Пуснете обява, че си търсите автор. Нека да ви се обадят към двайсетина души. Някои ще са опитни, други ще са учащи и надяващи се. Насочете се към втората група. Поискайте им авторски материал (или два). Прегледайте ги и си харесайте няколко. На другите, които не искате за позицията кажете, че няма да им публикувате материала (съответно няма да им заплатите за пратените статии). Изчакайте няколко месеца и публикувайте с корекции пратените материали.
Воала.

Е.

THIS IS KINDERGAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAARTEN!

Аз лично не се бях сетила за подобен подход, но съм убедена, че министъра на образованието ще се влюби в идеята.

Младеж е в тоалетната и повръща. Т.е. напил се е и коремът му мрънка.
Излиза от тоалетната и вижда мацка.
- Защо си в мъжката тоалетна?
Мацката се смее.
- Ок, защо аз съм в женската тоалетна??
Водят разговор и той обяснява, че се е напил и че цяла вечер прави глупости.
Мацката се смее и коментира.
- Хм, понякога и на мен ми се иска да направя нещо глупаво. (I wanto to do something stupid.)
И момчето с широка рекламна усмивка казва
- I’m stupid. Do me.

Наградка за този, който познае откъде е цитатът.

Чувствам се крайно глупава, задавайки този въпрос, но след повече от седмица ровичкане, просто не успях да се справя самичка.
Как се създават папки в Gmail пощата? Много харесвам някои от услугите на Гугъл, но конкретно пощата винаги ми е изглеждала… недовършена. Ако проблемът си е в моят телевизор, шанс и удар по егото ми, че лесно се оправям с всякакъв софтуер и уеб-приложния.
Мерси предварително.

30-те години. Сурова съветска действителност.

В тясно дворче банда дечурулиги ритат футбол. Хряссс! Топката се врязва в мръсен прозорец. От къщата изскача небръснато мъжище; дочените панталони се държат на протрито въженце, жилави черни косми пронизват кирливия потник, кървясалите очи святкат злобно, в ръката размахва отчупен крак от маса. Той хуква напосоки след първото попаднало момче. Момчето, бледен юноша с интелигенти меланхолични очи под високото чело, бяга колкото му крака държат и си мисли “Ех, защо ли ми трябваше да ритам топка тука, можеше да си седя вкъщи и да чета любимия Хемингуей.”

В това време в Куба, в разкошна вила с изглед към океана се е разположил Хемингуей. Той пие отлежал ром, пуши хавански пури, беседва със знойна мулатка и си мисли “За кой дявол си губя времето с тая тъпоумница, можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Мороа.”

В това време в Париж, в треторазрядно капанче, скрит зад гъста мъгла от лютив дим, се е разплул Андре Мороа. Пиян от гадно кисело вино, той пуши поредната безфилтърна цигара. На коленете му хърка проститутка грозна като смъртта, а той си мисли “Защо са ми тия запои, сега можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Набоков.”

В това време в Москва Набоков се носи по улицата, стиснал крака от маса като бейзболна бухалка, и си мисли “Ей, хулиганче такова! само да те гепя и мамицата ш’ти разкатая!”

Светът се променя с бесни темпове. Особено виртуалният.
Има някои неща, които обаче ме объркват доста и днес реших да ги изкажа писмено, току съм успяла да извадя някакъв адекватен извод.

В момента съществуват десетки информационни сайтове, черпейки информация от около средно 3/5 информационни агенции. Фактът, че навсякъде новините съвпадат, изглежда не смущава никой.
Освен всичко останало, блогърите започнаха да проявяват ентусиазъм и желание по отношение на информиране на публиката.
И ето тук идва много объркващият момент. Защо много блогъри започнаха да се възприемат като медия? Не стават по-малко полезни на читателите си, от наличието на лично мнение, все пак. Сътоветно, те съобщават някаква информация и оставят читателите си да коментират, мрънкат, цъкат, изобщо, държат се като всеки второстепенен информационен сайт.
Да. Ясно, те съобщават новини, факти, неща, които ги интересуват и ги споделят и със своите читатели. Но друго ме удивлява.
Основният плюс на блога е, че можеш да съобщиш новините и да изкажеш личното си мнение към ситуацията. Да изкажеш какво те притеснява, да изразиш своите наблюдения. Критики, предложения. Изобщо - ЛИЧНО МНЕНИЕ. Харесва ми да видя, че еди-къде си е приет поредният абсурден закон. Но просто фактът “прие се законът А”, ми е излишно кратко. Отделно, коментарът “той ще пречи така и така, но пък, еди-какво си”, вече е +. Хубаво, има постановка в петък. Но какво представлява, на какво ниво е, интересна ли е - това ми е по-полезно. Препоръки, съвети, лични впечатления. Те правят един блог жив. Заемането на позиция.

