Специалността ми е „Журналистика, медии и културология“ (Journalism, media and cultural studies), води се joint honorus.
Предметите са: Журналистика (Journalism writing), Основи на медиите и културологията (Media and Cultural Studies Foundations), „Новини, медии и общество“ (News, media and society) и „История на медиите и културологията“ (History of media and Cultural Studies).

Ученето е разделено на две. Първо са лекциите, след тях – семинарите.
Лекциите са с дължина час и са просто водене на записки, където няма пряко участие от страна на студентите. Семинарите са след лекциите и са между два и три часа. Тъй като сме около 130 души, сме разделени на групи от от 5, 6 души, така че има възможност да се обсъжда и коментират темите.

Факт е, че още от самото начало се започва сериозно учене.
Освен задължителната литература и учебника, има по един симпатичен списък от минимум 25+ книги на предмет, които е желателно да бъдат прочетени, за да можеш да напишеш нещо смислено в есетата си, а не просто да повтаряш анализите от учебниците. Освен допълнителните книги за четене и учебника, всяка седмица всеки предмет има допълнително четене, за да вникнеш за какво точно иде реч за тази лекция. Също така е желателно да се подготвиш за семинара.

Преподавателите очакват от теб да присъстваш както на лекциите, така и на семинарите. Също така от теб се очаква да се подготвен и да можеш да бъдеш адекватен участник в обсъжданията. Не става да си мълчиш или да се съгласяваш с каквото другите са казали преди теб.

Също така ме впечатлиха, не само че имат приемни часове (и не само са там, но и много се радват, че си дошъл да си поговориш с тях), но си имаш и тютори отделно за всеки предмет, които помагат допълнително, ако имаш някакви проблеми, имаш нужда от съвет или си блокирал.

След започването на учебната година няма кой знае колко време за губене. Изпитите започват от Ноември и са доста сложни, особено при положение, че започваш от нулата.
Оценяването също е доста интересно.
Пронцентно е, като се започне от минимума – 40%, което отговаря доста точно на ТРОЛ (но също не е особено лесно да ги изкараш като оценка), та се стигне до 80+%, което до колкото разбирам са единици за целия университет (и са на ниво готови за пубикация в журнали по специалността).
Макар първата година да не влиза в крайната ти оценка (просто трябва да си изкарал над 40% процента), пак не са толкова лесни нещата, особено при положение, че поправителна сесия няма.
Издъниш ли се дори на един изпит, изхвърчаш от университета. А на предмет имаш по два изпита. (Да, дори да се издъниш на единия от двата изпита на предмет излиташ.) Учебната година има три семестъра.
С две думи… учи се, та пушек се вдига. Всеки ден. По няколко часа. Отделно от това се чете. Някак трябва да ходиш на работа, да се храниш и да спиш също така…

Като цяло, имаш изпити… в големи количества.
До този момент аз поне имам два движа два проекта, да напиша две есета 2500+ думи (едното от които ми е три реда самото заглавие, а според преподавателя е твърде сложно за първокурсници, но това не променя факта, че трябва да се предаде), да направя анализ на две книги, да направя анализ на постановка, да напиша статия на сериозна тема, анализ на колежка и това до 30 Номеври. След това имам горе долу още толкова за Декември.
Честно казано, аз се разминавам леко. Като гледам какво имат някои специалности, не знам как се очаква тези деца да доживеят до трети курс. Или до Коледната ваканция.
********

След няколко дни ще драсна малко повече и за колегите, за там, където живея и пр.
Сега отивам да чета.
До скоро.

Вчера се размотавах из местното Теско със смътната идея да сътворя нещо за вечеря, когато нещо ми привлече вниманието на един от щендерите.
При по-внимателно вглеждане се оказа, че е книжка на Тери Пратчет.
Книжка на Тери Пратчет, която е нова и за която дори не бях чувала, че ще излиза.
Нещо повече, беше с намаление!!

И така, в момента съм гордата собственичка на Unseen Academicals

Иде реч, че Футболът пристига на Диска. И то не къде да е, а при магьосниците. До колкото виждам от корицата, доста народ се е събрал. Библиотекаря, Ринсуинд, Ветинари… Определено ще бъде нещо интересно за четене.

Много се радвам, честно казано. Особено при положение, че се бях настроила, че „Nation“ е последната книга на Тери Пратчет.

Хайде, аз отивам да чета, пък ще видим.

Hallipy ever after is so once upon a time.

More tonight.

Много сладко видео, хареса ми.

От друга страна, думите идват от русо, синеоко, бяло момиченце, което е слабо.
Възможно най-идеалната комбинация, поне според западния свят сега.
Не знам дали думите са нейни, дали изобщо осъзнава за какво говори. Дали наистина я възпитават по този начин.
Но определено дава храна за размисъл.

