Коментирала съм колко зловещ, странен, нелогичен, плашещ и дразнещ за мен е Twilight.
Още повече ме шашнаха реакциите на куп заклети фенки, които обясняваха колко е романтично, колко е хубаво и прекрасно поведението на всички герои от поредицата.

За това не мога да се сдържа да не пусна линк към един много хубав микс между Бъфи и Едуард.
Като изключим частта с кола, тя реагира както биха реагирали повечето хора, ако непознат започне да ги следи наоколо и да им навлиза в личното пространство, да ги притеснява и плаши.

Reality check.

Шегата настрани, наистина доста ме притеснява колко нормално се представя предследването на жени и поставянето им в неприятни и притесняващи ги ситуации в киното и масовата култура на запада и конкретно, Америка.
Както ме притеснява и намекът, че на жените това всъщност им допада.
Истината е, че всъщност това не е така. Не ни допада.

Освен това разлика между 100 годишен загорял вампир тинейджър (?) преследвач и обикновен загорял преследвач няма. Всичко е въпрос на имидж и външен вид. (Спомнете си “Американски психар”.)
И както не би ви харесало да бъдете преследвани от поклонник на Джак Изкормвача, така не бихте искали да свършите и в секта като съпруга номер нанайсет (съпруг номер нанайсет), с промит мозък и абсолютно убедени, че великият сребърен супник ще дойде да ви отведе и ваш дълг е да избиете колкото се може повече непокаяли се грешници преди това. Или просто изнасилени и пребити в някоя уличка.

Например.

Специални благодарности на “Контекст”.

Вчера разни журналисти дъвкаха надълго и нашироко темата, че не можеш да се явиш на шофьорски изпит без оригиналната си диплома за средно (или основно).
Което съответно хвърли ужасно много хора в паника, защото представете си, повечето курсисти са студенти, а дипломата си кюта в университет нейде и достъп до нея няма.

След кратка справка с контролните органи се оказа, че огласената информация не отговаря на истина.
Така че споделям тук, защото много се съмнявам да последва изявление, в което се поправят и изясняват ситуацията.
Копие от дипломата е напълно достатъчно.
Дишайте спокойно.

Наскоро почина мой познат.
Случаят беше повече от неприятен.
Преди малко чух водещите на РЕ: старт да цвилят като ненормални от смях, докато четяха публикация в някакъв долнопробен вестник за смъртта на същия този човек.

В първия момент дори не можах да реагирам.
Самата публикация бе озаглавена “Отчаян гей се закла с циркуляр”.
Абстрахирам се от малоумника написал заглавието. Всички сме претръпнали на подобни изцепки благодарение на “24 часа” и “Труд”.
Истината е и че по-ужасяващи е имало.

Това, което не ми го побира главата е… кое им беше толкова смешно?
Че човек се е самоубил ли?
Или че се е самоубил с циркуляр?
Много смешно, няма що.

Или може би смешното беше, че е бил гей?
Не мога да разбера какво общо има това, че е бил гей със смъртта му?
Има ли някакво значение сексуалната ориентация спрямо смъртта?
Или е някакво неписано правило “ако става дума за малцинства, случаите никога не са трагични, само смешни”?

Не беше смешно.
Никак даже.
Нито на мен, нито на близките и роднините, приятелите на момчето.
Няма и как да е смешно.

И дори и да не те засяга теб лично, дето си от другата страна на тази публикация, представи си, че ставаше дума за твой близък тогава. Или за теб.
Или пък просто си помисли нормално ли е да се подиграваме на чуждата болка и загуба.
Колко повреден трябва да си, за да можеш да цвилиш от смях в такъв случай. И колко лесно гей можеше да бъде заменена с всяка една друга дума.
Сексуалността, вярата, полът, възрастта не са извинения, за да тормозиш, подиграваш или игнорираш някого. Това не е нормално, не е редно и в никакъв случай не бива да се толерира.

Абсурдистан, моя любов… само тук докато четат новините за нечия трагедия тя може да ви бъде поднесена със смях.
Мамка му, всички мрънкат и се оплакват колко е зле, обяснява се как политиците ни са такива и онакива, как те са чудесни хора и просто имат лош късмет че са тук…
Само дето има поговорка.
“На зла круша, зъл прът.”

Всички приказват само за избори. “Ама гласувай за този, не за онзи.”, “Ама ти за кого ще гласуваш, а защо?“, “Ама как?“, “А ти знаеш ли, че трябва да гласуваш“, “но“, “ам“, “това“, “обаче“, “защото“, “така“, “инак“…

Пфуй, писна ми!!!

До горе ми дойде от предизборни обещания, мрънкания, врънкания, изнудвания, заплашванния, глупости, сравняване на пишки и дрънкане на глупости.

Да, нямам против, че последните няколко месеца бая работа се свърши (защо сега, а не последните 4 години, питам аз, докато си сърбам чая) и съм доволна, че метрото ходи до работата ми, а не се дондуркам 2 часа в проклетите автобуси (може би трябва да правят изборите на две години, ако за да се активизират имат нужда от избори?), от друга страна проклетите велоалеи ги е рисувал някой ексцентрик, положилтелно архитект, от школата на гения дето сега ни се води главен архитект на София (за тези хора трябва да има специален кръг на Ада, вероятно, населен с техните собствени прозиведения и те са длъжни да ги употребяват вечно, муахахаха) и изобщо не бих казала, че последните 4 години са били цветя и рози, по-скоро крещящи недоразумения и гафове на рояци.

Въпросът е, казват, да гласуваш, да вземеш живота си в ръце и да пуснеш заветната бюлетинка в прозрачната урна и да гледаш отвисоко всички останали, дето не са гласували, защото не виждат смисъла.
Защото после ти ще имаш право да се оплакваш (за разлика от тях), задето нищо не се върши, всичко си е постарому, същите муцуни се дзверят, въртят си шашмите, стават по-богати и само дето си се разходил, и си бил пооблъчен няколко седмици с обещания.

Ти ще имаш моралното право, но за съжаление, ще живееш в същата реалност, както и онези хора, които не разбират защо им се играе по чувството за вина, когато просто няма за кого да гласуват, когато най-доброто, което може да се случи на парламента и обитателите му е пряко попадение на метеорит и когато просто им е писнало от всички тези глупости.

И какво излиза? Че ако имаш акъл за две стотинки няма да гласуваш защото няма смисъл, но пък така нищо не се променя и ситуацията перфектно устройва всичките индивиди от политическия живот. От друга страна, ако много те тресе гражданската отговорност и нямаш мозък за две стотинки, (нещата не са задължително свързани) ще се чудиш ама защо пак те прекараха.

Убеждавам се, че спасението ни е линчуването. Въведем ли веднъж линчуването като алтернатива на изборите (т.е. следизоборно), нещата рязко ще се променят и то все в положителна посока.
От друга страна, казват насилието не е отговора.
Вярно, емиграцията и имиграцията също не са отговора, но са чудесен опит за налучкване.
Но и те не са начина.

Кое е начина тогава?
Как да хванем голямата метла и да изметем всичкия боклук дето се е трупал с години в обществото ни по “високите етажи”. И не мога да не се сетя за лафа, какво най-честно изплува на повърхността.

И все се чудя защо депутатите имат такива абсурдни права. Пък не може да ги съдят, пък имат право на гигантски заплати, пък може да не ходят на работа, пък могат да правят каквото си поискат и имат девет живота, такова, мандата.
Хм.

Та така… всичко това ми е в главата, а утре се очаква да се гласува. А аз се чувствам ужасно манипулирана. От Доган и “доганизацията”, както и от цялото шоу, в което го превърнаха в обществен враг номер едно. От Бойко Борисов и неговите тъжни опити да интелектуалства. От Костов, който приказва глупости в ефир. От наивните Зелени, коието нямат планове за нищо, но иначе са големите надежди на хората.
Изобщо… всичко това ми прилича на нещо режисирано и заснето от Уве Бол.

Та така, избори… ПИСНАХА МИ. Ама честно.

Защото не вждам нови лица, нови идеи, дори и не нови. Алтернативи. Същото си е. И категорично отказвам да съм кучето на Павлов пък макар и оборудвана с повечко лампи.