Всъщност блогърите не са принудени да бъдат клинчно обективни и незаемащи страна.
Нещото, което е най-големият плюс, блогърите започнаха да игнорират и да пренебрегват.
Сухата информация е безполезна. Чак след някаква интерпретация, изказване на мнение и наблюдение, е възможно да се създаде дискусия и да се извадят повече и по-полезни изводи и наблюдения. Съответно, информацията освен информативна, става и полезна, давайки възможност на читателите да обмислят повече това, което четат.

Искам да питам и се надявам някой да ми отговори - защо искате да спрете да сте блогъри и да започнете да бъдете медия? Сухата и безполезна информация само би подействала отрицателно, още повече, че се получава папагалско повтаряне на вече прочетени факти. Може би е начин да се предпазят от заемането на позиция и защитаването й? Обосноваването?

Например. Преди няколко дни чета статия на тема Оскарите. Наградите взел този, този и този. Аз се хванах за главата. Ок, на човекът му е интересно, това чудесно. Но защо ни събщава нещо, което циркулира последната седмица непрекъснато? Смята, че не сме го видяли или какво? А в цялото чудо нямаше лично мнение и отношение. Цялостният ефект беше крайно клиничен и смътно… новинарски. Не ми хареса никак.

От много време я гледам тази реклама и все й се каня да я щракна. Ами, като гледам й дойде времето. Мяу. (П.П. рекламата е в това състояние над три месеца, но все още не са я поправили. Интересно.)

Черна комедия за възрастни. От Питър Шафтър.

Театърът се променя. От нещо, за което никой няма парите, енергията и желанието да ходи (по време на социализма), през ингорирането му, за сметка на операта, до завръщането му като символ на ерудираност и интелигенцията, театърът не остава статичен, още по-малко, безличен.

И въпреки всичко, всеки път когато ходя на театър, леко стискам зъби. Защото екстраполирането е толкова явно, особено в този бранш. И често границата се прекрачва и добрият вкус се нарушава.

Избягвам да ходя на премиери. Позирането и себедемнстрацията ме дразнят до голяма степен, особено когато всеки държи да подчертае колко е оригинален, самобитен и уникален. Последвалата мешавица е достойна за перото на Удхаус.

Е, избягвам премиери, но вчера ходих. В младежкия театър се играеше постановката “Черна комедия” на Питър Шафтър. Името е изключително показателно, поне според мен. Актьорският състав много ми допадна, което е изключение, а не правило.

Историята се развива в Лондон. Милър и неговата годеница Карла очакват посещение от баща й - бивш военен, който по думите на на самият Милър, е “противен кошмар”. Милър, пък който е склуптор, наричащ себе си художник, чака също така и милионерът Бамбергер, ценител на изкуството и се надява негови произведения да бъдат закупени. Те ще са билетът му към хубав и спкоен живот с неговата (потенциална) съпруга. За да впечатлят очакваните гости, двамата млади са отмъкнали мебелите на съседа си. Ценител на изкуството, който би се отнесъл крайно отрицателно към посегателството над личните му вещи.

За съжаление, нещата рядко се развиват по план. Токът спира и всички остават на тъмно. Съседка, уплашена от тъмното, с баща баптистки свещеник и интересно отношение към бутилката се настанява на дивана им. Зловещият баща пристига, съседът се връща по-рано от пътуването си и Милър на тъмно трябва да върне всички предмети. Иначе лошо…

За капак, от енергото не знаят кога ще пратят човек, за да погледне светлините.