В този ред на мисли, не мога да пропусна да се заям с Ралф Лоран и неговата абсурдна… не знам и аз какво.

(Dude, her head is bigger than her pelvis!)

А реакцията на коментара на BoingBoing? Щеги съди заради разпространението на рекламата.
Май е време г-н Лоран да си анеме по-добр адвокати или да понадникне в какви случаи може да използва конкретно това обвинение.
Това би свършило работа, ако не я бяха публикували, за да я критикуват/анализират/съобщят като новина.

Интересно ми е как двете неща са в двата полюса на посланията към хората.
Кое е по-смислено? По-адекватно, по-реално?
Кое от двете би причинило по-малко вреда?

Привет от Англия/Великобритания.

Най-после ми остана малко свободно време да драсна няколко реда.
Пристигнахме успешно, настанихме се, оказа се, че някои неща не са както ги очаквах, след което започнаха лекции.
Всъщност това е първата седмица лекции.
Вече си знам датата за изпитите, както и какво се очаква от мен да направя през годината. Имам списък с книги за задължително четене и петорно по-дълъг за „препоръчително“ четене. Да не споменавам онзи, който е за „заинтересовани“.

Хората са интересни, ако и малко… тъпи.
Среднияt англичанин е с манталитет на 15 годишен и честно казано, съм леко разочарована.
Когато се купонясва, се купонясва като за световно, но когато се учи… оставете личния си живот на закачалката, моля.
Трудно ми е да го обясня по-просто. Подрастващите тук са свикнали някой да се грижи за тях и сега са им първите моменти самостоятелност. И са като отвързани. Може би това, което наричам глупост е просто незрялост. Ще видим.

eilit вече е активен и ако ви е интересно, наминавайте, моля.

Поздрави на всички и до нови.
П.П. някои неща и особено хора от България вече ми липсват.
Хм.

Преди три години написах разказчето „21 свещи“. Беше въображаем диалог между 18 годишната мен и предполагаема ми 21 годишна версия.

Днес го изнамерих и беше доста интересно да видя какви са били очакванията ми и представите ми, че трябва да бъда.
Малко идеализирано, доста високи изисквания, но интересното е, че повечето неща съм ги постигнала или са в процес на постигане.
Нещата, които предполагах, че трябва да бъда на 18, сега си давам сметка, че сега съм ги осъществила.
Например самопознаването, какво искам да бъда, къде съм, каква съм, какво искам да постигна.
Това е доста сложен процес, които съмнявам се да е приключен или че ще приключи някога изобщо, поне докато дишам.

Зрелостта не е нещо, което се придобива с конкретна възраст, а с опит, със събития, с излизане навън и живеене. С поемане на рискове, с грешки и с хубави моменти.
Най-трудно е да се отърсиш от невъзможните изисквания или представи, които имаме благодарение на културата ни и сам да си изградиш света.
Звучи лесно, но е ужасно трудно да надраснеш собствената си културна среда и минало.
Но пък е нещо, което си заслужава да се направи.
Една идея по-свободен, гъвкав и спокоен се чувстваш.
~
Днес празнувам, поканила съм куп любими хора, ще има торта, балони (толкова за надрастването на културната среда, ок, да се споразумеем, част от културната среда, може би? ), подаръци… Ю. вече се разписа с томче на Борхес, което е твърде испанско за вкуса ми, но определено е вълнуващо четиво.

Давам си сметка, че никога не съм се чувствала по-спокойна, уверена и подготвена за бъдещето.
Може би ми е и за последен път, преди да ме погълнат всичките ми нови занимания, проблеми, трудности и прочие неща, които съставляват живота на един 20+ индивид и съм в затишие?
Тези неща са както си ги направиш, нямам нищо против като порастна да стана като М. или другото М. Или като Б., която е ходещото и дишащо доказателство, че всичко, от което един човек се нуждае в този живот е ентусиазмът да го живееш.

Ще видим нататък какво ще се случва.

Пожелавам ви усмивки и радвайте се повече на живота.
Не на „материалността“, а на онези „малки“ неща, з акоито вече от месец, два блогърите коментират и описват.

Поздрави.
Аз отивам да видя сметката на моите 21 свещички.
Е.

(П.П. Заминавам на 7, така че не съм сигурна, че ще ми остане време да постна преди това. Ако не се засечем, очаквайте пряко включване от Англия, Бристол.)

When our delicate lady parts are mentioned we cannot bear it!“

Идиотските реклами край нямат. Очевидно е, че „леля Мария“ изобщо не държи първенството.
Случайно попаднах на една английска реклама посветена на „градинарството“.
Бях подкарала една публикация, когато попаднах на видеото на Сара Хаскинс, посветено на същото малоумие. Определено изказва доста точно мислите ми и коментарите ми. А и достатъчно забавно, за да отмие леката фрустрация.