От толкова време не ми остава време да пиша, че направо се стреснах.
Не толкова от заетостта ми, колкото от липсата на идеи.
След работа съм толкова изтощена, че веднага се хоризонтирам, а по време на работа пък нямам възможност да се разпиша по тема.

Затова като някакво сръчкване се включих в идеята за NaBloPoMo. По една публикация на ден, в продължение на месец.

Да видим…

иначе накратко
- готвя се за изпит на листовки
- гледам Liars Game
- все още нямам свободно време
- обективът на фотоапарата ми предаде богу дух.
- имам си яркожълт чадър
- пиша разказче за М.
- видях С.
- Дейвид Едингс е доста скучен автор, пише едно и също, само сменя имената на героите.

Повече от 3 седмици не мога да намеря време и да публикувам продължението на темата за затворите и разказа посветен на една затворничка.
Твърде много работа, твърде дълги смени и твърде изморена се чувствах, за да се справя с писането на текстовете.

За съжаление, в момента, в който намерих време, вдъхновението ми го няма.
За втори път ми се случва да изгубя думите, които съм искала да кажа, от прекално много заетост.
И тук ми се налага един извод… работата по n часа в офис, всеки ден, по цял ден, е най-добрият начин да се превърнеш в растение.
Бля.

Прескачам тази тема, ще я публикувам в някакъв момент по-нататък.
Също така видях, че краткото редче с такова извинение, но за темата за софийския боклук си е останала драфт и не съм я публикувала, въпреки че бях обещала на един конкретен читател.

Така че, две в едно.

Все пак, от твърде много време не съм писала и реших, че е време да напомня, че още съм наоколо и още ритам.
Поне… шавам.
Абе опитвам се.

Билбордът на Азис и Ванко 1 провокира доста крайни реакции, в повечето случаи, конкретизирани около фактът, че Ванко 1 е бивш затворник. Бях доста заинтригувана от пълното недоверие към собствената ни наказателна система и я обсъдих с познати. (Все пак, след като си бил в затвора, на теория се предполага, че си платил дългът си към обществото и бившите ти прегрешения не би трябвало да се използват срещу теб, защото отново си редови гражданин със същите права и задължения като всички останали, нали? Поне това е теорията. Защото ако не смятаме, че наказанието има каквото и да е положително въздействие, защо продължаваме да го практикуваме, а не го променим?) Някои изказаха предпочитание към смъртното наказание, вместо обичайното време зад решетките, защото (би трябвало да) плаши и по-малко хора биха извършали престъпления.

На друго мнение съм, но да го представя като текст се оказа доста сложно и докато се справя с това, реших да пусна един твърде интересен текст на Албер Камю, посветен на смъртното наказание. Макр да не съм напълно съгласна с твърденията му, текстът дава много храна за размисъл.

––
Малко преди войната от 1914 г. един убиец, чието престъпление бе особено отвратително (той бе заклал семейство фермери заедно с децата им), бе осъден на смърт в Алжир. Става дума за селски работник, извършил убийството в някакво опиянение от кръвта, но който бе утежнил положението си, като бе обрал жертвите си. По случая се вдигна много шум. Всеобщо бе мнението, че обезглавяването е твърде меко наказание за подобен изверг. Такова било, както ми казаха, и мнението на баща ми, потресен най-вече от убийството на децата. Във всеки случай едно от малкото неща, които изобщо зная за него, е, че за пръв път в живота си поискал да присъства на екзекуцията. Той стана посред нощ, за да отиде на мястото на наказанието заедно с огромна тълпа хора. Онова, което видя там нея сутрин, не сподели с никого. Майка ми само разказва, че се втурнал като вихър с разкривено лице, отказал да говори, полегнал за малко на леглото и изведнъж започнал да повръща. Той бе открил истината, скрита под надутите формулировки, с които я прикриваха. Вместо да мисли за закланите деца, той вече непрекъснато мислеше само за това тресящо се тяло, което бяха хвърлили върху дръвника, за да му отсекат главата.

Вероятно този ритуален акт е доста ужасяващ, щом е успял да преодолее възмущението на един прост и справедлив човек и щом наказанието, което е смятал сто процента заслужено, в последна сметка не е произвело върху него друго впечатление, освен че му е обърнало вътрешностите. Когато висшата справедливост предизвиква само гадене у честния човек, когото тя е призована да защитава, изглежда трудно да се твърди, че тя е предопределена, каквато би трябвало да бъде функцията й, да въдворява мир и ред в града. Напротив, става ясно, че то е не по-малко отблъскващо, отколкото престъплението, и че новото убийство далеч не само не поправя оскърблението, нанесено на обществото, но и прибавя нов позор към първия. Това е толкова вярно, щото никой не смее да говори направо за тази церемония. Натоварените да говорят чиновници и журналисти сякаш имат съзнанието за едновременно срамното и провокиращо нещо, проявяващо се в нея, и са създали за случая някакъв ритуален език, сведен до стереотипни формулировки. Така ние четем на закуска, накрая на вестника, че осъденият е „платил дълга си към обществото“ или се е „изкупил“, или „в пет часа присъдата бе изпълнена“. Чиновниците третират осъдения като „заинтересувания“ или „пациента“, или го обозначават със съкращение. За смъртното наказание се пише само, ако мога така да кажа, под сурдинка. В нашето твърде цивилизовано общество ние познаваме, че дадено заболяване е сериозно по това, че не смеем да говорим за него направо. В миналото буржоазните семейства са се ограничавали да казват, че голямата дъщеря има слаби гърди или че бащата страда от „бучка“, защото туберкулозата и ракът били смятани за малко срамни болести. Това несъмнено е още по-вярно при смъртното наказание, след като всички се стараят да говорят за него само с евфемизми. За политическото тяло то е същото, каквото е ракът за човешкото, с тази разлика само, че никой никога не е говорил за необходимостта от рака. Напротив, обикновено никой не се колебае да представя смъртното наказание като нещо за жалост нужно, което узаконява убийството, тъй като е необходимо, но мълчим по въпроса, защо това е за съжаление. [...]“,<- кликнете тук за остатъка от текста.

—-

Докато най-после успея да напиша публикацията за затворите и тяхната адекватност (поставена под въпрос) реших да пусна една симпатична серия на xkcd по отношение на доста любим сериал. А именно Firefly. За тези, които не са го гледали, препоръчвам да хвърлят едно око, мисля, че го има в Замундата. За другите, приятно четене.

На път за работа ми се случи да мина покрай ето този билборд. Бях доста изненадана да разбера, че мъжкият гръб нашарен с татуйровки е не друг, а Ванко 1.
Наблюдение:
Голи жени – ок.
Голи мъже – лошо.
Полуголи жени – ок.
Полуголи мъже – клони към лошо.
Полуголи/голи жени, самостоятелно или в група, създаващи асоциации за промискуитет – ок.
Полуголи/голи мъже, самостоятелно или група, създаващи асоциации за промискуитет – много, много лошо. Неморално, гадно, отблъскващо.
Интересно, нали?

Най-интересното е, че в сравнение с 90% от постерите, рекламите и т.н. които висят из София, тези на Азис минават са доста семпли и дори скромни.
И все пак, той е сочен като неморален, отблъскващ и притеснителен за зрителите.

Едно от следствията е, че докато женското тяло е нещо нормално и красиво (макар и в строго конкретна форма), то мъжкото е нещо, което трябва да се крие.
Близостта между мъже е критикувана, стигматизирана и демонизирана. Когато хомосексуални хора настояват за правата си, спрямо тях се реагира сякаш настояват за привилегии, не за равенство.

Но това избщо не е най-странното.
Всъщност обществото ние доста положително настроено към хомосексуалните отношения, докато те са жени.
Твърдо е навлезнала представата, че две жени, които се прегръщат, целуват и т,н.н всъщност не го правят заради себе си, а заради евентуалните мъжки зрители. Т.е. техните отношения не просто не са лична работа, напротив, те са обществен интерес. И докато техните отношения са толерирани, набитият страх от изгубване на мъжествеността създава отрицателен и лош образ на гей-мъжете.

