИ С ДЪРЖАВНИ ПАРИ И СМЕТКАТА В ЗАВЕДЕНИЕТО, И ПЪТЯТ ДО ТОРОНТО, И ПОСЕЩЕНИЕТО ВИ НА РАЛИТО ТАМ? И ЧАСТНИЯТ САМОЛЕТ, С КОЙТО СЕ ВЪРНАХТЕ? Е, ТОВА Е БИЛО ЗАСНЕТО И ЗАПИСАНО СЪС СПЕЦИАЛНИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СРЕДСТВА И ВИДЕОТО ЩЕ ИЗТЕЧЕ В МЕДИИТЕ УТРЕ. ЩЕ СТАНЕ ГОЛЯМ СКАНДАЛ И ЩЕ НИ СПРАТ ПАРИТЕ ОТ ЕС. БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТОВА ЩЕ ИЗГОРЯТ МНОГО ПОЛИТИЦИ.
– Да бе, да – Седларов прихна да се смее и поклати глава – Не на мене тия. И да са ме записали, какво от това? Ще разбера кой е изнесъл видеото и ще го осъдим. Ще осъдим и шефа му. И баш шефа му. И всички ще забравят какво точно е имало на касетите, а това, че са били занесени без позволение. Като онзи смешен полицай дето изнесе информацията преди няколко месеца. – той се ухили самодоволно и изтупа невидима прашинка от ревера на сакото си.
- Голяма работа, ще се вдигне малко шум и това е. Като онова с изборите или като стачките… като всичко преди това. Никой не го интересува, най–малко мен. Няма да си подам оставката. И да изгорят… нека - няма само аз да съм прецакан, я! А’е, да те няма и теб. И честита Нова година.
– ХМ. ДОБРЕ, ЩОМ ТАКА РЕШИ, ТОВА СИ Е ТВОЕТО ПОГРЕБЕНИЕ. – добави по инерция призракът преди да се изпари, като от фигурата остана само попълнената оставка на министъра, без подпис. Вятърът я отвя в джоба на Седларов и той се усмихна на оптимизма на духовете, след което отвори вратата и нахлу в шумната бална зала, като не забрави да си лепне и една от мазните усмивки.
”Ха! Те ще ми казват дали да си подавам оставката. Каквото и да става, ще стоя! Ще издоя тоя пост докрай, после ще уредя да ме сложат на друг. Ааама ха! Аз да не съм тук на благотворителни начала.. .трябва да си уредя внуците. „Политик – род храни” - така казват хората. “Каква е тази монахиня?” До министър Седларов веднага изприпка една странна ниска женица в черни дрехи с празна чашка в ръка.
„Какво ли пък иска? Май не е нещо за пиене. Тю” – не след дълго до него се появи и преводачът му.
- А! Господин министър, тук е традиция с настъпването на новата година всички политици и дипломати да правят еднократно дарение на трицифрена сума от личните си средства, за просперитет и плодородие през новата година. – притесненият човечец присви очи, защото знаеше как реагира неговият шеф на думи като „пари” и „дарение” особено на „лични пари” и „дарение”. Резултатът беше точно такъв, какъвто очакваше.
Очите на министъра светнаха в червено, лицето му се напълни с кръв, той си пое дълбоко въздух и се развика като пожарна сирена.
– КАК? ОТ ЛИЧНИТЕ СИ СРЕДСТВА?! – слюнката хвърчеше от устата му като гейзер в Йелоустоун, (аналогията се роди в притесненото съзнание на преводача, защото той бе завършил първа специалност геодезия) – Аз целия си живот работя за тая страна, а тя не иска веднъж да ме отмени когато става въпрос за такава сума?! Какво е това отношение?! ВИЕ НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ? ОТКАЗВАМ! Стига вече! Писна ми… не стига, че всеки ден с пот на челото спомагам за развитието ни, а сега и от личните ми средства искате. НЯМА ДА СТАНЕ! О – С – Т – А – В – К – А! Няма да ви дам и стотинка, защото вече не съм министър! – при тези си думи министърът извади оставката от джоба си, подписа я и я връчи на преводача.
– КРАЙ! ТРЪГВАМ СИ!

А през това време на няколко метра над него, три фигури – на пенсионер, на полицай и на закачулена фигура с коса, доволно се усмихваха (или поне такова беше изражението на другите двама, понеже третият си беше перманентно усмихнат).
– БРАВО БЕ! ИДЕЯТА С ДАРЕНИЕТО БЕШЕ ГЕНИАЛНА СЕГА АКО УСПЕЕШ ДА ПРОКАРАШ И ИДЕЯТА, ЧЕ Е ХУБАВО ВСЕКИ МИНИСТЪР ДА ПРЕМИНАВА ПРЕЗ КОРИДОР СВОИ СЛУЖИТЕЛИ, ВЪОРЪЖЕНИ С БУХАЛКИ, ВЕДНЪЖ МЕСЕЧНО, ЦЕНА НЯМА ДА ИМАШ. ПРАВИТЕЛСТВОТО ЩЕ СЕ ОПРАВИ.
Полицаят скромно навде глава:
– НЕ МОГА ДА ПРАВЯ ЧУДЕСА, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ. НЕ БЪДИ ТАКЪВ ОПТИМИСТ. МИНИСТЪРЪТ НА ПРОСВЕТАТА ИЛИ КОЙТО И ДА Е ДРУГ ВСЪЩНОСТ НИКОГА НЕ БИ МИНАЛ ПРЕЗ КОРИДОР ПЪЛЕН С ВЪОРЪЖЕНИ УЧИТЕЛИ. НО ВСЕ ПАК УСПЯХМЕ ДА УБЕДИМ ЕДИН ОТ ТЯХ ДА СИ ПОДАДЕ ОСТАВКАТА, БИЛО ТО И С МАЛКО ИЗМАМА. НО ТАКА Е, НЕ МОЖЕ ДА ИМА ЧИСТА ПОЛИТИКА ИЛИ СТРАНА С МРЪСНИ ПОЛИТИЦИ. ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!!!”

– АБЕ Я СТИГА ГЛУПОСТИ. АЗ ПЕЧЕЛЯ БАСА. ДЪЛЖИТЕ МИ ПАРИ! – отсече Смъртта… пардон, Духът на бъдещите гафове.

Автори:
Димитър Карамелски
Енея Вородецки

Редактор: H.