Кутията за всичко

Тъй-като се старая да не обръщам блога на гигантски личен дневник, реших просто да направя една страничка, където да пиша тези неща с нередовни ъпдейти.

******************************

дата: 26.01.2008 г.
ден: Петък
песен: Moby - Lift me up

Животът е интересно нещо. Смяташ, че правиш едно нещо, оказва се друго… Смяташ, че се развиваш по един начин, че учиш определени уроци, оказват се други.
Няма нищо учудващо, ала всеки открива самостоятелно топлата и студената вода. Няма и как иначе да е.
Уча се да свиря на китара. Странно е. Отначало пръстите са бавни и непохватни, дразниш се на собствената си несръчност. След това става по-леко и по-леко… започваш да усещаш мелодията и движенията в главата си, в тялото си…
Започнах да пиша. Тоест да ми плащат за това. Признавам… странно е. Странно ми е да ожценяват буквите ми, думите ми, мислите ми. Сякаш стоя на теглилка и ме гледат оценяващо. Иде ми да изкрещя “Не съм за продан”. И не съм. Но понякога е трудно да осъзнаеш до каква степен живееш, за да работиш и работиш, за да живееш. Още повече, че аз пиша, защото това умея и това ми харесва. Пиша, защото пиша. Работя… защото и това, което работя е част от мен. Намерете си работа, която ви харесва и няма да работите нито ден от живота си. Истински бисер, наистина.
Егоизмът. Следва ме. Като сянка е. Всички хора ли са егоисти или аз просто нацелвам егоманиаците егоцентрици?
Не искам отговор на това, защото най-вероятно няма да ми хареса да го чуя. А много съществена част от човешката личност е, че не обича да чува нещата, които не иска да знае.
Не можеш да гледаш на хората като на предмети и да можеш да чувстваш. Или чувстваш или гледаш на хората като на предмети. Защото накрая вече не можеш да изпитваш нищо към никой. И… по-добре е да страдаш с наранено сърце, токолкото да страдаш без сърце. Май. Поне така се предполага. Железният дървар е искал сърце. Около сърцето се въртят хиляди истории. Но дали сърцето е това, което ни трябва , за да сме щастливи. Не чувстваш, не страдаш… но всичко е по… безцветно?
Имам цели, надежди и мечти. Всеки ги има. Те са такива, каквито сам си измислиш. Цел може да ти е да си купиш обици. Или да отидеш на друга планета. Или да правиш някой щастлив… И не можеш да накараш някой д аима цели, ако той не желае. Те се променят, да знаеш… с възрастта, с опита, с погребаните мечти, надежди и вярвания.
Това са азбучни истини, но трябва да се казват отново и отново. Защото не всеки го знае.
Обичам!!! обичам!? обичам ли?? обичам….

******************************

дата: 13.04.2007г.
ден: Петък
песен: Morphine - The night

От доста време не съм писала. Сигурно защото в главата ми е хаос. Както наскоро си говорех с Марияна, трудно е, като хаос има и тук, и тук. Само че да седиш и да се самосъжаляваш не върши работа. Нали? Е, това лято ще ми се изясни. Изобщо, имам доста планове за лятото. Иска ми се да почна китара, някой език да уча, да тръгна на танци. Да ида на море и да се разбера със себе си. Иска ми се да ида на планина и да си пговоря със завздите. Иска ми се много да снимам и да си влезна в уни-то. Иска ми се да имам весел рожден ден и да си видя приятелите. И ми се иска поне мъничко да порастна за някои неща, а за други не искам Като цяло, забелязвате думичката, която ползвам - Искам. Само че освен,ч е искам, трябв аи аз да се постарая, нали? Знаете го и аз го знам. Да видим какво ще стане. Лятото идва… с безброй обещания, само че не лятото, а хората, които са около теб, го правят такова, каквото е. Нали?