Нека все пак задам въпросът… защо? Кое е толкова страшно, ужасно и отблъскващо при мъжете гейове?

За да отговоря на този въпрос трябва да се върна на много по-предходно отношение между половете.
На стриктното разделение мъже, жени, мъжки роли, женски роли и как обществото приема тези  понятия.
На първо време, те са представени като крайности, противоположности.
Теоретично това се е променило, но на практика навсякъде се сблъскваме с примери за би-валентното представяне на половете.

Мъж: активен, силен, строг, лидер, мълчалив, логичен, разумен, интересува се от математика, коли, разбира от технологии, спорт, не чете толкова за удоволствие, колкото за работа. Представен е от тъмни, наситени цветове, ръбове, ъгли, ъгловати форми и фигури. Той е активен и в секса, той чука (да го кажем грубо), във връзките, доминиращ, осигуряващ храна/пари. Той печели одобрение с интелекта си и с притежанията си. Външният вид не е твърде важен, ако има материални придобивки. Има добри приятели (с които никога не показват твърде явно близостта си). Дори и да няма хубав вид, парите му ще му осигурят интерес от страна жените. Жените не са по-важни от приятелите и макар да има възможност да се сдърпат заради жена, по-разпространена е представата, че го преодоляват или че жената е виновна за получената ситуация.

Жена: пасивна, мила, приказлива, тя следва, изпълнява, а не води, поне не отвъд домът и то за конкретни неща, емоционална, красива, неразумна, интересува се от мода, грижа я е за света, съпричастна, чете списания. Представена е от меки, нежни цветове, заоблени форми. Тя е пасивната в секса (чукат я), във връзките, в семейството, грижи се за къщата и отглеждането на децата, доминирана. Нейното основно качество е външният й вид, по което е най-вече оценявана. Другите й качества са доста по-маловажни. Има близки приятелки, но всъщност всички жени са съпернички една с друга, заради МъжЪт. Пример: Джейд Реймънд, Мишел Обама.
Това са доста опростени и малко крайно представени описания, но като цяло добре символизират стереотипите, които царуват в нашето общество. И макар да има много и много изключения, факт е, че те все още са просто изключения, а не правило.

Къде е проблемът?
Проблемът е размиването на границите между двата пола. След като двата пола са толкова различни, то има много строги изисквания към хората, които принадлежат от тези толкова различни лагери. Нали? Да имаш навици, качества и характеристики на другия пол е в повечето случаи нещо отрицателно.
Нещо повече, в нашето общество женския пол е представен като алтернативен, допълнителен (Симон Бовари – “Другият пол”) – признатото състояние на една личност – от мъжки пол.
Пример: човек – м.р., ед.ч. Ако говорим за жена обаче, трябва допълнително да уточним, което автоматично носи със себе си най-разнообразни последствия.
Бидейки алтернативният пол, наред с пасивната й роля и форма, подчинеността й, в очите на обществото, наличието на каквито и да е женски умения и характеристики означава липса на мъжественост, а именно, феминизация. Страхът от загубването на мъжествеността (пряко свързано в подсъзнанието със загубата на пениса, било то в буквален или преносен смисъл) изостря страхът и омразата.
Вътре груповото общуване на мъжете и жените усложнява този проблем, създавайки отрицателен образ и налагайки тормоз над “отклонилия” се индивид. Пример: появата на феминизма и радикалните му идеи, че двата пола трябва да са равни, че и двата пола са всъщност хора, заслужавайки иизисквайки уважение едни към други. За съжаление,това никак не се харесва, поне не и на мъжете. Последствията: много мъже отричат феминизма и което е по-странно, много жени също. Причината? Разпространеният мит, че феминистките са грозни, дебели (хм, стереотипите за женската красота са друга тема), космати (космати могат да са само мъжете, очевидно), незадоволени мъжемразки, вероятно лесбийки (интересен пример как женската хомосексуалност е представена като нещо отрицателно, когато на мъжете им изнася). Независимо, че хиляди жени, хиляди пъти са доказвали, че феминизмът не е това, тези измислени представи продължават да си съществуват и да бъде вярвано в тях. Което е интересно доказателство, че женското мнение все още се приема като с по-малка стойност и валидност.
Аналогичен пример е спрямо мъжете, които се опитват да работят в сфери, които са приети като “женски”, например медицински сестри.

Защо обаче днес, 21 век я има тази диференциация между половете, когато науката, социологията и психологията отдавна са доказали, че разлики между двата пола практически няма, че повечето е социален конструкт, като изключим чисто физиологическите различия? (първични и вторични полови белези, мускулатура)

Просто: маркетинг. Задълбочавайки теоретичната разлика, се появяват хиляди ниши, където може да се продава, продава, продава. А облъчените хора купуват, купуват, купуват. Нещо повече, те започват толкова активно да вярват в наложените твърдения, че те евентуално стават истина, разпространявайки тези представи от поколение на поколение. Все пак, фактът, че има хора, които преминават тези конкретни социални граници са добър пример, че разликите между мъжете и жените СА социален конструкт, а не са “естествени”, както се опитва да ни убеди Пазарът.
Пример: Мъжете са от Марс, Жените от Венера. Те имат различни желания, интереси, нужди, предпочитания, дори не говорят на един и същи език. Жените готвят, мъжете не могат, има милион реклами, в които мъжът е представен със средната интелигентност на маймуна оставен да вилнее в кухнята. Впоследствие жената трябва да почисти (сложете тук-свободно-избираем-продукт) изпере, сготви и т.н.
Накратко казано, мъжът е представен като безпомощно, зависещо от жената същество. Едновременно с това, точно тази му безпомощност да се справи с елементарни неща като кухненската печка и пералнята показват, че той не е загубил мъжествеността си, придобивайки женски знания и умения.
Странно, но факт.

Спрямо жените виждаме същата система. Жената е представена като любителка на дрехи, козметика, парфюми, бижутерия. Интересното е, че този път се подхожда, че това тя го прави за себе си. А колкото по-добре изглежда тя, толкова повече внимание и обожание от страна на мъжете ще има, което означава, че ще има кой да се грижи за нея, затвърждавайки представата, че жените имат нужда от защита, закрила и някой, който да се грижи за тях финансово. Естествено тя трябва да се отплаща с редовен секс и грижи от домакинско и семейно естество. Което всъщност води до фактът, че тя не го прави заради себе си (стегнете се, кола маска, скубане на вежди, високи токчета, диети, козметика и това всеки божи ден… ), а заради мъжът, за да я хареса той. Тя трябва да стане повече отколкото е, защото очевидно е недостатъчно.

Жените свикват да възприемат себе си като красив обект, който трябва да бъде завоюван, спечелен, запазен, обсипан с подаръци, пасивен в изборите си, дотам докъдето не става дума да намери оптималният за обгрижването й мъжки екземпляр. Ако не го е постигнала, значи се е провалила като жена. За да се справи, тя има нужда от помощта на списания, мода, диети, бижутерия, фитнес, готварски умения, сексуални умения и пр.
Естествено, в нейният случай наличието на “мъжки” характеристики като интелигентност, умение за решаване на проблеми, самостоятелност и т.н. се гледа с добро око, вдигайки цената й в обществото, но има много стриктна и тясна граница, която не бива да прекрачва. Тя не губи женствеността си, ако показва допълнителни качества, за сметка на това губи женствеността си, ако откаже да подчини животът си на визията си, впоследствие на което е наказана от обществото. Къде е проблемът? Веднъж остарее ли, жената губи всичките си “преимущества” поне спроед мъжките представи, то значи тя трябва да се замени. Също така женската хиперсексуализация води до сексуално насилие над жените. И любопитното е, че от жената се очаква да бъде провокативна, но когато над нея бъде упражнено насилие, вината е нейна, защото мъжът е бил “жертва” на нейното съблазняване. Отговорността за контрола на мъжката сексуалност се вменява на жената, а не на мъжа, оправдавайки и отнемайки каквато ид а е отговорност за действията на мъжете. Другата крайност – жени, които използват секът като оръжие и подход към развитието и самореализацията. И двата случая, краят не е красив.

