Кутията за всичко

Придвижването в София е мисия невъзможна. Това го знае абсолютно всеки. И макар да нямаме задръстванията на Токио и Ню Йорк (както изтъква някой умник всеки път, когато се оплача от трафика), това не променя трудността на стигане от точка А до точка Б.

Мислила съм много начини за придвижване. Пеша, колело, кола, транспорт… и всичките си имат + и -. Най-основният проблем на пешачката е, че София е голям град и е просто абсурден метод за придвижване.

Колелото е отлична идея, ако имаш къде да се преобличаш и да си теглиш един душ след това, а колкото и да е, повече нямат такива екстри на работното място.

Транспорта попада във вечните задръствания, сто души ти скачат на главата, а билетчетата не са на сметка. И неприятния ефект, че смърдиш на кофа.

Кола - ахахахахаха, нали, хубава шега.

Остава какво? Ами остава някакъв мотор, скутер или мотопед. Малко, мобилно, не харчи много и минаваш навсякъде. Опасни са, дори повече от колелата, заради разните залетяни по улиците откачалки. Но е отличен избор за придвижване в градски условия.

Така че сега си търся мотор, мотопед или скутер до 50 кубика (категория М книжка). Не е полезно да ми се дава нещо по-бързо, просто защото няма нужда от още един ненормалник по софийските улици. За съжаление, след бързия скрол из Гугъл не намерих нищо полезно. Така че се обръщам към вас с този въпрос.

Мотори, мотопеди и скутери - вашите препоръки за марки, цени и пр.
Мерси предварително.

… от която ме заболява главата.

Нямам опит и не ме взимат на работа, защото търсят хора с опит. И сътветно аз няма откъде да придобия опит.
Ъх…

ПРЕПОДАВАМ мълчанието
на всички езици
по метода на
наблюдението
на звездното небе,
на челюстта на синантропа,
на скоците на скакалеца,
на ноктите на кърмачето,
на планктона,
на снежинката.

Помните ли старата поговорка, който се смее последен, се смее най-добре. Въпреки че винаги съм интерпертирала шегата като “който се смее последен, най-бавно схваща”, смятам, че за конкретния случай първата фраза е по-точна.

Всички занем за прочутия “кавър” на Марая Кери, която наскоро чухме в музикалното конкурсче, което бтв се опитват да движат. Всички се смяха гръмогласно на момичето, което излезе и пя с пълна увереност в себе си на “английски”. Може би смешното беше абсолютната й убеденост или просто наистина странния текст, не знам. Но хората се смяха. Нещо повече, подиграваха се. И мацката беше отхвърлена. Напомня ми на сляпото момиче, кото беше отхърлено, защото…. затаете дъх, дами и господа, беше сляпо. Точно така. Не разбирам какво е общото между глас и очи, но явно е много важно. Както и да е.

Честно казано, много се подразних тогава. Защото никой не обърна внимание на гласовите данни. На това, че тя не знае английски, но се е опитала сама да извади текста и че се е осмелила да се опита. Това нямаше значение за никой, най-вече за хората в предаването, което беше странното. Каква е концпецията на Music Idol нямам представа, но съм убедена, че не е да се намери следващата “звезда” на България, защото това понятие е повече от абсурдно по нашите ширини. Надявах се, че идеята му е да вдъхне увереност на хората, които обичат и харесват да се занимават с музика. Но аз не видях нищо такова.

Видях елементарно заяждане, подигравки, обиди, опити за театралничене и избиване на комплекси. Няма да коментирам Люси, нито останалите от “тримата глупаци”. По-скоро ще отбележа нещо забавно.

Те може и да скъсаха Валентина Хасан, но това изобщо не беше краят. Нещо повече. Марая Кери иска да се срещне с нея, продуцентите на Марая Кери иска да се серщнат с нея, защото са харесали гласът й. Канят я в Лондон, за да запише албум.

Имам чувството, че Music Idol останаха с пръст в устата.
*подхилква се*

*въздиш*

Кой е Гари Гикас. Какво е направил.

Когато бяхме малки си разказвахме истории за призраци, за Дама Пика и Сапучно и всякакви други знайни и незнайни герои от градския фолклор. Съществуването им беше съмнително, но това не ни спираше да разказваме за истории на познати на наши познати, на техните братовчеди, на които им се е случило това, честна дума.

Е, онова време отдавна мина, днес сме в друга ера. В тенологичният й вариант. И легендите също се смениха. Например за касетата, която ако я гледаш и умираш седмица по-късно. Или ако прослушаш определено гласово съобщение на телефона си. Или ако отвориш пощата си еди-как си. И всякакви подобни. Интересен прогрес, наистина.

Насочила съм се към по-различни вярвания обаче. Например онова, че ако намажеш неработещ диск с паста за зъби и после го почистиш, диска ще си работи. Или като онзи, че в процесора на батериите на телефона има примерно 200 сесии за зареждане на телефона (или 250 или някаква дрга цифра) и че като минат, дори и батерията още да може да работи, да не желае да се презарежда. За да трябва да си купите нова и да печелят фирмите.

Любопитно ми е. Вярно ли е, че ако въведеш *3370# в телефона си. В който и да е телефон, той ти зарежда батерията до половина? Нещо като emergency код, когато наистина ти трябва. Чували ли сте за такова нещо? Възможно ли е? Или е просто проедния технологичен мит. Впрочем, разкажете и вие някой интересен мит или малко известен факт.

П.П. Честита баба Марта.

За всички, които направиха кисела физиономия относно псоледния ми пост, искам да кажа нещата съвсем елементарно.