******************************

дата: 02.03.2007г.
ден: Петък
песен: Sting - Desert rose

Учебници. Апарат. Ленти. Тъмна стаичка. Шест месеца. Курсове. Частни уроци. Консултации.
Горе долу около това се въртят мислите ми в момента. Около това и съм кривнала едно ъгълче, като се замисля как се амбицирах. Обичам тези моменти. Цялото ми същество се е фокусирало в една точка. Ум, душа и съзнание са кристализирали дадена цел. И нищо не може да ме разсее. Няма проблем, който да ме разколебае. Ако е по темата - измисля се начин да се преодолее. Ако не е по темата, директно се игнорира.
Времето се е разтеглигло като дълъг и много тесен тунел, а инатът ми и ентусиазъма ме носят шеметно напред.
В тези мигове се чувствам… точно жива.
Това и наред с мислите за лятото.
Джулай. Морето. Вълните. Въздуха. Пясъка. Горещия асфалт под подметките ми. Грака на чайките. Успокояващата тежест на раницата. Още по-успокояващата плътност на Зъба на бедрото ми.
Огромните ярки звезди. Пътките по Рила. Чистата рязка тишина. Парата, която се вие около лицето ми, от горещината на дъха ми и студения въздух. Звуците на гората. Картата. Приятната умора.
Правия участък пред мен. Болката от притиснатите ми навътре палци. Нагорещения камък. Опъна на въжето. Натиска на седалката около кръста ми. Светът се е съсредоточил до следващия джоб. Следващата пукнатина. Вадичките пот, които се стичат по гърба ми. Магнезия по ръцете ми. Присвитите очи към мен, докато преодолявам дадения участък. Светът е крайно прост и изчистен. Всичко е ограничено и има смисъл.
Празната стая. Звездите по тавана. Отворената балконска врата и шепота на щурците. Разранените ми показалец и безимнене от стискането на струните. Отново и отново повтарянето на мотива, докато го науча да го свиря и насън. Затоврените очи, докато запаметявам движението в самите си ръце. Всичко е опростено до струните. До грапавината й. До извитото тяло на китарата и начинът, по който е подпряна в скута ми. Гръмовното мъркане на Лит, която се е разположила на монитора ми и се наслаждава на звуците. Мракът, който е изключил света и няма нищо извън стаята и едновременно с това, цялата лятна тишина, събрана извън прозореца ми.

******************************

дата: 21.02.2007г.
ден : Сряда
песен: Mel C - Never be the same again

Понякога ми се случват хубави неща. И то много хубави. Странното е, че не ги пиша. В повечето случи разказвам само лошите. По-скоро се оплаквам. Реших, че като за разнообразие, може да споделя и нещо хубаво. Мда Ще е приятно разнообразие.
Голям съм инат. И като си навия на пръста, го правя. Обаче освен всичко съм и с много строги принципи. Като съм направила нещо лошо, нося си последствията и поправям гафа, колкото е възможно.
Е, този път беше интересно как се поправи
Един следобед, шоколад, вино, много смях и лаф за каквото ви дойде на ума. И всичко вече ми се вижда по… спокойно. По наред. По… мда, нормално, ако може да се каже така. И всичко се оправи.
И се убедих, че не винаги трябва да слушаш какво казват другите. Интуицията поне при мен е много важна. И много й се доверявам. И се оказах… права. Което е хубаво. Но си скъсих много живота, като се чудех правилно ли е, да я послушам или не е. Другия път ще знам
Човек трябва да прави това, което чувства за правилно. И не винаги трябва да следва чуждите примери. Ако бях, все още шях да съм до гуша в едни много неприятни истории. Мда. Да се похваля значи. Ами похвалих се. Хе, дали някога ще го разкажа като хората. Няма да е сега.

******************************

дата: 19.02.2007 г.
ден: Понеделник
песен: Tasmin Archer - Sleeping satelite

Или нещо такова.
Твърде странна седмица.
У Марияна беше адски весело, като изключим факта, че Борис се отряза и се загуби пред входа. А и беше доста странно как се пашкулирахме хората от тренировките в едната стая и никой не прояви интерес да се запознава с другите гости. Ама то не може всичко. Явно беше вечер на зачезвания, понеже и Марияна в един момент потъна. За сметка на това научих за едно супер яко клипче, което ще пусна тия дни. Tака и не видях Амбър. Сори, другия път

Мафията беше. Ъъъм. Хъм. Много смесени чувства имам от това събиране у Ева. Потроши се едно наргиле, имаше торта, имаше алкохол (но потъна в гърлата на хората + едно мляко. Не можах да го докопам навреме.), имаше доста разминавания по врати. Имаше абе много.
През половината време се мотаех между истерия от нерви и бяс. Накрая си го изкарах на невинния Манол, чиято единствена грешка беше да си върже косата.
Трябва да призная, че сега, като погледна отстрани, беше изключително смешно. Даже ужасно. Обаче хич не ми беше смешно тогава.
Май трябва да почна отначало.

