Коледа

Идват празници и всичко живо държи да честити Коледа, да пожелава хубава Нова Година, да праща картички, да пазарува да откат и току да прави разнообразни пожелания.

Най-хубавото, което получих, отвъд личните, идващи от семейството и от близките приятели, беше малко странно.
Поздравиха ме с публичното изявление на Майкъл Мур относно Джулиан Асанж.
За незапознатите, Джулиан Асанж е част от WikiLeaks, които често публикува докумнети засягащи действия на правителства и организации.
По този повод от Америка са му вдигнали мерника, а той беше обвинен в изнасилване от две шведки.

Темата бързо ескалира и стана безкрайно грозна, защото огромен процент от хората отхвърлиха тотално възможността обвиненията да са истински, за съжаление твърде редовен подход, когато публична личност е обвинена в изнасилване. (Каква е идеята, че публичните личности, понеже са известни са неспособни да извършат нещо лошо? Нещо, което много пъти сме виждали, че не е вярно, но подходът се запазва, за съжаление).

Следих темата отблизо, както в българските блогове, форуми и дискусии, така и навън и се начетох на доста притеснителни неща.
Имаше разнообразие от доводи какво точно се случва, но конкретните подходи, с които Асанж беше защитаван бяха най-малкото странни.
Най-често срещаната беше как от Интерпол не преследват изнасилвачи (Роман Полански е свеж пример) и това някак си е странно доказателство, че всъщност това е просто претекст. Защото… голяма работа, изнасилване, не е като да е „истинско“ престъпление, нали… Нищо, че се случва на 1 от 4 жени и не е точно изолирано явление…

За мен лайното удари вентилатора, когато адвокатът на Асанж направи публично изказване, в което твърдеше, че престъпление не е имало, че всъщност в Швеция е престъпление да правиш секс без презерватив (което не е вярно, няма такъв закон), чиято глоба е няколкостотин долара (също както законът, за който си съчинява адвокатът, глобата също е несъществуваща). Скоростта, с която тези твърдения беше оборена беше почти мигновена, но все още чувам/чета хора, които използват тези думи като аргументи и като доказателство за горкичкият, невинен, набеден идеалист Асанж.

Трудно ми е да съчувствам на Асанж, защото дори да бъде депортиран в Америка, към него няма повдигнати обвинения (до този момент) и всъщност той не е нарушил закона. Вярвам, че със сигурност е размътил водата, но честно казано, въпреки постоянните си обещания, до този момент не съм прочела нищо толкова скандално или противоречащо си с официалната политика на държавата.

Може би най-грозният момент от цялата история беше когато Майкъл Мур (авторът на „Пич, къде ми е страната“) обяви публично как никога, никога не трябва да се вярва на официалната версия и на официалните власти, нарече обвиненията в изнасилване hoohaah, т.е. в смисъл на глупости и като цяло изглеждаше изключително самодоволен.
Последвалата бурна реакция беше значителна. Едно е да спориш за права на свободното слово, друго е да заявиш публично в ефир „никога, никога не вярвайте на жертви на изнасилване“, което при положение, че идва от богат, бял, известен мъж, звучеше дори още по-чудовищно. Всъщност, който и да го каже, звучи ужасно, но може би идеята, че точно човек, който уж се бори за демокрация, да омаловажава престъпление, е толкова плашеща.

Моя любима блогърка, Сади Дойл проследи темата, беше начело на публична туитър дискусия, в която много точно се посочва какъв точно е проблемът и защо темата вече не е просто до това дали Асанж е невинна жертва или не.

Явно дискусията е свършила работа, защото М.Мур е проверил данните и информацията, която до преди този момент бе приемал без замисляне, а именно какви точно са обвиненията и зае по-различна позиция.

Цитирам:
Every woman who claims to have been sexually assaulted or raped has to be, must be, taken seriously. Those charges have to be investigated to the fullest extent possible. For too long, and too many women have been abused in our society, because they were not listened to, and they just got shoved aside… The older people here remember how it used to be. It’s not that much better now, it got a little better, because of the women’s movement made that happen.

Всъщност Майкъл Мур, поне за мен, каза голяма глупост.
Защото не просто не е прекарал десет минути, за да се поинтересува по-сериозно от проблема, да се поинтересува поне в собствената си държава как стоят нещата, ако не в глобално ниво, но аз не мога да забравя Роман Полански и публичната реакция, която беше прекалено подобна, думите на Упи Голдбърг, как това не  е било „изнасилване“ изнасилване (очевидно 30+ годишен човек да напие и насили момиче, което още няма 14, магически се превръща в нещо нормално, ако извършителят е известен бял мъж, режисьор на филми) и прочие подобни аргументи.

И все пак… стъпка в правилната посока. Когато някой публично каже подобна въпюеща, опасна глупост, то той/тя бива коментирана и не остава без реакция.
Така че… ето, наистина нещо хубаво. И ми дава някаква надежда за Новата Година, че толерантността към престъпленията от подобен род няма да бъдат смитани под килима и че евентуално процентът необявени престъпления ще падне, а обвините и осъдени престъпници и рецидивисти ще се повиши.
Но да видим.