Хилядите ефемизми измислени само и само да не се споменат ужасните думички са доста забавни, но показват и конкретно отношение.
Освен това рекламата е леко смущаваща с натъртването: „вие ТРЯБВА да градинирате“…
Хм.

Лятото е бавно, по-скоро четеш, отколкото пишеш.
Затова пък има много и много за четене.

Американското кино става все по-тъпо и първосигнално.
Залага на плоски образи, плоски сценарии и на надути ефекти.
Избягвам да гледам американски филми главно защото умирам от скука.

Вече ще ги избягвам и по друга причина.
И тя се казва „Dead girl“.

Историята накратко:
„Двама тинейджъри Рики и ДжейТи решават да посетят изоставена клиника за душевноболни.
Там намират момиче завързано за маса, с плик на главата.
Рики иска да звънне в полицията, но ДжейТи го разубеждава. Някой я докосва и става ясно, че тя е жива.
Рики си тръгва.
Връща се по-късно, за да я освободи и чува звуци от секс, Уилър (някакъв друг индивид, който се появява) който в този момент изнасилва момичето.“
….
Филмът продължава в този дух и нещата само се влошават.
Това, което наистина сериозно ме потресе е, че всъщност авторите на филма си правят шеги с изнасилванията и некрофилията с “You’ll never have anything better” на един от плакатите.

От критиците филмът получава определения като: “darkly clever,” “provocative and quietly-intelligent”, “daringly original,” изпълнен с “depth and artistry”, “complex and accomplished”, “unique… [and] unexpected.”
Fatally Yours систематизира ревютата:

„Наричан е: “audacious” (Hollywood Reporter), “unsettlingly sexual” (IndieWIRE) и “pretty much f***ing brilliant” (Ain’t It Cool News).

Само на Dread Centralсе им хрумва, че може би:

Deadgirl should have been entitled Rape Movie for it is simply a cheap, exploitative, and misogynistic parody, rather than the controversial film it promised to deliver.

Не знам как да коментирам това чудо, наистина.
Плашещо, отблъскващо, гадно са част от прилагателните, които ми идват наум.
Мога само да посоча някои неща, които ме карат да се учудвам:
1. Притеснително е, че повечето хора коментирали този филм го смятат за страхотен и не виждат проблеми нито с историята, нито с концепциите му. Основната критика е, че имал „твърде много атмосфера“. Насилието срещу жени се приема като „изкуство“.
2. Непонятно ми е защо, когато нещо е отблъскващо, противно, гадно, обидно или шокиращо бива наричано „смело“, „провокиращо“ и „оригинално“. Какво точно му е оригиналното или смелото на изнасилванията и обективизирането на жените?
Какво точно иска да ни каже този филм?
Защо един огромен процент от екранното време е посветен над насилието над жена, която е в безпомощно състояние, завързана и с плик на главата?
Кое му е артистичното на това?
Кое му е оригиналното?
Къде му е социалният коментар, за който ни говорят авторите му?

Иначе казано, когато нямате сюжет, нямате какво да кажете, но искате да дойдат и да ви гледат залагате на изпитаната рецепта „насилие“, „секс“, „насилие“ и за десерт „малко mistery elements“.
А, за да не ви игнорират наред с другите идиоти, които правят същите буламачи… трябва да преминете всякакви граници на добрия тон, да бъдете брутални, отблъскващи и да залагате на противните, кървави детайли.

Относно продължаването на образованието ми:

„Congratulations on achieving a place at UWE Bristol and I look forward to meeting you.

Professor Steve West
Vice-Chancellor“

Честно казано, бях твърде приятно изненадана. Както от самото кандидатсване (изцяло онлайн), връзката със съпорта им, редовните ъпдейти, подробната информация така и от предлаганите възможности: общежитие, подпомагане на студентите, кариерните центрове, лекторите, предметите.

Защото това е неприемливо.

Това обаче, е напълно ок.

Майк Рам намира концепцията за Кърмене в извънредни ситуации, наред с кампанията, за провал.
Според Майк, проблемът е неясно артикулиран и това, върху, което трябва да се съсредоточим е, че много жени не си кърмят изобщо децата, а не само за извънредните ситуации. Твърди, че разбира важността на кърменето обаче.

Според него „черешката на тортата“ е името на домейна.
Честно казано, отне ми няколко секунди да схвана, че проблемът в kurmene.com, са трите първи буквички.
Така де, тези неща са смешни когато си на 15, след това са си просто думички и буквички.
Или не???