Историята поне мен ме впечатли с това, че хората обожават да вярват в нещата, които ги устройват. Личната представа за света, а не реалността е това, в което твърдо вярват всичките герои. Това не е комедия, поне не в буквалниятсмисъл на думата. Да, има доста ситуационни шеги, но освен това много от нещата се развиват в самото действие, чрез личностите и чрез взаимоотношенията им. Лесно можем да разпознаем свои черти или чужди. И макар леко преувеличени, нашите осбствени лица, грешки, страхове, лъжи и глупост надничат през лицата на актьорите.

Има над какво да се помисли след като се напусне седалката. Препоръчвам постановката горещо.

Актьорският състав, както по-горе казах, ми хареса. Личеше си, че са леко притеснени заради премиерата, но играта беше повече от добра и с няколко леки гафа и преигравания, се наредиха в списъка на най-добрите премиери, които съм виждала до сега.

На Уилям Гибсън много му харесвам книгите. Но не ми допадна никак филмът. Съжалявам, но не ми допадна.

Да, отделен от книгата има идея в него. Но… целият подход е повече от плачевен. Някакви хора застават в атрактивни пози и си сричат репликите. Ефектите като за тази година са ок, макар че ми приличат на копирани от “Хакери”.

И тук идва серията мрънкане. Каква е тази измислена история, какви са тия зли централи, какъв е този специален агент… Боже мили, какво са причинили на персонажа на Моли (това трябва да е Моли, нали???). Якудза бяха представени като банда непохватно-неадекватни петокласници. Китайци, виентамци, азиатци - наемани на някакъв случаен принцип и мешаница. Изкуствените интелекти просто се мотаеха наоколо. Някаква зловеща и странна епидемия, лекарства, суб-културите бяха крайно евтино представени, а женският персонаж просто се губеше по ръбовете от незнание какво трябва да прави и да играе.

Изобщо, защо като тръгнат да филмират нещо трябва или да следват плътно книгата или да направят нещо крайно различно, а така дразни всички с некадърните изпълнения.
Кинау Рийвс просто си говори репликите. Преиграването е брутално. Цялостният ефект еужасяващ.

Не мога да разбера как авторите се съгласяват на такива касапски експерименти с книгите (истотиите) им. Тоа беше едеин от последните пъти, в които гледам филмирана книга. Започнах да губя доверие в цялата концепция изобщо. Има ли хубави филмирани книги? Цитирайте ако знаете. И кажете едно мнение и за това. Мерси.

1. След дългият пост и коментар, който ми хвърли вчера Лидия, не можах да не призная, че тя е права. Да, знам, че ме харесват и сега, но искам да пиша и да се занимавам професионално с журналистика. Съответно трябва да се развивам. А това няма да стане докато си клатя краката и чакам някой друг да ми свърши работата.

Така че от вчера се появи новият ми - професионален Блог. Все пак д аобясня. Нямам намерение да се превръщам в проедната латерна, която със сериозен тон съобщава поредният ужас, който се е случил. Светът е твъде мнообразен и шарен, за да се прибавям и аз към черното и тъмното. Освен това, мисля, че би било приятно разнообразие ако има място, където има пдоробна информация и за хубавите неща, които се случват на родна територия. Всяка една от статиите, която е качена там ще бъде опит в различна насока, посветена на някое от многото ми хобита и интереси. Още нещо, всяка една от тях ще е представена за публикация в списания, така че ще се радвам на коментари и критики по темата. Линк към блога ще пусна малко по-нататък, защото точно в момента ми е малко натоварено.

2. Отвъд това, не мога да се сдържа и да не разкажа за вчера. Както много често напоследък, Х. дойде да ме вземе от работа. И тъй като щяхме да ходим най-после да се сдобия с нормален стол за бюрото, се наложи да се ходи за колата. Няма такова усещане като пътуването на скутер. Още повече, когато ти не си шофьорът. Вкопчил си се здраво, криволичейки по улиците, между колите, разминавайки се на милиметри със стъкла и абсолютно осъзнаващ, че това, което те дели от падане е ловкоста на шофьора. Фактът, че единствената ти защита срещу асфалта е голата ти кожа и яснотата, че вички други участници в движението се движат в консервни опаковки от по няколко тона. При всяко ускоряване кръвното ти скача, ушите пищят а, ти си повтаряш само “Само не се блъскай, само не се блъскай, нека не катастрофираме тук.”, молиш се на неизвестно кой, ако се наложи рязко спиране, спирачният път да не е твърде дълъг и да не свършиш деня си като донор. Най-ужасяващото е, че движението НЕ БЕШЕ натоварено и въпреки това, всички наоколо се движеха като участници в рали.

