Кутията за всичко

Не устисках и се включих и аз в конкурса на Пейо за Министърската оставка.

Ами това е моето произведение. Всъщност това е НАШЕТО произведение, от мен и С. ще се радвам на коментарите ви. И гласуването за мен (усмихва се).

Ето текстът да го прочетете. Коментирайте.
Ако не можете или не икате да се занимавате с хит.бг, ето ви линк към страницата на блога.

От много време искам да представя на вашето внимание един нов и много любим мой комикс. И най-сетне се появи подходящият момент. Както напоследък си говорим за подстрижки и прически, броят много сполучливо се намъкна.

Дами и господа, предствям ви “Момичета с прашки“!

Колегата ми напусна. И сега съм всеки ден на работа. От 11… до когато. Без понеделник. Малко отмъщенийце към всички останали работещи.
Не че работата ми е кой знае колко сложна или трудна. Но ми е… скучна. Не ме свърта да седя на едно място и да не правя нищо. Обичам да пиша, обичам да чета… но да правя това цял ден… всеки ден, не, забрави. Аз съм човек на мързела, но и на действието. И тези няколко седмици, които ме очакват ще са ми мъка. Но нищо. Сега съм се отдала на сериози размишления.
Времето сякаш е напълно в тон с мен и вали. И вали… И вали…
Снощи бях на рожден ден. На един от онези хора, които се появяват сякаш отникъде в живота ти. Първо… не се харесвате. Или нямате проблем с другия, но не си търсите компанията един другиму. И в даден момент нещо става и виждаш гледната му точка. Разбираш го как мисли. И по интересен начин ти става близък. Не наистина, но близък по ум.
Беше весело. Беше шумно, беше забавно. Пих, не се напих. Танцувах, не се натанцувах, но пък ме питаха къде съм се учила да танцувам. Доста ми оправи настроението, защото се чувствах като спънат кон цялата вечер.
И сутринта.. на работа. Закъснях. Гледах капещия дъжд през стъклото на колата и се чувствах… неуютно. Не съм в комфортно състояние. Не се чувствам добре в кожата си.
Недоволна съм. От себе си. От навиците си, от характера си. От начина, по който си губя времето, но не мога да му хвана дирите как да го променя.

Седя и гледам как хората наоколо в работата са се събрали. И се веселят… и си приличат като клонинги. Маниер на изразяване, маниер на поведение, дори начин на мислене и светоглед. Всеки е уникален… като снежинка, но снежинките накуп правят обикновена бяла снежна топка. В която няма нищо особено.
Седя си. блея през прозореца. Дразня се от това, че не успявам да си намеря работа в списание, което да ми отърва на стила. Но пък самодоволството ми си има граници. Няма как.
Мисля си за работата, дами и господа, модна статия трябва да пиша. Аз, според която модата е измислица от някой много мразещ себе си индивид. И света около себе си, също така. Нищо. Работа, като всяка друга, освен това съм убедена, че мога да напиша много хубава статия и пак да вложа гледната си точка.
Ако не ме харесат - свят широк

Хм. Хубаво е човек да има лично мнение и своя гледна точка. Лошо е когато превърне налагането му на всички останали в свой кръстоносен поход. Днес четох Анна. И си мислех “Не си права”. Завъртях се за миг над коментарите и се отказах. Каъв е смисълът да се бия в гърдите, че тя не е права, а аз съм? Тя е права за себе си. Аз за мен. За много неща сме съгласни, за други сме на крайни позиции, нейните рабзирания са изградени въз основа на нейният живот и преживявания. С какво право ще ходя да й размвхвам пръст и да я поучавам,ч е тя не разбира? Или спрямо който и да е?
От друга страна, ми намирисва наизвинеине “живей и остави другите да живеят”. Ами грешките, проблемите, за тях акво правиш? Ако премлъчиш, това не е ли подло?
И така, бръм, бръм, бръм в главата ми е шум.