Писах коментар, не се появи, дали е задържан за одобрение, дали е приет като спам, нямам представа, но има няколко неща, които ми се иска да кажа на Майк и коментиращите мъже там.
1. Кампанията е международна. Т.е. коментира проблеми, които дори ако тук ги нямаме силно или проблемно изразени, на други места ги има.
2. Колкото и да е, намирам за абсурдно мъж да се изказва относно проблемите с кърменето.
Може да звучи некоректно, но какво може да знае един мъж за проблемите с кърменето, с които се сблъскват жените? Стереотипите, ограниченията, трудностите…
3. Защо винаги се намират хора, които да отхвърлят усилията на дадена група, намирайки я за „ненужна“ и „безполезна“? След като това мероприятие се случва и след като толкова много жени се включват, може пък да има някакъв смисъл за тях, защо се изказват тези хора експертно в поле, което е извън експертизата им?
4. Последно, не мога да се сдържа да не публикувам този текст, който твърде добре демонстрира нуждата от подобни кампании.

Това са думите на Бил Махер.

„And finally, new rule – and I never thought I’d be the one to say this – but DON’T show me your tits! (laughter) Last week the world’s first nurse-in was held to protest the case of a woman who was breastfeeding in public and asked by an Applebee’s manager not to leave but just to cover up a little bit. Because the wait staff got tired of hearing, ‘I’ll have what that kid’s having!’ (laughter) I’m not trying to be insensitive, here. I know your baby needs to eat, but so do I and this is Applebee’s, so I’m already nautious. (laughter) Breastfeeding a baby is an intimate act, and I don’t want to watch strangers performing intimate acts. At least not for free. (laughter) It cheapens it. But breastfeeding activists – yes, breastfeeding activists, called Lactivists (laughter) – say this is a human right and appropriate everywhere, because it’s natural. Well, so is masturbating, but I generally don’t do that at Applebee’s. (laughter and applause) Not in the main dining area, anyway. I mean next thing, women will be wanting to give birth in the waterfall at the mall! (laughter) Look, there’s no principle at work here, other than being too lazy to either plan ahead or cover up. It’s not fighting for a right, it’s fighting for the spotlight, which you surely will get when you go all Janet Jackson on everyone (makes flashing motion of opening shirt) (laughter) and get to drink in the oohs and ahhs from the other customers because you made a baby! (laughter) Something a dog can do. (laughter and applause) Only in America do women think they deserve a medal for having a kid. In China women give birth on their lunch hour and that afternoon they’re back on line painting lead onto Barbie dolls. (laughter and applause) But this isn’t really about women taking their breasts out in public – as much as I’d like them to. It’s about how petty and parochial our causes have become, and how activism has become narcissism. It’s why Al Gore can’t get people to focus on global warming unless there’s a rock concert. Melting icebergs, brought to you by Smashing Pumpkins. It’s why there will be no end to this dumb war until there is a draft, because at the end of the day, Iraq is somebody else’s problem. And by the way, there is a place where breasts and food do go together. It’s called Hooters! (laughter and applause)“ via Unapologetically Female

Според него женските гърди са главно за мъжкото удоволствие и чак второстепенно, за бебето. (С ръка на сърцето, кажете ми, колко точно пъти сте чували подигравки обиди спрямо жени, които явно са пълни след бременността си.)
Пак според него между кърменето и онанирането разлика няма. Ама никаква.
Очевидно жените изпитват удоволствие (според него) от публичното хранене на дете и следващото, което ще поискат е да раждат публично. (Твърдението му е обидно по толкова много начини, че просто не мога да започна да се аргументирам колко точно е не-прав. Посочвам и абсолютната убеденост, че женските и детските нужди се приемат като нещо, което пречи на обществото, може би е обидно и отблъскващо.)
Според него да родиш дете не е нищо особено и куче може да се справи (дава за пример Китай, където според него жените раждат по обед и следобед се връщат отново на работа, да произвеждат евтини сувенири и играчки за Америка). (С едно изречение омаловажи бремеността при хората като явление, китайците и се изказа експертно как жените трябва да се отнасят към телата си.)
Според него да си храниш детето, когато то има нужда от това, е нарцисизъм. (О.о)

Дали има нужда от кампании посветени на Кърменето, как мислите?

„Куртизанки, гейши, dhandewalis… „

Всяка вечер, когато се прибирам от работа е след полунощ, заради нощните смени.
Звездите не се виждат заради всичките греещи светлини, но самото шосе в по-голямата си част е мрачно и тъмно, сякаш нарочно.

Колата профучава бързо, осветявайки с фаровете си пътя наоколо, който е като река от мрак, заобиколена от светли петна.
И точно като бели петна се мяркат лицата и телата на жени, застанaли край пътя, на ръба му, не на него.
Всеки път се обръщам, за да ги погледна и след като сме ги отминали.
Дори само изненадана от смелостта им да стоят така спокойно до пътното платно, където колите фучат толкова бързо, че ако някоя кола кривне от пътя си, не биха имали време да реагират, преди да бъдат пометени от стоманените туловища на автомобилите.