Както казах по-нагоре… в представата на обществото: мъжете чукат, жените ги чукат.
Как всичкото това има общо с отрицателния образ на гей-мъжете? И по-специално с плаката на Азис?

Просто, след като и двамата са мъже, то задължително и двамата трябва да чукат. Все пак, сексуален акт се извършва само ако се пенетрира някого (или поне това е разпространената представа). Значи… единият мъж чука, но другият… го чукат.

Опааа, стоп.
Чукат ги жените. Ако някой мъж го чукат, то значи той е загубил мъжествеността си, той е станал жена.
А това е нещо ужасно лошо, много обидно, крайно отрицателно. Съответно, това създава чувство за несигурност и страх сред много хетеросексуални мъже. Крайният резултат… омраза спрямо мъжете, които не действат като мъже, а като жени, защото им разклащат представа за света и за тяхното собствено място в него.

И докато женският външен вид е нещо, което всъщност е насочен и съществува заради мъжкото удоволствие и желания, съответно две целуващи се жени само биха възбудили един мъж (сложете-всякакви-глупости-за-желание-за-размножаване-тук), защото той възприема гледката като нещо, което съществува лично заради него. Нещо повече, подчертаната нежност и женственост затвърждават неговата мъжественост и самочувствие.
Но ако за сметка на това види двама мъже да се целуват, то благодарение на обществените вярвания и порядки, той се чувства кастриран, заплашен, застрашен, че по някакъв начин той ще се превърне в жена. Което както казахме, явно е най-ниското стъпало в еволюционната и обществената стълбица. Насилето на гейовете се корени точно в това, приемайки социалната роля на жената (макар и само в съзнанията на отделни индивиди), това автоматично означава, че те са отговорни за поведението на хората спрямо тях, агресията и насилието. По същият начин, както това се вменява на жените.

Така, след всичкият този текст до какъв извод стигаме? Че проблемът с хората с хомосексуална ориентация не идва от някакви “природни инстинкти”, а всичко е културно и социално насадено. Защото в природата хомосексуалните отношения си съществуват и за всичките тези хилядолетия на съществуване не са изчезнали.
Извод, всички, които намират окаченият постер за “вулгарен”, но одобряват висящата наблизо снимка на цепната диня или просто го игнорират, са просто победени от насадените от страховете, предубежденията и комплексите на обществото ни, спрямо ролите на мъжете и жените, както и техните социални взаимоотношения. Защото докато от жените се очаква и е прието да са сексуални обекти, битуващи на плаката за мъжко удоволствие, то мъже на плакат, показващи каквато и да е било интимност е отблъскваща, защото те всъщност са “мъже”, а мъжете не са обекти, а субекти, не могат да бъдат представяни като такива и те не могат да обладават женски характеристики като емоционалност и близост от подобен вид помежду си. Тези им отношения са строго регламентирани. Тук има добър пример, макар и създаден с цел да се подиграе на абсурдността на стереотипите.

Звучи много объркано и сложно, нали?
За да ни стане по-просто мисля, че ще трябва още доста да се потрудим в отношенията между половете, както и нелепите стандарти, които си поставяме едни на други. И по-скоро не ние, а конкретни печелещи пари от нещастието и трудността на живота ни компании, държащи да продават, продават, продават на всяка цена.
Или просто неизветрели стереотипи от патриархата комбинирани с шъзмовности за печалба.

Днес темата е посветена на моята градина.

И по-точно, на нейните обитатели.
Като изключим обичайните зарзавати, които виреят, разни лалета, минзухари, люляци и т.н. се навъртат и всякакви живинки от типа на буболеци, паяци, бръмбари, калинки, пеперуди, комари, трите ми котки, кучето ми… и таралежите.

Отначало се присламчи един. Малко, изящно същество, което с тихи стъпки обикаляше по паницата на кучето ни за вода и хапване. Обираше остатъците и пак се скриваше някъде. Можеше да го забележиш само ако си много бърз, тих, ловък и честно казано, късметлия. Таралежката е доста срамежлива и се скатава види ли човек на двора. Нямах представа, че това животинче е такава светкавица, уж къси крачета, но докато се обърна и се е скрила навътре из рододендроновите храсти или е успяла да се шмугне край оградата и да се запилее из неподдържаната поляна в съседство до нас.
Котките ми тотално я игнорираха след няколко опита да си поиграят с нея и логичното следствие, че си набодоха лапите.
Общо взето, хапване имаше за всички, никой не се оплакваше и всички бяха доволни, освен кучето ни, което сигурно има някакви ловджийски навици, защото винаги се опитваше да я подгони.

После се появи някакъв стар, дебел, тромав таралеж. Може и таралежка да е, не съм съвсем сигурна. Въпросът е, че докато първото беше като носещо се перце и можеше да забележиш, че е наоколо само по леко поклащата се трева, то този индивид вдигаше врява и то каква. Не само не се смущава от котките, но даже се вре и се заяжда с тях, гонейки ги от купичката им, опитвайки се да ги боде. Заради него, горките писани развиха параноя спрямо таралежите и вече се оттеглят, видят ли топката бодли да се носи целеустремено като ледоразбивач към храната им.
Кучето ни не понесе леко, че точно този конкретен таралеж пет пари не дава за лаят му, но все още не е успяло да го докопа. Явно са се разбрали, защото таралежът не се приближава до кучето.
Само дето опосква храната и често не остава за котките, камо ли за малкото таралежче.
Изобщо не го е страх и види ли човек в градината бавно и достолепно се отправя към по-сенчестата и обрасла част на градината, откъдето може да се забележи, че гледа през тревата с мънистените си очи.
До този момент не съм забелязала да яде змии, но една сутрин намерих жаба пред врата ни. Не съм сигурна дали е било подарък или предупреждение. Пък може и смахнатото чувство за хумор на котките да е било, знае ли човек.

Другите два са гастролиращи, изглеждат абсолютно идентични и макар да са доста големи, са ужасно плашливи. Освен това са и леко глупави, защото вече няколко пъти успяват да се захлупят с купата с храна и жално дрънчат из двора, докато се опитват да се измъкнат изпод нея. До този момент не са успели да се задушат, но всеки път имат нужда да ида да ги отхлупя.
Като ги огрее отново лунната светлина (или по-скоро тази на лампата) замръзват. Не мигат, не помръдват дори мустак, бодлите стърчат в пълна бойна готовност. Докато не се отдалеча на прилично разстояние се правят на статуи или имитират умрели, не съм сигурна. Преместя ли се, по синхрон се втурват в различни посоки.
Последният път влетяха при котките ми, които възмутени от наглото посегателство мяучиха зловещо доста време. Двете групи се разделиха с пълна скорост и оттогава се избягват колкото могат.

До скоро всички тези таралежи се появяваха самостоятелно, но тази вечер цъфнаха накуп. Най-отпред беше Таралежището, което възприемам наум като Терминатора, после са Двамата Глупаци и накрая Палечка. Котките ми се оттеглиха разбити по численост, а кучето ми като за разнообразие изобщо не им обърна внимание и само им хвърляше по някой възмутен поглед от време на време.
Започвам да се чудя дали да не направя табелка “Резерватът на таралежите” и да я бодна пред къщата. Като гледам с каква скорост се присламчват насам, нищо чудно в един момент да се окаже, че всичките бодливковци от квартала са в моя двор.

Много са сладки и честно казано, доставят ми голямо удовлствие да ги гледам. Все още не съм успяла да ги нащракам, но съм си го поставила за цел.

Ето едни сладури, на които попаднах в Девианта.

Слънце е, месец май, нежният аромат на люляците се просмуква през прозорците и ме кара да тръпна от неясен ентусиазъм. Учи ми се, работи ми се, пътува ми се, чете ми се…

И докато се подреждат сериозна, след сериозна тема в драфтовете ми, където размишлявам за живота от нещата, някак нямам желание да ги публикувам. Искам усмивки, щастие, вселие, хората да въздъхнат дълбоко и поне за миг да се откъснат от собствените си тежки, проникновени мисли, философски подпрели глави на лакътя си, изпълнени с трудносмилаеми проблеми, мъки, страдания от всякакъв тип, терания, притеснения.