Или приблизително от началото. В случая, от Събота сутрин. По-скоро обяд. Независимо кога тръгвам, винаги закъснявам за срещите със Стражника/Скиталеца/както там Няяма значение, той горкия вече ми е свикнал и си чака. Само с десет минути закъснях обаче. Този път бяхме доста експедитивни и се смъкнахме до Слънчоглед за отрицателно време. Напазарувахме (олеле, тези чайове… трябваше да вложа доста воля, за да не изкупя половината магазин). Все тая, аз се порадвах на красиви, скъпи (ужасно скъпи) моливи, харесах си тетрадка за калиграфията и нова четка, а Митко си накупи някакви рисувателни пособия. После да идем да погледаме Пижаменото шествие.

Идеята беше страхотна. Само да не беше такъв клинчар. Веселото беше, че имаше повече хора с апарати, отколкото с пижами. А някакъв от телвизията непрекъснато заставаше пред обектива ми. Провали ми три снимки. Обмислях да му сритам статива, но после си спомних, че “омммм, не се занимавам с идиоти, оммм. И те имат право да живеят Омммммм”. Или нещо такова.

За сметка на това на Стената беше страхотно. Толкова народ горе не бях виждала досега. И всичко живо, я се катери, я е насядало е по земята и почива, бъбри, смята, нервира се, смее се. Ивайло ме посрещна ужааасно “ентусиазирано” с “Хеееей, Плееев” и размаха показалец за здрасти. Шест часа катерене, как да не се размажеш. Митко с ужасно отчаяна физиономия се оглеждаше. Май не му хареса много. Аз пак нащраках малко снимки, но то просто нямаше къде да застане човек, за да снима добре. За съжлаение са пълен боклук снимките. Оглеждах се за Ки, но тя явно не беше минала по това време. А и да беше, то в тази тълпа, как да я види човек?
Хм, дължа една почерпка на Ивайло, кога ще се издължа, нямам понятие. А и трябва да ръчкам Йо за снимките. Оох, ако не забравя.

После как минаха останалите часове до 7:30 не знам.
Знам само, че секундите, минутите и часовете се изнизаха вкупом като подплашени пилци. Имах бая странен разговор с Ицо, който май се разочарова, че не ударих тавана от притеснение. Е, здраве да е. То не става винаги така, както сме планирали.
Счупих си врата да се оглеждам на Попа. А Ами милата мръзнеше. За сметка на това Евгени се беше нахилил като тиква. И не ми носеше подарък. Ха! Накрая се събрахме, но висяхме до 8 да чакаме Елфер. Това детенце винаги закъснява. За сметка на това другото детенце дето само щеше да дойде да каже здрасти, никакво го нямаше.

Контроли по 14-ката нямаше, но другите се асбтрахираха от нас с Ами. Не разбрах защо. Сигурно защото не им се пееше на висок глас песни на Куийн, Роксет, БТР и Атлас. Те губят. Ние може да пеем фалшиво, но за сметка на това с чувство.
Продължихме с енутиасизарното пеене и към блока на Ева. Само че забихме като стигнахме до “Малкото пони”, ми не го помня текста, сори. Проклет, проклет асансьор.

Ами щеше да ме обеси на вратата. Така ме сграбчи за пуловера. “Никакви такива, влизай”. Какво друго да направи човек, освен отчаяно да поеме дълбока глътка въздух и да влезе. Ева ми хвърли учуден поглед. Впрочем, всички ме зяпнаха. (Дали не беше заради. “Здрааасти всички. Аз си тръгвам.” ?Почувствах се като двуглаво теле. После се стегнах и се разщъках наляво-надясно.
Трудничко е да се правиш, че не виждаш някой. Оосбено ако има само две стаи. Имаше много разминавания по вратите. Евгени се смя много. Но на него му е смешна цялата тази луда история. Ами ме гледаше сякаш ей сега ще се разплача или кой знае какво. За сметка на това Гери се опита да ме обезглави с проклетите си нанизи.