Гледам към тях и не мога да се отърся от ясното усещане, че нещо не е наред.
Твърдата убеденост на обществото, че тези, които стоят край пътя си заслужават всичко, което им се случва. Че те са виновниците, а не жертвата на обстоятелствата.
Че единственото отношение, което човек може да има към тях е презрение, пренебрежение, погнуса и понякога, съжаление.

А те стоят прави вперени в далечината към заслепяващата ги светлина и не отстъпват. Стоят и чакат това, което ще се случи, без да имат претенции да ходят никъде.

***
Мисля си за легализацията.
Чудя се защо при положение, че всъщност не се полагат никакви реални усилия тяхната дейност да се прекрати, не се легализира.
Защо ли?

Защото това, за което си мисля е проституция.
А в проституцията няма нищо красиво.
Поне не и във вида, в който съществува тук, в нашето общество.

Проституцията е отдаването под наем на физическо тяло за сексуални услуги за определено време.
Иначе казано, платен секс.
Практикуващите може да са жени, но може и да са мъже, деца… всеки може да е там, край пътя.

Те са абсолютно беззащитни.
Зависят изцяло на милостта на клиентите, сутеньорите и полицаите, като от последните се очаква, че трябва да ги махнат от улицата (и къде да отидат?).
Нямат задължения, но пък имат правото да свършат удушени в някое дере, застреляни, изнасилени, пребити, измъчвани, отритнати от обществото, което гледа на другата страна хора, когато стане дума за хората, които се спират при проституиращите.
Всъщност май никога не се коментират спиращите покрай Околовръстното мъже. Приема се за нормално.
Омразата е насочена към при които спират.
Те са (така твърдят) боклуци, отрепки, наркомани, курви, педали…
Те са изроди и уроди.
Или поне така се казва.

Това, което те правят според нас (кои нас? ти какво мислиш по темата или не те интересува?) е мръсно и долно (когато задам въпроса с какво се различава работата от 9 до 5 в офис, където пък продаваш физическата си сила, творческата си креативност и идеите си, с това да си нощна смяна на околовръстното и да правиш секс за пари, разговорът става твърде отвлечен. Неприемливо е и толкова, но винаги им става неудобно на повечето хора, с които обсъждам темата от твърде многото прилики между двете неща), убедени сме, че сами са го решили и са застанали там.

И сигурно за някои е така, предпочитат този начин на печалба на пари вместо някоя друга.

Но това, което аз искам да посоча е, че благодарение на този процъфтяващ бизнес годишно хиляди жени са принудени насила и въпреки волята им към проституция.
Бити, затваряни, убивани, пристрастявани към нарокотици, прехвърлени в друга страна, с отнети паспорти, за да не могат да избягат.
И въпреки, че всъщност те са жертвите, те биват заплюти и игнорирани.
Просто пренебрегнати.

Защото те са леки жени и това е стигма, без значение доброволно ли е или не. Защото жена, която практикува секс в големи количества (било то за пари или по друга причина, например, защото й харесва) все още е нещо грозно отблъскващо в очите на обществото ни.

Там, на пътя няма песнионни фондове, няма лекарска помощ, няма празници и почивни дни.
Няма и повишение.

Единственото, което може да се случи с една проститутка е да започне да бъде нещо друго, а това, което е била да остане да тегне над главата й завинаги като заплаха.

***
Да. Според мен проституцията трябва да се легализира. Защото тези, които са край пътя трябва да бъдат защитени по някакъв начин. Тези, които не са избрали по своя воля да правят секс срещу заплащане трябва да бъдат измъкнати оттам и елементарните им човешки права, защитени.

Защото настоящата ситуация устройва всички останали, освен самите работнички.
Защото ако не можем да прекратим търговията с бели робини (за толкова векове активни и не чак толкова опити), може би е време да сменим подхода.

Очевидно е, че стискането на очите не върши работа. Може би трябва да ги отворим най-после тези плътно затворени очи и да погледнем фактите в очите.
Да изкараме на светло всички онези, които така уютно са се скрили в повърхностното обществено презрение и доволно печелят, трупайки парите и престижа, които тези пари им носят, на гърба и нещастието на другите.

„Education’s purpose is to replace an empty mind with an open one.“
Malcolm Forbes

За българското образование и личните ми сблъсъци и размисли с него съм писала тук, тук, тук и тук.

Както забелязвате, от доста сериозен оптимизъм, отношението ми значително охладнява, за да стигне емоционалната нула.

Когато се загледах по-подробно в записките, които така и не са видели бял свят или просто бележките, нахвърляни в полетата на тетрадки, забелязах следната последователност.