Живи и здрви стигнахме до гаража, където аз лично поседях няколко секунди подпряна на стената и поемаща си дъх, докато краката ми спрат да се държат като спагети. С колата не беше много по-различно, може би е от шоферчето Но май всъщност е движението по софийските улици. Както и да е. Факт е, че всички се прибрахме живи и здрави. И че си имам удобен стол за бюрото.

3. Едновременно с това искам да питам Мишел и Ани - събличането задължително ли е или можем да се ограничим до блога? Не, че с Н. не можем и ние да се проявим като арт - фотографи, но все пак да знаем.

4. Lotlorien ме попита дали е задължително заглавната страница на вестниците и новините, които са напечатани на нея да са тъпи и безполезни. За съжаление, няма значение дали си учил журналистика или не. Повечето от най-трагичните автори на 24 часа и труд са завършили моя факултет, но това не променя фактът, че са от хората, които са живо разхищение на мастило и хартия. Всичко си има норми и граници, а евтината скандалност не може да процъфтява, и не бива, особено ако е национална медия. За съжаление и двата вестника са собственост на една и съща фирма, така че никой няма интерес д аима състезание между двата вестника и да има някакво разитие. Конкуренцията дава развитието все пак. Те си седят в удобното блатце на посредствеността и дърпат и другите вестници на своето ниво. Журналистът трябва да умее да преценява къде е границата. Бъди скандален - но с мярка, ми казваше едно време пр. Брезиснки. Една от лекторките пък директно отказа да коментира българските медии с думите, “нека не си разваляме хубавото насторение с боклуци”. така че. Не, не трябва.

5. Маркуча ме замери с поредната блог-игрица, този път с литературен привкус.
Последните три книги, които съм прочела.
1. Препорочетох на Милена Фучеджиева “Кефер. Цветовете на малката Ида”. Книжката е тънка, мъничка, почти джобен формат, но от онези странни книжки, които те карат да се змаислиш какво си ропуснал от текста вътре и аквко е останало само в съзнанието на автора, недописано и премълчано.
2. Прочетох “Чупливи неща” на Нийл Геймън. Интересен сборник разкази, като най-много ми хареса последният разказ, антоация към “Американски богове” - първата негова книга, с която се сблъсках на доста крехка възраст.
3. Препрочетох паралелно “Кървава музика” на Грег Беър и “Невромантик” (включвам и трите романа от серията - “Невромантик”, “Нулев брояч” и “Мона Лиза овърдрайв”.
Гибсън ми е все така странен и започвам все повече а осъзнавам колко добър автор е, създавайки плътната, сложна реалност на бъдещето. Честно казано, това е от много малкото книги, които ми се струват реални и възможни.

Последните три, които закупих бяха:
1.”Търговецът на оръжие” на Хю Лори. Много се извинявам, но пич, играй си ролите и не се напъвай да пишеш. То бива копирано, бива, ама това е прекалено.
2. “Оливия Джаулс и развинтеното въображение”. Това е от най-сладките и забавни романи, които съм чела (и е от женските романи… уж). Искрено ме разсмя. Леко, ненатоваращо четиво, препоръчвам. Става и за подарък на някой не твърде тежък случай на кифла.
3. “Сонетите на Шекспир”. Е, те ми ги купиха, но се приближава максимално по допирателната на изискването.

Бих препорочела? Оу, това е много подъл въпрос.
1. Тери Пратчет. Просто нямам времто да хвана и да ги изчета отмак.
2. Дан Симънс - серията за Хиперион. Чувам, че щели да го филмират, но ще видим.
3. Артър Кларк. Сборника. Поклон пред паметта му.

На кой да прехвърля топката, я да видим.
На Даниел.
На Иво Инджев (като пресен блогър)
На Александра (dreamkeeper), която така и не ми отговори на имейла.
И естествено, на Н.

Не устисках и се включих и аз в конкурса на Пейо за Министърската оставка.

Ами това е моето произведение. Всъщност това е НАШЕТО произведение, от мен и С. ще се радвам на коментарите ви. И гласуването за мен (усмихва се).