Косата ми отново е пораснала. Пак е достатъчно дълга, за да мога да я връзвам на опашка и д амога да се скрия зад нея, когато не искам да ме виждат. Гледам кичур, навит на пръста ми, с очи почти кръстосани от усилието. Коса като коса. Не особено фина, не особено лъскава, просто коса. В повечето случаи стои като копа сено, не се поддава на дресировка. Както й харесва, така стои. Нищо. Както й харесва. Уж трябва да ми е гордостта. Нали, жени, коси, суета.
Не харесвам жени с дълга коса, които я използват, за да си играят с нея. Като я отмятат с ръка назад, уж, за да не им пречи. Като им пречи, да я вържат. Иначе просто го правят за фасон и заради мъжката публика. Което ми се струва жалко. Фройд би казал, че имам сексуални проблеми, но той би го казал и ако разкажа, че харесвам пухкави зайчета… да речем.

Сонетите продължават да ме чакат. Нищо, ще почакат още малко.
А вън продължава да вали, бавно, тихо, неотменно. Досадно.
Скуката, каква велика движеща сила. Моя теория е, че ако вселенски интелект е създал вселената, то това е било просто защото го е била налегнала вселенска скука.
Оле, стига толкова логорея.
Лека ви вечер.

Е.

Иффи се похвали наскоро, че се е сдобила със Сонетите на Барда. Да си призная завидях й мъничко. От много врме съм им хвърлила око. Всъщност откакто купих една бройка за М. преди ужасно много време (почти една година вече… трябва да се готвим за ново женско парти, в този ред на мисли).

И днес Н. се прояви като същински телепат и ми ги подари съвсем същите. Сега си седят на бюрото ми и им се радвам. Чакат да се прибера вкъщи да се сгуша в леглото, за да се нахвърля жадно на староанглийския и очарователния превод на Валери Петров.

Май този пост беше по-скоро от типа на фръц-фръц, но пък горещо препоръчвам да се прочетат и обещавам, че ще ги сканирам (набера на ръка, защото си е грехота да измъчваш такава книга със скенер), че да ги има в Мрежата. Най-вероятно ще са при Борислав, така че очаквайте линк…. някога.

Мерси…

Доволно Е.

Харесвам 3-д анимацията. Харесвам и френския стил. Като се започне от Артур де Пинс, та се стигне до Одри Тоту, френските кифлички и осемнайсете сорта чай.

Специален поздрав за ЛийАнн и за Dark_Lord
Можеш ли да преведеш текста впрочем Лий Анн?
Заради активното настояване на Ани, ето го отново клипчето за Жералдин. Автор е Артур де Пинс. Огледайте му сайта, чудесен е.

Тук и там гледах как хората се лъжеха и си въртяха номера, накратко, много се забавляваха. Гугъл обра всичките ми точки с изпълненията си онзи ден и зиобщо, беше весело.

И ми дойде мисълта, че все пак може да разкажа и аз какъв номер врътнах. По принцип 1 април не се отличава с кой знае колко елегантен хумор, да не кажа, че е ужасно дебелашки. Не обичам да лъжа хората, нито да им правя кофти номера. Затова измислих интересна комбинация.

Уж отидох на фризьор, но си “забравих” портфейла в нас, звъннах на майка ми да го донесе и се изметох от терена, оставяйки пари на мацката за подстрижка, боядисване, изобщо, пълна програма. Мацката пък много се накефи на идеята и с удоволствие се включи. Обеща всичко да мине по ноти. Пристига майка ми… гледа, няма ме. Фризьорката й се усмихва и й казва “изненада, честит първи април”. Приятно разкрасяване. {}

Мхмм, доволничка.

Тази седмица се оказах много заета. Първо някакъв смахнат превод, после непривична за мен статия… после още една, след товва интервю с художничка от Академията, после денят на лъжата, а след това чинно в редичката се появяват и двете есета, за жените и за премиера в оставка…
Направо луднах!!

Нищо, дерзай… пък после ще се радвам да си кажете мнението, когато си кача нещата онлайн, да видим как съм се справила.

Малко оплакване. Нещо не си харесвам русите кичури, с които ме накичиха, но познати и приятели казват, че съм бонбон.

П.П. 1. В текста дотук има една лъжа. Коя е тя?

Чести първи април!!!

‘Първи април е денят, в който си спомняме какво представляваме през останалите 364 дни от годината’
Марк Твен

Честит ви празник.

Рядко гледам “Блей с мен” и “Let’s mutet”, но днес ме впечатлиха доста.
Само с една песен, наистина, но това не е малко.