Киранде, Нев и Миерината налазиха апарата щом го видяха. А Нев и Ланса пак бяха ужаааасно сладки. Даже имам една много хубава тяхна обща снимка. Мисля да си я сложа на десктопа. Просто да си седи човек и да си мисли “Леле колко са шлаааааааадки.”
Сериозно, тези двамата са… уникални *радва им се наоколо внимателно*.
За сметка на това не бях убиец нито веднъж.
Дръпнах от едно наргиле, обмислях да се натряскам, но не стигнах до този момент.
Просто… идеята ми допада, но не и самия алкохол. Бла, не обичам да пия алкохол. Гадно е някак. Предпочитам плодови сокове. Както каза един познат “успех с напиването с минерална вода и плодови сокове.” Мафиите бяха … много. Изгубих им бройката. Аз бях някаква смешна цивилка и нямах голям ентусиазъм. За сметка на това Ами беше заек. Всичките игри. Ххахахахаха.
А аз сега се чудя дали един човек няма да бъде обезглавен.
И чух най-якия коментар от мъж за мъж. Ама няма да ви го кажа. Защото ще ми се сърдят
Обаче беше як

Изкараха ми акъла. Мразя така. Наистина много мразя. Затова най-любезно моля. Моля ви… не ми заставайте в гръб, нито ми навлизайте в личното пространство. Адски мразя. Особено когато нервите ми са опънати. Защото предпоследния път се извинявах десет минути защото случайно да извадя окото на една позната, заради едно по-нервно замахване. Просто не ми влизайте в личното пространство. Мерси.
Ами не останах до края на мафията. Просто нервите ми не са железни. А ми втръсна да си играем на “прави се, че не забелязваш, че те зяпам и че гледам лошо другите”. Обаче… в един момент осъзнах колко е абсурдна ситуацията. И избягах в тоалетна да се насмея едно хубаво. Оби ме изгледа много учудено, когато излезнах с подпухнало от смях лице.
Е или това или трябваше да скоча през балкона, но както казах на един познат, алергична съм към всякаква болка и самонараняването никога не е опция при мен. Може би щеше да ми стане по-леко ако можех да наритам един, двама души. Ама моментът замина

На Подлия в един момент му писна да ме гледа как щъкам нагоре надолу и със сериозна физиономия ми предложи да ми реши проблемите от раз. Чудя се, какво щеше да направи, ако не бях токазала любезно, но твърдо?
Е, прибрах се вкъщи, легнах и заспах. А после цял ден уверявах разни хора, че съм добре и че не съм тръгнала да си режа вените (дъъ, това е за аматьори!). Снимките чак сега ги свалих и ги преглеждам. Има някои много добри, но повечето са безнадеждно размазани.

*********************************************

дата: 30.12.2006г.
ден: Събота
песен: Frou Frou - Must be dreaming

Слушам музика, чета флаш, тананикам си и по някаква причина съм… никъде.
Интерсно е някак. Keep walking - he says, but where are we going to? In some cases it’s more importent that you’re walking - he says, but i’m not shure anymore…
Май цялата година ми мина под знака на ?????? Не можах да намеря много отговори, само започнах да си задавам повече въпроси. Пораствам и откривам колко още имам да раста. Явно вече пораствам достатъчо, за да знам, че не ми се иска дапродължавам, но пък кой ли те пита
Тази Година дадох обещание, което знам, че няма да спазя. Може би защото не искам или просто защото няма да мога да го преживея. Сигурна съм, че ще ми простят, а ако не ми, какво пък… толкова по-зле за мен.

Хайде, почивката свърши - потапяйте се - казал дяволът. Та, така… до следващото изплуване