Вместо да споря за партии, политика, етика, философия, образование, искам да накарам някой да види, че светът е цветен и пъстър, че тревата е зелена като най-зеленото, мека, така че можеш да се отпуснеш по гръб на нея и да гледаш синьото синьо на небето и облаците напомнящи… напомнящи нищо друго освен себе си, с безкрайните си форми, цветове и усещане за свобода.

Светът е музика…

Светът е хубав и чудесен и да се сещаме за това по-честичко е нужно.

И вчера на “Цвете за Гошо” се загледах в тълпите хора, които седяха, тичаха, караха колела, бяха с децата си, сами, целуваха се, мрънкаха, лежаха, пиеха бира, танцуваха странни танци, избухваха в смях, снимаха, спяха, похапваха захарен памук и като цяло, живееха си живота го усетих точно това. Ние сме тук и сега и макар да имаме проблеми, гирижи, утрешна и вчерашна работа, това не пречи да се насладим на сегашния миг и момент, а после да се втурнем, кой със смях, кой с въздишка към оснаталата част от собствения ни живот. Какво общо има с тези неща снимка на момиче??? Всичко. Или пък нищо, кой знае, може цялото това чудо да си е било само в главата ми и никъде другаде, но пък… мигнах и Вселената се появи, както обича да казва М. (Който иска, може да потърси логиката зад това твърдение и да се замисли дали е от същото ниво като спящата пеперуда-философ).

Светът е голям и щастието дебне отвсякъде

П.П. Търся си “Снимки в Палермо”, до този момент не успях да го анмеря из нета, ако някой го има или знае откъде мога да го дръпна да пише. Благодаря.

Хайде, надигайте се от компютрите и марш в парковете и градинките. Елате в Южния и се разходете по алеите му, порадвайте се на топлото слънчице. Аз поне със сигурност отивам натам. Поздрав!
Ваша драга Фанточина.

Спазвнаето на каквито и да е правила, които не си отркил сам по отношение на писането почти задължително много повече ще ти пречат, отколкото да ти помогнат. От друга страна, четенето на разнообразните съвети и препоръки върши много работа. Интересно, а?

Приятно писане.

Последните две седмици събрани накратко.
1. Никаква Гърция, никакво катерене.
2. Работене по празниците (чудо голямо и без това не ги празнувам).
3. Присъствах на 4 купона (всичките в работни дни и съм скапана).
4. You know, common sense and sense of humor is the same thing, moving at different speeds…sense of humor is just common sense dancing.
5. Шофьорски курсове.
6. Вийет. Изненадващо интересна книга на Шарлот Бронте. Почти съжалявам, че не съм попаднала на нея по-рано.
7. Работа, работа, работа. Поне си практикувам английския.

“There are no invalid people.”

Уикенда паднах на скалите.
Усуках си десния крак, навехнах си стъпалото, имам гадна синина по протеженитето на външната му част, но като цяло не успях да се ударя и вече не ме е страх, че не мога сама да си закача френдовете и клемите. Очевидно мога, даже са сигурни и стабилни. За сметка на това е хубаво да не се ограничваш откъм магнезии.
Признавам, че ми иде да се изям от яд, защото пропуснах неделята, както и ходенето в Гърция, но пък, шанс, случва се.

Както и да е, заради навехването два дни почи изобщо не можех да си стъпвам на крака, така че или ходех адски бавно, подпирайки се на щека или подскачах. (Слизането от скалите до колите беше малка драма.)
Размотавам се вече цяла седмица из София леко накуцвайки и ми право впечатление нещо.
Всички ме зяпат. Не просто да погледнат дали няма да залитна или падна, а откровенно ме зяпат, сякаш съм си отгледала втора главата.

Вярно, има изключително малко хора по софийските улици, които имат каквито и да е проблеми с придвижването, което ме наведе на въпроса.
Къде са тези хора????
В България има поне 1500 инвалида (мразя я тази дума in valid – невалиден. Няма невалидни хора.).
Но… къде са те?

Къде учат като деца? Къде учат като студенти? Къде се забавляват? А къде работят?
Изобщо… аз лично съм виждала единици. За сметка на това училищата, университетите, които са оборудвани с рампи или пък учрежденията се броят на пръсти.
За заведения, библиотеки и други публични места изобщо да не говорим.

Въпросът ми е… нима тези хора са пленници в домовете си? Как живеят? Що за живот изобщо е?
Не излизат, без надежда, без образование, игнорирани, без възможности пред тях, забравени. И то не заради друго, а просто защото никой не мисли и не се сеща за тях. Или изобщо не знае, че съществуват.
Те са малка, срамна тайна, която сякаш трябва да се скрие. Независимо, че физическите ограничения не означава нетрудоспособност или липса на интелект. Не, просто ако си с увреди ти си невалиден, половин или никакъв човек.

Често чета какво пише Дения (Деня??) на тези теми и винаги се чудя как не се е озлобила срещу това равнодушно, злобно отношение. Или по-скоро, незнаещо. Не знам, смятам, че имаме нужда да се замислим над това. Да се поинтересуваме, да ги потърсим. В този си вид нещата не работят.

Да, тази публикация не е особено силна, нищо особено. Но то е просто защото не мога да намеря в себе си силите, за да я направя такава. Твърде сериозно ме развълнува. И в момента още размишлявам.

Тамифлу в момента е абсолютната рядкост, а по форумите цари пълен хаос и стрес.
И макар всичките глупости, дето се изказаха и изписаха виртуално и реално, фактите са доста скучни.
Умрели са единици.
Грипът е лечим..
Годишно си заминават хиляди хора от обикновения грип, но някак това е в реда на нещата.

Общо взето, маркетинг + човешка глупост = на поредната истерия.

Ето какво казва xkcd

Да живее в свят от картон и хартия никога не му се е струвало странно.
В крайна сметка той беше просто малко парче графит, подвластно на непознати нему сили, които го движеха в неизвестни нему посоки.
Ала какво значение има в каква посока се движиш, при условие че нищо около теб не се променя? Най-много да срещнеш някаква част от себе си, оставена преди време на същия този лист по същия начин, по който я пресичаш сега.

Един ден, докато се разпиляваше под нечии чужд порив, той видя нещо различно. Разминаха се, докосна го леко и продължи по пътя си.
Не част от себе си, изоставена незнайно кога, а нещо ново, нещо друго.
Нещо… сладко.
Само така можеше да го определи, въпреки че все пак за едно малко парче графит, движещо се по волята на непознати нему сили, това е много повече от колкото може да очакваме. Графитчето запази спомена и все се надяваше пак усети нещо различно от себе си на безкрайния лист, докато все така устремно се движи по него в неизвестните нему посоки и причини.

Един ден, почти загубило надежда и отегчено до безкрайност от себе си, му се случи отново. Но този път думата която му хрумна не беше “сладко”… беше червено. Не знаеше какво е червено, нито защо е червено а не сладко, нито дали не е и червено, и сладко. Но му хареса.
Този път бяха заедно за по-дълго, един до друг, пресякоха се за малко, поиграха си и пак се разделиха. Графита усети нещо ново, различно. Вече знаеше че не е сам на листа, че има и друго освен него и безкрайната белота. Той започна да се движи все по-бързо, все търсейки червено. Дори започна да пита себе си дали не е видял червено наблизо. Гледаше различно на света… очакваше с нетърпение своята нова посока и това което тя ще му покаже, играта която може да му предложи с червено. Но винаги се разминаваха за малко и все не успяваха да се пресекат отново…

Графита започна да оставя все по-малко от себе си на листа.
Започна да усеща как се изгубва в самотната белота. И тогава, точно като предния път, на ръба на отчаянието, той отново видя червено.
Те се заиграха в дълга спирала, пресичаха се и минаваха един през друг, сливаха се и се разделяха… докато накрая графита спря да се разпада на листа и изчезна, изгубен в червената точка.
А детето остави молива и пастела, и тръгна да търси острилка… незнаещо, че този графит е завинаги изгубен за белия лист и за самият себе си, но все пак доволен. Доволен от това, че бе опознал нещо различно от себе си в безкрайните си пътешествия по листа.
Доколкото може да е доволен един графит, разбира се.