1. Отричане. Това беше в период краят на гимназията. Убеденост, че проблемите, за които са ми разказвали, че ги има в СУ и ФЖМК мен ще ме подминат. Или че аз мога да ги изборя.
2. Яд. Първи курс, среда и край на първи семестър. Абсолютно побесняване, че отношението наистина е такова и желание за борба това да се промени.
3. Пазарене. Средата на втори семестър. Най-вече с мен самата. „Ще преглътна тези неща, но ще се боря за другите, няма да се отказвам заради няколко глупости, мога да променя нещата към по-добро.“
4. Депресия. Начало на трети семестър. „Не мога да повярвам, че нещата са толкога трагични. Не е честно… ;(
5. Примирение. Начало на четвърти семестър. „Очевидно една птичка пролет не прави и не просто не им пука за мен като студент, на тях не им пука от нищо, нито за предмета, нито за образованието, нито за бъдещето. Очевидно няма да се получи да карам висше образование тук.“

Бележка:
Възможно е вие да не сте на същото мнение като мен относно българското образование, чувствайте се свободни да коментирате собствените си преживелици.

Какво направих след това ли? Ами ще ви кажа другата седмица.

Пак се заринах под твърде много неща.

1. Опитвам се да подкарам една серия постове посветени на образованието и засега върви умерено успешно.
2. Опитвам се да си отделя време и пари за Хорхе Букай, Айн Ранд (срамувам се, че досега съм чела само една книга и няколко есета), Орсън Кард и поръчката към Амазаон за Алвин Създателя, Харуки Мураками и поне две книги на Людмила (Мастиления лабиринт например).
3. Продължавам да се опитвам да чета книги, които са харесвани от масовата публика (например Духless или Майкъл Крайтън) и не ми се получава, не ми е ясно защо.
4. Отказах се да чистя акцента си, защото колкото по-ясно се опитвам да говоря, толкова по-често ме питат дали не съм от Франция или Италия. О.о)
5. Йогата не е лоша идея. За сега разтягането е бавно и болезнено. Не става да не си се разтягал сериозно от десет години и после да седнеш на поза лотус без всичко да те заболи. (това трябва да го пише с големи букви на някое упътване)

6. Пратиха ми уникалния комикс, който не мога да се сдържа да не го пусна.

The geekness is strong in this one.

7. Продълважам да работя.

„Реплика“

Ето какво написах на София Червенкова в отговор на съобщението й.

Благодаря за опита.
Но за мен реакцията продължава да бъде неправилна и смятам, че най-малкото трябваше да има едно публично извинение.
Не до мен.
На мен нищо не сте ми направили.
Освен, че още малко ме хвана срам, когато си признавам, че искам да уча журналистика и желая да практикувам тази професия.

Разбирам логиката ви, но това не означава, че мога да разбера постъпката. Защото не разбирам етиката ви.

Като учаща журналистика, във ФЖМК са ме учили непроверена информация да не коментирам, разгласявам и изобщо да не реагирам.

Поне, не и от позицията на журналист.

Или ясно да отбелязвам, че информацията не отговаря на истината, за да не въвеждам евентуалните потребители в заблуждение.

Най-малкото, непрофесионално е.

Ако наистина не сте вярвали в тази информация… защо не сте проверили, ей така… за всеки случай? Както се прави във всяка една нормална редакция.

Бих повярвала в твърдението за иронията, ако не бях свидетел със собствените си очи на онези реакции.
Те не бяха саркастични, а просто двама души се смееха на зловещо абсурдно заглавие, написано от „журналист“. Това би било нормално, ако не беше в ефир, ако не заемаха длъжността водещи и ако двамата нямаха конкретна роля в това предаване.
Когато един човек прави нещо за себе си е едно, когато един журналист прави нещо, то засяга самата професия и всички останали, които я упражняват. За това го има и Етичния кодекс.
Защото журналистът, макар и теоретично, е длъжен да покрива някакви стандарти. Иначе е просто поредното дрънкало.

Оценявам това съобщение все пак и ви благодаря за него.

Но само искам да припомня една народна приказка… за лошата дума.
Защото ще бъде трудно да се прости и забрави.
И защото е още един пирон в ковчега на българската журналистика.

Е.В.

Другото, което трябваше да напиша…
Оправданията са доста несериозни.

Да, впечатлена съм, че някой си е направил труда да размисли над думите ми и да си даде сметка, че е постъпил погрешно.
Не съм впечатлена от логиката, че извинението е абсолютно достатъчно и трябва да сме благодарни и на толкова.

П.П. Вие какво бихте добавили на мое място

„Дуплика“

По случайност си проверих facebook акаунта.

И като съобщение съм получила ей това:

Здравейте Енея.

Казвам се София Червенкова, доскоро водех сутрешния блок на Re:tv с Явор Дачков.

Пиша Ви, защото искам да знаете, че разбирам вашето отношение към реакцията ни от заглавието на първа страница в „наш” вестник, засягащо трагичната смърт на ваш познат.

Искам да отговоря на въпроса Ви „Кое им беше толкова смешно?”