Ето текстът да го прочетете. Коментирайте.
Ако не можете или не икате да се занимавате с хит.бг, ето ви линк към страницата на блога.

От много време искам да представя на вашето внимание един нов и много любим мой комикс. И най-сетне се появи подходящият момент. Както напоследък си говорим за подстрижки и прически, броят много сполучливо се намъкна.

Дами и господа, предствям ви “Момичета с прашки“!

Колегата ми напусна. И сега съм всеки ден на работа. От 11… до когато. Без понеделник. Малко отмъщенийце към всички останали работещи.
Не че работата ми е кой знае колко сложна или трудна. Но ми е… скучна. Не ме свърта да седя на едно място и да не правя нищо. Обичам да пиша, обичам да чета… но да правя това цял ден… всеки ден, не, забрави. Аз съм човек на мързела, но и на действието. И тези няколко седмици, които ме очакват ще са ми мъка. Но нищо. Сега съм се отдала на сериози размишления.
Времето сякаш е напълно в тон с мен и вали. И вали… И вали…
Снощи бях на рожден ден. На един от онези хора, които се появяват сякаш отникъде в живота ти. Първо… не се харесвате. Или нямате проблем с другия, но не си търсите компанията един другиму. И в даден момент нещо става и виждаш гледната му точка. Разбираш го как мисли. И по интересен начин ти става близък. Не наистина, но близък по ум.
Беше весело. Беше шумно, беше забавно. Пих, не се напих. Танцувах, не се натанцувах, но пък ме питаха къде съм се учила да танцувам. Доста ми оправи настроението, защото се чувствах като спънат кон цялата вечер.
И сутринта.. на работа. Закъснях. Гледах капещия дъжд през стъклото на колата и се чувствах… неуютно. Не съм в комфортно състояние. Не се чувствам добре в кожата си.
Недоволна съм. От себе си. От навиците си, от характера си. От начина, по който си губя времето, но не мога да му хвана дирите как да го променя.

Седя и гледам как хората наоколо в работата са се събрали. И се веселят… и си приличат като клонинги. Маниер на изразяване, маниер на поведение, дори начин на мислене и светоглед. Всеки е уникален… като снежинка, но снежинките накуп правят обикновена бяла снежна топка. В която няма нищо особено.
Седя си. блея през прозореца. Дразня се от това, че не успявам да си намеря работа в списание, което да ми отърва на стила. Но пък самодоволството ми си има граници. Няма как.
Мисля си за работата, дами и господа, модна статия трябва да пиша. Аз, според която модата е измислица от някой много мразещ себе си индивид. И света около себе си, също така. Нищо. Работа, като всяка друга, освен това съм убедена, че мога да напиша много хубава статия и пак да вложа гледната си точка.
Ако не ме харесат - свят широк

Хм. Хубаво е човек да има лично мнение и своя гледна точка. Лошо е когато превърне налагането му на всички останали в свой кръстоносен поход. Днес четох Анна. И си мислех “Не си права”. Завъртях се за миг над коментарите и се отказах. Каъв е смисълът да се бия в гърдите, че тя не е права, а аз съм? Тя е права за себе си. Аз за мен. За много неща сме съгласни, за други сме на крайни позиции, нейните рабзирания са изградени въз основа на нейният живот и преживявания. С какво право ще ходя да й размвхвам пръст и да я поучавам,ч е тя не разбира? Или спрямо който и да е?
От друга страна, ми намирисва наизвинеине “живей и остави другите да живеят”. Ами грешките, проблемите, за тях акво правиш? Ако премлъчиш, това не е ли подло?
И така, бръм, бръм, бръм в главата ми е шум.

Косата ми отново е пораснала. Пак е достатъчно дълга, за да мога да я връзвам на опашка и д амога да се скрия зад нея, когато не искам да ме виждат. Гледам кичур, навит на пръста ми, с очи почти кръстосани от усилието. Коса като коса. Не особено фина, не особено лъскава, просто коса. В повечето случаи стои като копа сено, не се поддава на дресировка. Както й харесва, така стои. Нищо. Както й харесва. Уж трябва да ми е гордостта. Нали, жени, коси, суета.
Не харесвам жени с дълга коса, които я използват, за да си играят с нея. Като я отмятат с ръка назад, уж, за да не им пречи. Като им пречи, да я вържат. Иначе просто го правят за фасон и заради мъжката публика. Което ми се струва жалко. Фройд би казал, че имам сексуални проблеми, но той би го казал и ако разкажа, че харесвам пухкави зайчета… да речем.