М.

Вчера отворих темата за билетчетата с един познат и какво ми сподели той за шофьорите и устройствата за закупуване на билети.

Шофьорът/ватманът чупи/блокира автомата за продажба на билети.
Пускаш левче, билет няма, левчето също го няма… и отиваш при шьофьора за билетче. На края на курса шофьорът спира, отваря автомата, събира левчетата и го пуска да работи нормално, за един курс.
Така си вади 30-60 лв. на курс “джобни”. Понякога номерът се прави в комбина с контрольор, понеже контрольорът няма интерес от ел. карти и от билети от автомата (те нямат отрязък), тях не може да ги отчете за проверени, докато за всяко откъснато “истинско” билетче получава пари. Чудна система: скъпа, неефективна, принуждава насила да работят с нея предимно гражданите, които най не умеят(пенсионерите).  Отгоре на всичко е против интересите на персонала, който търси всякакви начини да я чупи и саботира… уникално!

Честно казано, имам познати, които са ми се оплаквали, че апаратите са им гълтали монентите, без да им пускат билет, но до този момент не го бях приемала като част от нещо по-сложно (а явно е трябвало).
Неприятно, определено. Интересно ми е кога ще направят системата автономна, независеща от шофьора и неможеща да се отваря от него.

София е голям, мръсен, бавен и задръстен град. Стигането от точка А, до точка Б, особено ако е някъде из центъра е труден и мъчителен процес.

Затова по-често се придвижвам пеша или с мотопеда.
Все пак, наскоро ми се случи да се кача на трамвай и се загледах в електронните карти, които стават все по-масови сред редовите граждани.
Нещо, което ми направи впечатление беше, че има освен трите имена, снимка И ЕГН.

Когато използваш картата тя отбелязва еди-кой-си е минал еди-кога си, от еди-къде си, с това и това превозно средство.
Тези данни колко дълго се пазят и къде? Кой отговаря за тяхното съхранение? Какъв е достъпа до тях?

На мен лично ми се вижда директно навлизане в личното ми пространство.
С това записване на моето придвижване из София, аз де факто бих създавала електронен отпечатък.
При желание, може да се прегледа кога, къде, как съм ходила.
Което съвсем сериозно си ме плаши, при положение, че държавата ни е толкова неориентирана как да пази личните ни данни.
До каква степен държавата ще си вре носа в личния ми живот?
Тук някой може да обясни, че би могло да се използва в борба с престъпници, но на мен ми се иска да попитам, нима всички ние сме “престъпници до доказване на противното” или на обществото се гледа като на все още не проявил се престъпник?

Защо изобщо някому е нужно да се знае кога, къде, как съм се придвижвала из София? И защо за оптимизирането му са нужни личните ми данни?
Няма ли да е абсолютно достатъчно картата просто да си има номерче и дотам?
Освен това, кой ще има достъп до моите данни? Какво би ме защитавало? Не успях да открия публикувана информация по тази тема, което нищо не означава, но все пак, не е ли желателно да бъде общодостъпно, да знаеш какво става с данните ти?
Най-малкото, откъде мога да знам под чия юрисдикция попада защитата на моите електронни данни, при положение, че МВР се опитват да получат разрешение за пълен достъп до всякакви данни, на всеки, ако решат, че им се иска?

До колкото разбирам точно този казус зависи от две места.
1. Общината трябва да регламентира, там ще кажат какъв акт регламентира електронните билети.
2. Комисия за защита на лични данни. www.cpdp.bg, там ще кажат имат ли казус с картите.

Въпросът е, кога ще се случи това? Защо тези неща не се вършат преди, а след създаването на електронните карти?
Не може ли поне веднъж да ни се представи работеща система, а не всичко да се дотатманява в последната секунда?
И докато общината и комисията си свърша работата… колко време ще отнеме?

Спират старите хартиени карти и вече ще има само електронни, което не ми се вижда правилно, все пак, искам да мога да избирам с какъв вид карта ще пътувам. За сега поне не съм чувала подобни слухове и за класическите билетчета.
Вярно, звучи удобно начинът, по който ще таксуват новите карти. Но определено има сериозни проблеми и аз лично предпочитам първо да изчакам да ги оправят, защото просто така не си заслужава.

- Боб, отговори ми?
- Помогни ми Боб!
- Защо аз Боб?
- Моля те, само за това, Боб, смили се…
- Боб искам…
- Боб, моля….
- Боб…
- Боб, в твоето име…
- Боб, докажи, че съм прав…
- Боб??
- Боб, ако ти… аз ще…
- Няма пък Боб, аз искам….
- Боб!!!

Шумът на хилядите молитви, молби, закани, врънкания, обещания, договаряния беше оглушителен.
Боб се премести малко с надеждата да заглуши всички тези неспиращи и немлъкващи гласове, но напразно.
Има някои неща, които Вселенският разум може да прави и такива, които не може. Преместването или запушването на ушите беше от втория тип.
С канска мисловна въздишка Боб се зарея в спомените как бе стигнал до този момент.

**************
Всичко звучеше толкова смислено в началото. Вселената е огромно и самотно място. Той (Тя, то? Те?? Боб не беше твърде сигурен какво точно е, но беше сигурен(а), че няма изискващите полови принадлежности за никой от вариантите. Поредното разочарование в многомилионния живот на Боб, но той (ето пак!) започваше да свиква.)
Той се появи с възникването на първите връзки между атомите. Зароди се, когато първият електрон се появи. И когато Вселената от Нищо, стана Нещо, Боб също беше там.
Съзнание. Чисто, елементарно, логично до болка….
Детството му беше интересно. Боб не се беше самоопределил. Беше като мъглявина. Беше безкрайно любопитен. Обожаваше да обгърне избухваща звезда и да усети цялата логика и последователност на физичните и химичните закони.
Надничаше с интерес в черните дупки, но никога не посмя да види накъде водят. Носеше се с избухващите свръхнови или с любопиство се увиваше около сформирали се галактики.
Най-общо казано, Боб водеше интересен, любопитен и ужасно самотен живот.
Нямаше други като него, а с течение на времето в него започна да се оформя личност. Хареса си като име Боб, защото това бе звукът на кометите, които минаваха твърде близо до слънцето и блестяха, с невероятни, дъгоцветни опашки. Логичната му страна не се впечатляваше, освен от химичната конфигурация. Но някаква друга част беше във възторг от представлението.
Прекара ужасно много време в търсене на себеподобни.
Уви.
Нямаше такива…
Боб доказа, че интелигентността наистина води само до едно нещо.
Боб се отегчи така, както само едно интелигентно същество може.
Трудно може да се сравни нещо с Вселенската скука.

И един ден…
Еон, Век… Хилядолетия? Боб мъчно боравеше с подобни понятия. Нямаше как, с какво, а и защо да отмерва изтеклото време.
Знаеше само, че от един момент нататък онова малко синьо-зелено кълбо в другия край на Вселената престана да е просто поредната планета.
Той усети мисловна вибрация.
Толкова тънка и тиха, че отначало се чудеше дали не си я е въобразил, но когато се приближи и с любопитство надникна, се оказа искрено шокиран и учуден.
Тези съзнания си имаха тела. Бяха простички и елементарни, но със сигурност притежаваха нещо, онези искрици, които предзнаменовават появявата на свързана мисловна дейност.
Боб се въодушеви. Може би щеше да се сдобие с другарче за игра. Или с хиляди. И ще има с кой да си говори.
Боб с интерес гледаше как си общуват съществата.
Потресе го фактът, че решаваха всичките си проблеми с насилие. За него нямаше нищо друго, освен чистата логика и тези толкова нелогични действия го смутиха.
Предположи, че още не са се развили. Или може би не се беше развил той? Значи ще се поучи. Или пък заедно ще се научат едни от други?
******************************
Първият опит да си поговори с някое от създанията завърши катастрофално. Ужасено, то скочи от една скала.
Потресен Боб млъкна и реши да почака още малко.
******************************
Скоро пак изгуби търпение и заговори друго човече.
Светът се беше променил. Хората се бяха развили. Вече бяха спрели да се замерят с камъни. Сега си дялаха камъните, използваха медни оръжия и се нападаха в големи групи от десетки човечета.
Хората го удивляваха.
Бяха готови да се избият за една крава, въпреки, че имаха хиляди други.
И когато той реши да попита едно от тези човечета защо го правят…. даде началото на поредица събития, които не беше предвидил.
Протегна се мисловно и докосна съзнанието на мъжа пред себе си. (Разбра че е мъж, от начина, по който човекът мислеше за себе си. Тогава и за първи път се замисли той какво е, но остави размишленията за друг път).
С голямо вълнение заговори.
“Здравей…. Аз съм Боб….”
Човека скочи стреснато и се заозърта.
- Кой си ти??? Кой ми говори??? Покажи ми се!!
“Аз съм Боб…”
- Бог??? – човекът падна на земята и започна да блъска главата си в земята.
- О милостиви Боже… благодаря ти, благодаря ти….
“Боб… Аз съм Боб, не Бог”
Човекът се спря за миг.
- Боб?
“Боб”