С малко ровене по форумите разбрах какво точно се пее.
Всъщност няма никакво значение за какво пеят, но все пак, любопитство

Parla piu piano

Parla piu piano e nessuno sentira ,
speak quietly and no one will hear

il nostro amore lo viviamo io e te,
our love will live you and I

nessuno sa la verita
no one knows the truth

neppure il cielo che ci guarda da lassa
not even the sky that watches us doesnt know

Insieme a te io restero
i will stay with you

amore mio, sempre cosi
my love, always like that

Parla piu piano e vieni piu vicino a me
speak quietly and come closer to me

Voglio sentire gli occhi miei dentro di te,
I want to feel my eyes inside you

nessuno sa la verita
no one knows the truth

E un grande amore e mai piu grande esistera
It is a big love, and bigger love will never exist

Insieme a te io restero
i will stay with you

amore mio, sempre cosi
my love, always like that

Parla piu piano e vieni piu vicino a me
speak quietly and come closer to me

Voglio sentire gli occhi miei dentro di te,
i want to feel my eyes inside you

nessuno sa la verita
no one knows the truth

E un grande amore e mai piu grande esistera
It’s a big love, and bigger love will never exist

Нямам намерение да плюя нивото на Факулета ни. Нито вестниците ни, които са диеректен копи-пейст един от друг (или от “Интернет”).
Няма да беснея на ограниченият подход на повечето журналисти и на убеждението, че са специалисти по всичко.

Но мога да се посмея на една от по-некадърните статии в news.bg

Днес ми пратиха линк към покъртителния случай:

Две седмокласнички си прерязаха вените заради секта

С интерес надникнах да видя за какво иде реч, все пак, не са много сектите по нашите ширини. Няма да коментирам заглавието, което е връх в българската журналистика, но не в благоприятен смисъл.

Отварям и чета следното.

2 седмокласнички от II ОУ в Благоевград си прерязаха вените с бръснарско ножче, като по този начин спазили ритуала на сектата ЕМО.
Инцидентът станал, след като те приели идеите на нашумялото в последно време младежко движение. Девизът на 14-годишните Мишел от 7 “а” и Нели от 7 “б” бил “Кухнята, ножът, вените, край на проблемите!”.
Директорът на II ОУ “Димитър Благоев” в Благоевград Хр. Манчев и заместничката му Г. Паскалева свикаха спешно родителите и им обясниха тревожната тенденция, обхванала главно 14-годишните ученици.
Информацията е на вестник “Струма”.

Да си призная, почувствах се като професор Вучков (на който е време някой да му каже, че сутеньорският вид е демоде) - “Слушам и не вярвам на очите си.”
Това, някой да пусне Гугъл или Уикипедия какво точно е Имо, личи си, че никой не е направил.
Имо е суб-култура, а не секта. По същия начин, както метълите, готите, смъкнатите и пр. подобни.

Статията не обяснява нищо. Само описва, че някакви мичета са си прерязали вените. Оцелели ли са, какво е станало с тях, види се, не е интерес на читателя и нищо не е споменато. Какво представлява споменатата секта, кои участват в нея, това също никой не го касае. Бомбастичните новини са ограничени до некадърните опити да си прережат вените, заради проблемите си.

Какви мерки са взети, не е казано. Как са реагирали роднините също. Това изолиран случай ли е, също не пише. Читателят остава неинформиран, статията е абсолютно безсмислена и безполезна. В края на некадърното писание е споменато, че информацията е заета от в. “Струма”. Значи е имало къде да пзовънят и да разпитат за подробности. Или е прехвърляне на отговорнстта “те толкова написаха, ние толкова преписахме”?

Имо-културата навлиза доста в българските среди и както едно време беше с готите и издигането на личните проблеми и смъртта в култ, това се повтаря на нов глас. Черният грим, абсурдните прически, бижутерията и тъмните цветови съчетания създават един ужас по софийските улици, които са повече смешни, отколкото взимани на сериозно.

Но това, което много хора пропускат покрай глупостите е, че това са нестабилни и объркани деца. Така че може би проблемът е не толкова в децата, колкото в това, че те се чувстват объркани, неразбрани и изолирани. Но пък и кой им обръща внимание, наистина?

Както двете девойчета ще разберат на гърба си, проблемите не свършват, а започват, защото раните от рязано болят и зарастват бавно. Нищо де, ще порастнат и ще се научат. Ако оцелеят до тогава.
Изобщо, статията е една от причините да си блъскам главата в плота на бюрото и да се питам “защо, защо, защо искам да ставам журналист??”