Сонетите продължават да ме чакат. Нищо, ще почакат още малко.
А вън продължава да вали, бавно, тихо, неотменно. Досадно.
Скуката, каква велика движеща сила. Моя теория е, че ако вселенски интелект е създал вселената, то това е било просто защото го е била налегнала вселенска скука.
Оле, стига толкова логорея.
Лека ви вечер.

Е.

Иффи се похвали наскоро, че се е сдобила със Сонетите на Барда. Да си призная завидях й мъничко. От много врме съм им хвърлила око. Всъщност откакто купих една бройка за М. преди ужасно много време (почти една година вече… трябва да се готвим за ново женско парти, в този ред на мисли).

И днес Н. се прояви като същински телепат и ми ги подари съвсем същите. Сега си седят на бюрото ми и им се радвам. Чакат да се прибера вкъщи да се сгуша в леглото, за да се нахвърля жадно на староанглийския и очарователния превод на Валери Петров.

Май този пост беше по-скоро от типа на фръц-фръц, но пък горещо препоръчвам да се прочетат и обещавам, че ще ги сканирам (набера на ръка, защото си е грехота да измъчваш такава книга със скенер), че да ги има в Мрежата. Най-вероятно ще са при Борислав, така че очаквайте линк…. някога.

Мерси…

Доволно Е.

Харесвам 3-д анимацията. Харесвам и френския стил. Като се започне от Артур де Пинс, та се стигне до Одри Тоту, френските кифлички и осемнайсете сорта чай.

Специален поздрав за ЛийАнн и за Dark_Lord
Можеш ли да преведеш текста впрочем Лий Анн?
Заради активното настояване на Ани, ето го отново клипчето за Жералдин. Автор е Артур де Пинс. Огледайте му сайта, чудесен е.

Тук и там гледах как хората се лъжеха и си въртяха номера, накратко, много се забавляваха. Гугъл обра всичките ми точки с изпълненията си онзи ден и зиобщо, беше весело.

И ми дойде мисълта, че все пак може да разкажа и аз какъв номер врътнах. По принцип 1 април не се отличава с кой знае колко елегантен хумор, да не кажа, че е ужасно дебелашки. Не обичам да лъжа хората, нито да им правя кофти номера. Затова измислих интересна комбинация.

Уж отидох на фризьор, но си “забравих” портфейла в нас, звъннах на майка ми да го донесе и се изметох от терена, оставяйки пари на мацката за подстрижка, боядисване, изобщо, пълна програма. Мацката пък много се накефи на идеята и с удоволствие се включи. Обеща всичко да мине по ноти. Пристига майка ми… гледа, няма ме. Фризьорката й се усмихва и й казва “изненада, честит първи април”. Приятно разкрасяване. {}

Мхмм, доволничка.

Тази седмица се оказах много заета. Първо някакъв смахнат превод, после непривична за мен статия… после още една, след товва интервю с художничка от Академията, после денят на лъжата, а след това чинно в редичката се появяват и двете есета, за жените и за премиера в оставка…
Направо луднах!!

Нищо, дерзай… пък после ще се радвам да си кажете мнението, когато си кача нещата онлайн, да видим как съм се справила.

Малко оплакване. Нещо не си харесвам русите кичури, с които ме накичиха, но познати и приятели казват, че съм бонбон.

П.П. 1. В текста дотук има една лъжа. Коя е тя?

Чести първи април!!!

‘Първи април е денят, в който си спомняме какво представляваме през останалите 364 дни от годината’
Марк Твен

Честит ви празник.

Рядко гледам “Блей с мен” и “Let’s mutet”, но днес ме впечатлиха доста.
Само с една песен, наистина, но това не е малко.