“Не харесвам хора, които влизат невъоръжени в схватките на ума.”

Повече от два месеца си мислех за това прословуто събитие. То не беше обмисляне на идеи, планове, въртене на телефони и изобщо, обичайният джангър, когато взема нещо присърце. И тук някъде стана засечката. Това продължи твърде дълго и всъщност желанието ми мина. Цялата история приключи с решението, че ми е твърде зле, за да ида. И така блогкампът щеше да си мине и без мен, ако твърде стресираният Боримечка не ме беше назвънял с “Къде си? Ела!!!”. И аз…. се грабнах и се отнесох.

Е, не толкова бързо, колкото ми се искаше, защото софийските задръствания си ги има и в събота, но достатъчно бързо. Разбира се, направих кратка пауза, за да обера кокичетата от градината, които прецених, че ще стоят по-добре по реверите на разни приятели, отколкото самотни в градината.

И…. Военния клуб, профучавам през вратата, повличам една приятелка, хуквам нагоре по стълбите, с подсъзнателната нагласа, че трябва да връхлетя, да грабна микрофона и да се впусна в обяснения и да наваксам изгубените минути.

Да, ама не… вътре политика бистри г-н Грънчаров, повечето познати кибичат отегчено на балкона и ми се усмихват. Някой се мусят “а ти къде беше?”, други ме гушкат и ми се радват, трети оврещяват света с молба някой да им го сложи (това кокичето на ревера де) и като цяло скоростта ми запецна и спря.

Обикалях и се маех. Чудех се какво да правя. Чаках (не) търпеливо. Бого само ми се усмихваше и казваше “след малко”. Заслушах се в г-н Грънчаров. Веднага усетих, че идеята не беше добра и спрях. Заговорих Нели О., забелязах Ротекс и Ралчев, Ани, Григор, Бачийски, Лий Анн, изобщо… всички онези чудесни хора, които чета с увоволствие а Мишел… пак ми се изгуби някъде в синевата.
Загубих търпение и прекъснах многословният Грънчаров, извиках Боримечката и Тишо, и… започнахме.

Беше като скок с парашут. Адреналин, нерви, стрес…. описахме идеята, развихме я подробно. Забравих всички предварително построени и подредени в съзнанието речи. И директно скочих. Изложих публично една чудесна художничка, с твърдото заявление, че това е Христина Кюркчиска, тя е една от най-интелигентните девойки, кито познавам, но работата и с компютър се ограничава до мъчително бавно писане с два един пръст. На която тя категорично ме поправи: ‘да си имаме уваженеито… вече са три.” Но здраве да е.

И изведнъж Тишо взе думата и ни остави с Боримечката да се блещим “моооля??” малко или повече не ни беше казал нищо за много от нещата, които каза. Здраве да е, поне сега разбрахме за тях. Като зиключим от това, доволна съм донякъде от представянето ни.Тук -таме забелязах положителни реакции, някои разбраха идеята, няки я харесаха, трети се посмяха… реакция имаше.

И от този момент взе всичко да се дъни яко.

Осъзнах, че подредбата на столовете тип “соц. събрание 1985г.” беше крайно неподходящо. Микрофонът беше само един. после видях, че другият е в публиката. И ние обикаляхме, омотани в жици и кабели, изобщо - so ‘93, че направо ми стана смешно. Но пък, при положение, че Бого тия пари си ги извади от джоба, няма да критикувам повече. Но самият… кабинет, зала ми бръкна навътр в здравето. Твърде… пенсионерско беше. А хората наредени като ученичета и току дигат ръчичка, за да се изкажат. За съжаление, твърде неподготвено. Или дълго. баи, ако ен можеш да се изкажеш в три изречения, когато знаеш, че чакат още десет души след теб, а времето е ограничено, ми трай си бре.

Някаква неизвестна на мен персона изпадна в сложни математически обяснения, които оставиха в потрес половината зала и театрално прошепнатото ми в ухото от страна на Тишо “абе тоя какви ги дрънка?” така че да го чуе целия първия ред. Кълна се, че всички повдигнаха синхронно рамене рамене в почуда.

После имаше куп неадекватни повторения на въпроси, които ние току що бяхме обяснили. Като това с цената на пердполагаемото издание.

И накрая неизвестна за мен госпожа разцепи мрака с възможно най-глупавият коментар на планетата “ама блогването е нещо строго интимно, на хартия вече няма да е така”. Хм, може би за г-жата, (г-цата?) представата за интимно е целият интернет взрян в блога й и абсолютно свободният достъп до т.нар. интимност *отвратено емотиконче*, обаче за другите не е. Въпросът беше… абсурден.

Ок, блогърите са заклети индивидуалисти, това ясно, обаче… поне да слушаш какво ще ти кажат хората, преди да изстреляш предварително подготвеният ти отговор не е ли проява на възпитание? Или на поне малко култура. Или мозък.

Като цяло - разочарована съм. Много. Не от кетъринга, от залата, от озвучението или от плакатите и бъгавия нет. А от хората. Защото овцете са навсякъде и подават муцуна и в най-добирите идеи. Просто не ги очаквах тук.
Гаден, скапан реализъм.

първа част

втора част

Някои казаха, че е класическо, други, че е несериозно, трети се потресоха, четвърти дори не мигнаха. А мен всичките тези реакции някак ме уплашиха.

“Ние с другите известни блогъри отиваме на обяд.”
Лонганлон

Лесно може да каже, че го е казал в саркастичен тон или на шега. Но аз си мисля… има хора, коиото наистина си вярват за тези неща.
Колко ужасно тъжно.