Човекът скочи на крака и офейка към лагера.
- Боб ми проговори, Боб ми проговори!!!!
Боб остана на същото място заслушан в дивите мисли, въртящи се из главата на човека.
Когато стигна при другите, човекът им разказа за Боб, как го заговорил.
Шаманът на селото с насмешка попита и какво толкова е казал този Боб.
Човекът, който от много време бе хвърлил око на дъщерята на шамана, а и честно казано нe го харесваше много, отговори.
Боб шокирано погледа как в негово име шаманът бе убит с тояги, как дъщерята на шамана, стадото му и всичките му вещи отидоха при другото човече и как всички започнаха да се кланят на новия шаман.
************************
С течение на времето това се оказа повтарящ се мотив. Никой не се опитваше да си говори с него, но пък всички му се молеха.
Боб си мислеше, че би било много мило ако поне някой го беше попитал как е, какво мисли или най-малкото проявил интерес към него. За съжаление, на тях им стигаше само това, че са чули леко притесненото му “Ъъъ, здравейте, аз съм Боб..” и хукваха да променят социалната система на обществото си в своя полза.
На Боб му омръзна да се убиват и да правят лоши неща в негово име.
(Той се беше научил да преценява добро и зло по човешките мерки. След като ще общува тях, би трябвало да се съобрази с тях. Нали? Логичната част от съзнанието му настояваше, че тези създания са просто незрели, неуки и глупави. Но емоционалната му част настояваше, че Боб има отговорност към тях, като по-зрял от тях.)
Подкокоросван от емоционалната си половина, Боб се опита отново да говори с едно човече, но този път, да даде някакви наставления какво да правят и какво не, защото явно сами не успяваха да се справят.
Издиктува няколко нещица, които смяташе за достатъчно елементарни.
Доброто му намерение обаче доведе до ужасяващи последици.
Човекът, на който беше говорил изперка. И както всички останали, реши да си посъчини.
Резултатът беше нова религия, в която всички се кланяха на Боб (както и преди впрочем), но освен това той се превърна в Боб с любим народ.
Представата беше доста мътна, но това не попречи на въодушевените човечета да се колят и избиват с ентусиазъм в негово име.
С течение на времето колкото и да се стараеше Боб нещата само се влошаваха.
Тези, които не откачаха на тема социален контрол, просто откачаха, от силата на интелект на Боб.
Тези, които твърдяха, че го чуват и че говорят с него (Боб с интерес прегледа Религиозната им книга в съзнанието на един силно вярващ… впрочем, колкото и да вика мисловно, човекът бе глух като пън и горе долу толкова интелигентен… това бе повтарящ се мотив на вярващите в него и остана изумен колко много хора са говорили с него, колко много неща им е казвал и какви странни представи за света имат. Боб се зачуди дали има старческа деменция и не помни или че тези хора лъжат и измислят на поразия. Второто беше по-вероятно, особено, че нямаше как да го засегне деменцията. По-скоро беше опит за стъпки в сарказма.)
*********************
Минаха хилядолетия.
Хората изобретиха науката. Боб си отдъхна. Беше прекарал ужасяващи векове по времето на Инквизицията, гоненията на вещиците (избиването на котки… Боб харесваше котките и намираше за отблъскващо отношението с тях), протестантите, мюсюлманите, католиците, евреите… нито едни от тези не бяха добри слушатели, но бяха отлични молители.
Науката обаче също отказа да го слуша. Той шепнеше формули и химични съединиения на учените, с надеждата да докаже, че съществува и хората да проумеят какво е той.
Вместо това започна война между науката, която отричаше неговото съществуване и твърдеше, че има химия, математика, биология и физика (което бе по-близко до това, което Боб всъщност бе) и религията, която твърдеше, че Боб е Бог, че е творец, създател, съдник… (което Боб не беше).
Боб беше изцяло за науката… която отричаше съществуването му.
******************
С течение на времето Боб се отказа. Откри, че няма смисъл. Убеди се, че хората трябва да се развиват милиони години, за да научат, че разлика между мъжете и жените няма. Че кой с кого спи също няма значение (въпреки че беше изключтелно любопитен да узнае какво точно значи секс, нямаше кой да му каже, а изглеждаше потно и… интересно, + че тогава най-често го викаха), както и че цветът на кожата не се отнася никак към интелектуалните възможности на хората. Той можеше да го потвърди със сигурност. Всички бяха равни в глупостта, така да се каже.
Съзнаваше и също така, че докато съществува дори и само един човек, който отрича тези факти, никога няма да може да проведе дори и един разговор, който да не доведе до нови крайности.
В негово име извършваха зверства и чудеса. В негово име пожелаваха добро и зло. Отричаха го и го възхваляваха.
Боб се умори, а и съзнанието му бучеше. Всички тези личности, индивиди, всичката онази тъма зад очите, които викаха, молеха, искаха, пищяха, пазаряха се, изнудваха, съществуваха, умираха, всяко едно от тях се мъчеше да се свърже с него, но бе напълно глухо за него.
Като телефон само със слушалка от едната страна и говорител от другата.
Боб избяга.

За съжаление не твърде далеч, защото няма как да запушиш ушите си, когато нямаш уши. Нито ръце, с които да ги запушиш.
Боб въздъхна (метафорично) и се взря в малката звезда, която представляваше Слънцето на хората.
Е, поне скоро щяха да решат проблемите му. Очертаваха се само още няколко хилядолетия живот за звездата и после щеше да изгасне.
А скоростта, с която хората се тровеха, давеха, самоунищожаваха, населяваха планетата си и най-общо казано, не успяваха да познаят буквичките от бесеницата (а им оставаха все по-малък брой опити), говореше, че или скоро те ще дораснат да бъдат интелектуалните другарчета, от които имаше нужда, търсеше и искаше, или ще умрат всичките и отново ще стане тихо.
Боб се надяваше….

На Анна

“Integrity is doing the right thing, even if nobody is watching.”

В предния пост явно не успях да обясня на Схоту защо толкова се възмущавам от поведението на Лора Крумова като журналист.
Ето я причината.
Това е Етичния кодекс на българските медии. Ако на някой му е интересно, може да погледне и етичния кодекс на тези хора.

Да, той е с пожелателен характер, а не законов, най-много да те изхвърлят от гилдията ако го нарушаваш (ако изобщо си бил в нея).
За мен всичко опира до самата етика. След като си приел да се занимаваш с някаква професия, ти си длъжен да се съобразяваш с правилата й. Ако смяташ, че не вършат работа, са морално остарели или недействителни, си ползваш устичката и действаш, за да ги промениш. Това, което виждаме около нас е директното им игнориране или пренебрежение. Подсилено с липсата на последствия, резултатите са подобни примери на “журналистика”.
Все пак, за мен това не е извинение. Напротив, запознат си с правилата и съзнателно ги нарушаваш.
Ако не можеш/не желаеш да ги спазваш, сменяш си работата. Естесвено, винаги има изключения, но конкертно при журналистика, точно това погазване на етиката води само до израждане на “журналистиката” и “медиите”.