С малко ровене по форумите разбрах какво точно се пее.
Всъщност няма никакво значение за какво пеят, но все пак, любопитство

Parla piu piano

Parla piu piano e nessuno sentira ,
speak quietly and no one will hear

il nostro amore lo viviamo io e te,
our love will live you and I

nessuno sa la verita
no one knows the truth

neppure il cielo che ci guarda da lassa
not even the sky that watches us doesnt know

Insieme a te io restero
i will stay with you

amore mio, sempre cosi
my love, always like that

Parla piu piano e vieni piu vicino a me
speak quietly and come closer to me

Voglio sentire gli occhi miei dentro di te,
I want to feel my eyes inside you

nessuno sa la verita
no one knows the truth

E un grande amore e mai piu grande esistera
It is a big love, and bigger love will never exist

Insieme a te io restero
i will stay with you

amore mio, sempre cosi
my love, always like that

Parla piu piano e vieni piu vicino a me
speak quietly and come closer to me

Voglio sentire gli occhi miei dentro di te,
i want to feel my eyes inside you

nessuno sa la verita
no one knows the truth

E un grande amore e mai piu grande esistera
It’s a big love, and bigger love will never exist

Нямам намерение да плюя нивото на Факулета ни. Нито вестниците ни, които са диеректен копи-пейст един от друг (или от “Интернет”).
Няма да беснея на ограниченият подход на повечето журналисти и на убеждението, че са специалисти по всичко.

Но мога да се посмея на една от по-некадърните статии в news.bg

Днес ми пратиха линк към покъртителния случай:

Две седмокласнички си прерязаха вените заради секта

С интерес надникнах да видя за какво иде реч, все пак, не са много сектите по нашите ширини. Няма да коментирам заглавието, което е връх в българската журналистика, но не в благоприятен смисъл.

Отварям и чета следното.

2 седмокласнички от II ОУ в Благоевград си прерязаха вените с бръснарско ножче, като по този начин спазили ритуала на сектата ЕМО.
Инцидентът станал, след като те приели идеите на нашумялото в последно време младежко движение. Девизът на 14-годишните Мишел от 7 “а” и Нели от 7 “б” бил “Кухнята, ножът, вените, край на проблемите!”.
Директорът на II ОУ “Димитър Благоев” в Благоевград Хр. Манчев и заместничката му Г. Паскалева свикаха спешно родителите и им обясниха тревожната тенденция, обхванала главно 14-годишните ученици.
Информацията е на вестник “Струма”.

Да си призная, почувствах се като професор Вучков (на който е време някой да му каже, че сутеньорският вид е демоде) - “Слушам и не вярвам на очите си.”
Това, някой да пусне Гугъл или Уикипедия какво точно е Имо, личи си, че никой не е направил.
Имо е суб-култура, а не секта. По същия начин, както метълите, готите, смъкнатите и пр. подобни.

Статията не обяснява нищо. Само описва, че някакви мичета са си прерязали вените. Оцелели ли са, какво е станало с тях, види се, не е интерес на читателя и нищо не е споменато. Какво представлява споменатата секта, кои участват в нея, това също никой не го касае. Бомбастичните новини са ограничени до некадърните опити да си прережат вените, заради проблемите си.

Какви мерки са взети, не е казано. Как са реагирали роднините също. Това изолиран случай ли е, също не пише. Читателят остава неинформиран, статията е абсолютно безсмислена и безполезна. В края на некадърното писание е споменато, че информацията е заета от в. “Струма”. Значи е имало къде да пзовънят и да разпитат за подробности. Или е прехвърляне на отговорнстта “те толкова написаха, ние толкова преписахме”?

Имо-културата навлиза доста в българските среди и както едно време беше с готите и издигането на личните проблеми и смъртта в култ, това се повтаря на нов глас. Черният грим, абсурдните прически, бижутерията и тъмните цветови съчетания създават един ужас по софийските улици, които са повече смешни, отколкото взимани на сериозно.

Но това, което много хора пропускат покрай глупостите е, че това са нестабилни и объркани деца. Така че може би проблемът е не толкова в децата, колкото в това, че те се чувстват объркани, неразбрани и изолирани. Но пък и кой им обръща внимание, наистина?

Както двете девойчета ще разберат на гърба си, проблемите не свършват, а започват, защото раните от рязано болят и зарастват бавно. Нищо де, ще порастнат и ще се научат. Ако оцелеят до тогава.
Изобщо, статията е една от причините да си блъскам главата в плота на бюрото и да се питам “защо, защо, защо искам да ставам журналист??”