Лично за мен смешно беше, че колкото и да сме претръпнали на такива заглавия, намирам заглавието от този вестник за повече от неадекватно, за изкривено и по никакъв начин не ме кара да повярвам в подобна информация. Иронията беше насочена към безкрайно неадекватно отношение и стил, блокиращи всякакво човешко възприемане на самата новина, защото не смятам, че е моя работа да раздавам присъди за нечия редакторска политика.

По повод лепнатия етикет ‘гей’, за който гадаете, че може също да е предизвикал такава реакция – бих ви върнала отново на горния текст.

Казвате, че не е смешно нито за вас, нито за близките и приятелите на момчето. Напълно разбирам какво означава тази трагедия. Но аз ви пиша за друго.

Самата Вие определяте този вестник като долнопробен. Не чета подобни вестници, а личната ми позиция за подобни заглавия е вероятно по-крайна и от вашата.

На друг Ваш въпрос – „Колко повреден трябва да си, за да можеш да цвилиш от смях в такъв случай” мога да кажа само следното:

Не е смешно, трагично е. До такава степен, че те провокира и се опитва да те направи повреден, а да му се присмееш понякога е един от вариантите да го отхвърлиш.

Дано поне донякъде съм отговорила на въпросите, които поставихте.

София

Става дума за отговор на въпросите (по-скоро фрустрация и възмущение) спрямо водещите на RE: старт, когато се смяха с глас на новината за смъртта на човек. Подробностите ето тук.

Коментирала съм колко зловещ, странен, нелогичен, плашещ и дразнещ за мен е Twilight.
Още повече ме шашнаха реакциите на куп заклети фенки, които обясняваха колко е романтично, колко е хубаво и прекрасно поведението на всички герои от поредицата.

За това не мога да се сдържа да не пусна линк към един много хубав микс между Бъфи и Едуард.
Като изключим частта с кола, тя реагира както биха реагирали повечето хора, ако непознат започне да ги следи наоколо и да им навлиза в личното пространство, да ги притеснява и плаши.

Reality check.

Шегата настрани, наистина доста ме притеснява колко нормално се представя предследването на жени и поставянето им в неприятни и притесняващи ги ситуации в киното и масовата култура на запада и конкретно, Америка.
Както ме притеснява и намекът, че на жените това всъщност им допада.
Истината е, че всъщност това не е така. Не ни допада.

Освен това разлика между 100 годишен загорял вампир тинейджър (?) преследвач и обикновен загорял преследвач няма. Всичко е въпрос на имидж и външен вид. (Спомнете си „Американски психар“.)
И както не би ви харесало да бъдете преследвани от поклонник на Джак Изкормвача, така не бихте искали да свършите и в секта като съпруга номер нанайсет (съпруг номер нанайсет), с промит мозък и абсолютно убедени, че великият сребърен супник ще дойде да ви отведе и ваш дълг е да избиете колкото се може повече непокаяли се грешници преди това. Или просто изнасилени и пребити в някоя уличка.

Например.

Специални благодарности на „Контекст“.

Вчера разни журналисти дъвкаха надълго и нашироко темата, че не можеш да се явиш на шофьорски изпит без оригиналната си диплома за средно (или основно).
Което съответно хвърли ужасно много хора в паника, защото представете си, повечето курсисти са студенти, а дипломата си кюта в университет нейде и достъп до нея няма.

След кратка справка с контролните органи се оказа, че огласената информация не отговаря на истина.
Така че споделям тук, защото много се съмнявам да последва изявление, в което се поправят и изясняват ситуацията.
Копие от дипломата е напълно достатъчно.
Дишайте спокойно.

Наскоро почина мой познат.
Случаят беше повече от неприятен.
Преди малко чух водещите на РЕ: старт да цвилят като ненормални от смях, докато четяха публикация в някакъв долнопробен вестник за смъртта на същия този човек.

В първия момент дори не можах да реагирам.
Самата публикация бе озаглавена „Отчаян гей се закла с циркуляр“.
Абстрахирам се от малоумника написал заглавието. Всички сме претръпнали на подобни изцепки благодарение на „24 часа“ и „Труд“.
Истината е и че по-ужасяващи е имало.

Това, което не ми го побира главата е… кое им беше толкова смешно?
Че човек се е самоубил ли?
Или че се е самоубил с циркуляр?
Много смешно, няма що.

Или може би смешното беше, че е бил гей?
Не мога да разбера какво общо има това, че е бил гей със смъртта му?
Има ли някакво значение сексуалната ориентация спрямо смъртта?
Или е някакво неписано правило „ако става дума за малцинства, случаите никога не са трагични, само смешни“?

Не беше смешно.
Никак даже.
Нито на мен, нито на близките и роднините, приятелите на момчето.
Няма и как да е смешно.