Етичен кодекс на българските медии

Съгласно конституцията на България и нейните международни споразумения в сферата на човешките права;
Като потвърждаваме, че всеки има основното право на свобода на изразяване, достъп до информация, защита на личното достойнство и неприкосновеността на личния живот и право на безопасност и сигурност;
Като потвърждаваме, че трябва да бъде гарантирано правото на медиите да работят без всякаква цензура;
Като съзнаваме, че за да се балансират тези права, медиите имат както свободи, така и отговорности, както права, така и задължения;
Като декларираме, че нашата основна цел, възприемайки духа и буквата на този Кодекс, е да уважаваме правото на обществото да получава и разпространява достоверна информация, за да могат гражданите да играят активна роля в условията на прозрачна демокрация;
Като признаваме своята отговорност да уважаваме тези права, ние, представителите на българските медии , приемаме следните принципи :

1. ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ДОСТОВЕРНА ИНФОРМАЦИЯ НА ОБЩЕСТВОТО
1.1 Точност
1.1.1 Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти.
1.1.2 Няма да публикуваме информация, за която знаем, че е невярна.
1.1.3 Няма да подвеждаме обществото и ясно ще посочваме къде са използвани манипулирани текстове, документи, образи и звуци.
1.1.4 Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.
1.1.5 В коментарите и анализите ще се стремим да представяме разнообразни мнения и гледни точки.
1.1.6 При отразяване на спорове ще се стремим да дадем възможност на засегнатите страни да изразят своята позиция.
1.2 Поправки
1.2.1 Ще публикуваме ясна и достатъчно забележима поправка, щом бъде доказано, че е публикувана неточна или подвеждаща информация, и ще се извиним, ако е необходимо.
1.2.2 Ще предоставяме право на отговор на лица и организации, засегнати пряко от неточни или подвеждащи публикации.
1.3 Източници
1.3.1 Ще се стремим да проверяваме информацията преди нейното публикуване, като търсим и използваме различни източници, и доколкото е възможно ще посочваме нейния произход.
1.3.2 Предпочитаме да използваме идентифицирани източници пред анонимните, чиято честност и надеждност не може да се прецени от обществото.
1.3.3 Няма да разкриваме поверителните си източници на информация.
1.3.4 Винаги ще посочваме, когато информацията не е потвърдена.

2. СЪБИРАНЕ И ПРЕДСТАВЯНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ
2.1 Идентификация
2.1.1 Ще събираме информация с честни и законни средства.
2.1.2 Ако използваме уловки, скрити камери и микрофони или друга специална техника, както и прикриване на професионалната си идентичност, това ще става, само ако няма друг начин да осигурим изключително важна за обществения интерес информация; ще посочваме в информацията, че са използвани такива методи.
2.2 Тормоз
2.2.1 Няма да използваме заплахи, принуда и тормоз за събиране на информация.
2.3 Неприкосновеност на личния живот
2.3.1 Уважаваме неприкосновеността на личния живот на всеки.
2.3.2 Ще избягваме публикуването на снимки и записи, направени извън обществените места, ако засегнатите лица не са съгласни.
2.3.3 Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.
2.3.4 Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си.
2.3.5 Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот.
2.3.6 Съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека публичните лица се ползват с по-ниска степен на защита на личния живот и затова информация за техния личен живот може да бъде разкривана, но само когато се налага от обществения интерес.
2.4 Деца
2.4.1 Ще проявяваме специална отговорност за спазване на правата на децата, включително и правото им да бъдат чути.
2.4.2 Няма да се възползваме от тяхната неопитност и доверчивост.
2.4.3 Няма да публикуваме информация или снимки за личния живот на деца, освен ако не е от значителен обществен интерес.
2.4.4 Няма да разкриваме самоличността на деца, попаднали в беда или засегнати от престъпления, когато това може да им навреди.
2.4.5 Ще избягваме да интервюираме деца без съгласие на възрастни, отговарящи за тях.
2.5 Дискриминация
2.5.1 Като уважаваме правото на всеки да живее в сигурност и безопасност, няма да публикуваме материали, подбуждащи или насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация.
2.5.2 Няма да посочваме расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, умственото или физическото състояние, ако тези факти нямат съществено значение за смисъла на информацията.
2.6 Престъпления и жестокост
2.6.1 Спазваме презумпцията за невинност и не квалифицираме никого като “престъпник” преди издадена присъда.
2.6.2 Ако сме информирали за обвинения срещу някого, ще съобщим и за изхода от съдебния процес.
2.6.3 Ще проявяваме предпазливост при разкриването на самоличността на жертви на престъпления и свидетели на престъпления, особено в случаите на сексуално насилие, освен ако самите жертви не се съгласят да бъдат идентифицирани.
2.6.4 Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.
2.6.5 Ще внимаваме да не бъдем използвани за платформа от онези, които насърчават, подбуждат или прилагат насилие; ще съобщаваме за техните действия с необходимата сдържаност и само ако това е в очевиден обществен интерес.
2.7 Благоприличие
2.7.1 Ще се придържаме към добър тон и благоприличие в нашите публикации.
2.8 Самоубийства
2.8.1 При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание

3. РЕДАКЦИОННА НЕЗАВИСИМОСТ
3.1 Няма да се поддаваме на политически или икономически натиск или влияния.
3.2 Ясно ще разграничаваме вземането на редакционни решения от търговската политика на медията.
3.3 Ясно ще разграничаваме редакционното съдържание от платените публикации, рекламните или спонсорираните материали.
3.4 Ние не приемаме каквито и да било лични, политически или финансови стимули, които могат да повлияят на нашата способност да предоставяме на обществото точна информация.
3.5 Няма да използваме достъпа си до информация като средство за лично облагодетелстване, особено по отношение на информация за развитието на бизнеса и финансовите пазари.
3.6 Няма да отразяваме събития или теми, в които имаме пряк личен интерес, или ще посочим личните си интереси, когато това има отношение към материала.
3.7 Уважаваме правото на журналиста да откаже да изпълни задачи, или да бъде посочен като автор на материали, нарушаващи буквата и духа на този Кодекс.
3.8 Ние няма да плащаме на източници за информация, но където се наложи плащане, за да се получи информация, която обществото има право да знае, ние ясно ще посочим, че е било платено за нея.

4. ВЗАИМООТНОШЕНИЯ В МЕДИИТЕ И МЕЖДУ МЕДИИТЕ
4.1 Ние вярваме, че взаимоотношенията между медиите, както и между медийните професионалисти, работещи в тях, трябва да се характеризират с взаимно уважение и честна конкуренция, с цел запазване на авторитета на професията.
4.2 Ние вярваме, че обществото има право да знае кой притежава и контролира медиите.
4.3 Ние смятаме за неприемливи всички форми на плагиатство.
4.4 Ние уважаваме авторското право и спазваме авторскоправните споразумения.
4.5 Кратки извадки от чужди материали могат да се използват без разрешение, но задължително трябва да се посочва от коя медия са взети.
4.6 По-дълги откъси или цели материали от други медии могат да се използват само с предварително разрешение и като се посочат авторът и медията.
4.7 Ще подкрепяме наши колеги от други медии, когато те са несправедливо нападани или критикувани. От друга страна обаче, професионалната солидарност не ще бъде извинение за укриване или изкривяване на информация.
4.8 Ние вярваме, че журналистите, които са спазили буквата и духа на този Кодекс, но са преследвани в съда от трети страни заради техни публикации, трябва да бъдат подкрепяни от медиите, в които работят.

5. ОБЩЕСТВЕН ИНТЕРЕС
5.1 Нарушаването на условията на този Кодекс може да бъде оправдано, само ако се докаже недвусмислено, че е било в обществен интерес.
5.2 По смисъла на този Кодекс информацията “в обществен интерес” не бива да се обърква с информацията, която е “интересна на обществото”
5.3 Една публикация е “в обществен интерес”, само когато:
• Е в защита на здравето, безопасността и сигурността;
• Съдейства за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт;
• Предпазва обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано.

Задачка, закачка, за всички с твърде много свободно време, в колко предавания/вестници/списания/радиопердавания сте виждали примери за журналистическа дейност, която е съобразена с тези правила?