*****************************************

дата: 18.11.2006г.
ден: Събота
песен: No Doubt - Don’t speak

Напоследък стана дума за парченцата. И за несериозността, но основно за парченцата. Като се замисля колко често съм седяла подпряна на някой дънер в Борисовата, забила поглед в земята, ровичкайки с крак невиновната ми с нищо пръст и съм търсила. Не знам какво, сигурно някое от изгубените парченца. Или археологическите ми наклонности се появяват, в момента, който им обърна гръб Не съм съвсем сигурна. Може да е по малко и от двете. Обикновено нещата са по малко и от двете Пък и не само от двете. Юнг твърди, че няма човешко действие, което да не е продиктувано от съвкупността на всичките му спомени. Означавали това, че човек никога не може да се отърве от тъмните си призраци. Че те, един вид са се настанили трайно на гости на главите ни и си кютат. Ако сме късметлии, може би си кютат, ако не са… взаимно се насъскват, а главите ни стават на балон… :/ Колко ли милиони хора са стояли така, взрени в земята пред себе си, чудейки се дали да продължат или да махнат с ръка и да кажат “абе, заеби”. Може ли приятелството да удържи тежестта на годините? Или и то има срок на годност? Ако е така, защо никой никога не го пише на етикета. Абе май и етикети няма… Хъм.
Но аз всъщност пишех за парченцата, а как се отплеснах. Но пък това си ми е навик. В главата ми е такъв хаос…
Парченцата… понякога имам чувството, че са като пясък. Навсякъде са се пръснали и въпреки чаосвете събиране, пак има някое, което се е свряло и те боде, и боде, и боде…

Или пък на останки от чаша. Знаеш какво е било, познаваш всяко парченце и все пак… не е това, което е било преди да се счупи и няма да бъде никога вече, може да се направи нещо друго с парчетата, а може просто да се оставят там.
Дали има регенериращи се? Не съм сигурна.

********************************************

дата: 06.02.2006г.
ден: Понеделник
песен: Avril Lavigne - Naked

Как ми се иска светът да бе черно-бял, а не това ужасно, убито сиво. Дали нещата нямаше да са далеч по-лесни? По-лесно щеше да е да се казват неща като “ти винаги…”, “ти никога…”, да не трябва да си проклето честен да принзаваш… да си кажеш каквото мислиш, пък другото… другото кучета го яли.

Да ама не, няма лесни и прости неща, няма една страна на монетата и когато я хвърлиш във въздуха, тя ще се завърти нагоре, но и после ще се върне обратно. Закони на физиката, закони на живота… законите, заради които се върти света малко или повече.

“Никога няма да мога да кажа всичките благодаря, всичките съжалявам… никога няма да разбера дали повече те обичам или мразя ала винаги ще зная… че ме научи да плача…”
Толкова е лесно…

**************************

дата:31.01.2006г.
час:19:09
песен: U2 take at the moment

Защо по дяволите трябва да бъдем сутрешна смяна? Така добре си бях свикнала да ставам около десет, да поуча до 12 и да излезна малко преди на един и свежичка, да уча. Да ама не. Втори срок, 6:00 станала, измита, изкъпана, свежа, облечена, закусила… готова за даскало. Ха!

В момента правя един анализ на дискографиите които имам. Оказва се, че имам само два албума на Lez Zeppelin, никак не съм доволна, особено защото напоследък взеха много да ми харесват, а интеренет връзката ми е кошмарна и не става за сваляне на музика. Влачи като невидяло.

Поредната ми статиика върви много добре, само че ми трябва още материал, пък и напоследък взехд а се чувствам малко неудобно защото разни хора се позанват и после ми казват разни неща от типа на “хайде да си поговорим защо мои неща висят в нета?” и обяснения от типа на “ама аз имена не слагам и префасонирам историята” не минават и не помагат. Хммм. Не е лека работата на човека решил да пише каквото и да е. Ама пък аз нямам толкоз богат личен опит, трябва да се уповавам на чужди преживявания, да си вадя заключенията и да пиша за тях. Пък после ме дъвчат Хъ! Никога обаче досега не се бях замисляла коллко равновесен е светът. Той още съществува на принципа на магнита. Има +, има- и всички произтичащи от това последици. Не мога да разбера дали в природата съществува перфектното равновесие “хищници-ловувани, топло-студено ” или всичко е на едната добра воля? Би трябвало да е върховното перфектно равновесие… но отново казвам би трябвало.

Научих доста нови неща за пумпалите. Да се неначуди човек колко много истина се съдържа в тези малки предмети. Но винаги е било така, човек подминава някакви неща, докато изведнъж прозрението не го удари в носа и тогава седи и примигва под ярката светлина на крушката и се чувства хем глупаво хем гордо, че се е сетил. Живот като на кино.

Хайде стига за днес.