И дори и да не те засяга теб лично, дето си от другата страна на тази публикация, представи си, че ставаше дума за твой близък тогава. Или за теб.
Или пък просто си помисли нормално ли е да се подиграваме на чуждата болка и загуба.
Колко повреден трябва да си, за да можеш да цвилиш от смях в такъв случай. И колко лесно гей можеше да бъде заменена с всяка една друга дума.
Сексуалността, вярата, полът, възрастта не са извинения, за да тормозиш, подиграваш или игнорираш някого. Това не е нормално, не е редно и в никакъв случай не бива да се толерира.

Абсурдистан, моя любов… само тук докато четат новините за нечия трагедия тя може да ви бъде поднесена със смях.
Мамка му, всички мрънкат и се оплакват колко е зле, обяснява се как политиците ни са такива и онакива, как те са чудесни хора и просто имат лош късмет че са тук…
Само дето има поговорка.
„На зла круша, зъл прът.“

Всички приказват само за избори. „Ама гласувай за този, не за онзи.“, „Ама ти за кого ще гласуваш, а защо?„, „Ама как?„, „А ти знаеш ли, че трябва да гласуваш„, „но„, „ам„, „това„, „обаче„, „защото„, „така„, „инак„…

Пфуй, писна ми!!!

До горе ми дойде от предизборни обещания, мрънкания, врънкания, изнудвания, заплашванния, глупости, сравняване на пишки и дрънкане на глупости.

Да, нямам против, че последните няколко месеца бая работа се свърши (защо сега, а не последните 4 години, питам аз, докато си сърбам чая) и съм доволна, че метрото ходи до работата ми, а не се дондуркам 2 часа в проклетите автобуси (може би трябва да правят изборите на две години, ако за да се активизират имат нужда от избори?), от друга страна проклетите велоалеи ги е рисувал някой ексцентрик, положилтелно архитект, от школата на гения дето сега ни се води главен архитект на София (за тези хора трябва да има специален кръг на Ада, вероятно, населен с техните собствени прозиведения и те са длъжни да ги употребяват вечно, муахахаха) и изобщо не бих казала, че последните 4 години са били цветя и рози, по-скоро крещящи недоразумения и гафове на рояци.

Въпросът е, казват, да гласуваш, да вземеш живота си в ръце и да пуснеш заветната бюлетинка в прозрачната урна и да гледаш отвисоко всички останали, дето не са гласували, защото не виждат смисъла.
Защото после ти ще имаш право да се оплакваш (за разлика от тях), задето нищо не се върши, всичко си е постарому, същите муцуни се дзверят, въртят си шашмите, стават по-богати и само дето си се разходил, и си бил пооблъчен няколко седмици с обещания.

Ти ще имаш моралното право, но за съжаление, ще живееш в същата реалност, както и онези хора, които не разбират защо им се играе по чувството за вина, когато просто няма за кого да гласуват, когато най-доброто, което може да се случи на парламента и обитателите му е пряко попадение на метеорит и когато просто им е писнало от всички тези глупости.

И какво излиза? Че ако имаш акъл за две стотинки няма да гласуваш защото няма смисъл, но пък така нищо не се променя и ситуацията перфектно устройва всичките индивиди от политическия живот. От друга страна, ако много те тресе гражданската отговорност и нямаш мозък за две стотинки, (нещата не са задължително свързани) ще се чудиш ама защо пак те прекараха.

Убеждавам се, че спасението ни е линчуването. Въведем ли веднъж линчуването като алтернатива на изборите (т.е. следизоборно), нещата рязко ще се променят и то все в положителна посока.
От друга страна, казват насилието не е отговора.
Вярно, емиграцията и имиграцията също не са отговора, но са чудесен опит за налучкване.
Но и те не са начина.

Кое е начина тогава?
Как да хванем голямата метла и да изметем всичкия боклук дето се е трупал с години в обществото ни по „високите етажи“. И не мога да не се сетя за лафа, какво най-честно изплува на повърхността.

И все се чудя защо депутатите имат такива абсурдни права. Пък не може да ги съдят, пък имат право на гигантски заплати, пък може да не ходят на работа, пък могат да правят каквото си поискат и имат девет живота, такова, мандата.
Хм.

Та така… всичко това ми е в главата, а утре се очаква да се гласува. А аз се чувствам ужасно манипулирана. От Доган и „доганизацията“, както и от цялото шоу, в което го превърнаха в обществен враг номер едно. От Бойко Борисов и неговите тъжни опити да интелектуалства. От Костов, който приказва глупости в ефир. От наивните Зелени, коието нямат планове за нищо, но иначе са големите надежди на хората.
Изобщо… всичко това ми прилича на нещо режисирано и заснето от Уве Бол.

Та така, избори… ПИСНАХА МИ. Ама честно.

Защото не вждам нови лица, нови идеи, дори и не нови. Алтернативи. Същото си е. И категорично отказвам да съм кучето на Павлов пък макар и оборудвана с повечко лампи.