Колкото до Асанж, той още не е осъден и още не е депортиран, така че може би първо трябва да се изчака да се види какво точно ще се случи и какво ще е решението на Швеция, преди да започнат да се леят сълзи колко е жален и горък Асанж и как е жертва на конспирация.
Не ме разбирайте погрешно, смятам, че организациите и правителствата имат нужда от строг контрол и от пълна прозрачност пред обществото, но това не означава, че хората занимаващи се с това нямат права и отговорности и спират да бъдат отговорни за действията и постъпките си.

Весела Коледа, хубави празници…

Коментари

Обичам, когато някой отиде на нечии личен блог и започне да се набира защо авторът говори на една или на друга тема, държи му/й се сметка и му/й се дава акъл какво трябва и не трябва да го вълнува.
Винаги ми е било интересно, дали коментиращият наистина очаква авторът да се засрами, че пише на теми, които го вълнуват и следва да обещае, че повече няма да прави така или пък може би се очаква да започне да иска специално разрешение, преди да публикува дадена тема?

Най-любимите ми са критиките как авторът пише за себе си, защото колко по-интересно би било да четем нечий блог, който всъщност не са написани мненията, анализите и коментарите на създателя и поддържащия блога, а просто някакви такива, случайни неща.
Хм… чакай, това второто не са ли вестници или не е ли една от причините, заради които блогването стана толкова популярно, възможността да се чуе разнообразие от мнения и гледни точки?

Интернет пространството изличава много неща, основното от които е страхът какво ще си помисли и как ще реагира реално човекът отсреща. Отнемането на възможността да видиш лицето му, мимиката му, дава кураж, както и анонимността. Разбира се, не на последно място е и нечия самоувереност, че точно той е хванал господ за шлифера и има право да държи сметка, да обижда, да омаловажава и пренебрегва.
Това поне би обяснило защо под повечето виртуални всекидневници има порой от помия, както и защо повечето хейт коментари, на които съм попадала в блогове, са били анонимки, по-грозно е обаче, когато го правят блогъри, които би трябвало да знаят по-добре.

Черният лебед

Обичам балета.
Той е сложно изкуство, което иска отдаденост, любов и лека психопатия, като всяко изкуство.
Има множество филми, които са посветени на темата, разказващи истории за балерини.
И за съжаление повечето попадат под един и същи знаменател, представящи танцьорките като недоразвити,  неадекватни, плашливи момиченца, които си падат по даскала, сексуално незадоволени, със сериозни проблеми с майките си.

Което е толкова ограничен, смешен и глупав начин да се погледне на темата.

За съжаление, „Черният лебед“ се държи по същия начин.

Тъй като искам да анализирам темата в дълбочина, предупреждавам, че коментирам сюжета в детайл, така че ако не сте гледали филма, не четете нататък.
В самото начало хореографът ни казва, че да, „Лебедово Езеро“ е поставяно стотици пъти, но той ще ни покаже нещо различно.
И различното е… амиии… нямам представа, защото не ни го показват. Но пък ни го казва, така че трябва да смятаме, че това, което виждаме е напълно различно, от всички предишни вариации.

И така, главната ни героиня се казва Нина. Тя е мила, нежна, крехка. Не знам колко е гладувала Натали Портман, за тази роля, но прилича на привидение. И на повечето балерини и гимнастички, които познавам. Това е ужасяващата част на този свят, трябва да си непоправимо кльощава. Не мисля, че килограмите имат някакво отношение към уменията да се танцува, а и подозирам, че една добре нахранена млада жена би могла да пресъздаде една роля по-добре, отколкото създание, което едва носи душата си, но целта е да бъдат фини, нежни, сякаш не от този свят и видът на скелет на батерии, явно е пътят към него.
Балетът винаги е имал сериозен проблем, с начинът, по който третира танцьорките си, хранителни разстройства, анорексия и всичко останало. И абсурдните стандарти не помагат. Както и оглушителната тишина по този въпрос.

За съжаление филмът почти не засегна този аспект.
Самата Нина прилича повече на дете, отколкото на зряла жена, което е и целта. Тя се облича в светли, топли цветове, стаята й прилича на стая на десетгодишно момиченце (плюшени играчки, детски мебели, пастелни цветове), а тихият гласец и плувващите в сълзи очи също ни показват една доста безпомощна картинка.
Интересното е, че повечето танцьорки, които аз познавам, имат воля от желязо, в никакъв случай не са крехките цветя, които виждаме по филмите, да не говорим за толкова послушни.
И все пак, да продължим.

Хореографът е гъз, на гъзовете, който си позволява недопустимо фамилиарно поведение и то безконтролно и без последствия. Острата йерархия наистина я има, но би било приятно разнообразие, ако бяхме пропуснали възползващия се от положението си кретен или поне да бяхме видели последствие. Или де да знам, да имахме жена, на тази позиция, например? Не, показвайки ни го, филмът не става по-реален, става по-стереотипен.
Друго, в този филм видяхме две роли само, стереотипно женската, завиждащи, глупави, подобни на ято (не са малко сцените, в които трупата танцьорки създава повече впечатление за някакъв вид птици, отколкото друго), пасивни и слушащи и активният мъжки персонаж, който харесват и обожават, в контрол на пърхащото и изгубило дъх ято.

Застаряващите балерини, острата конкуренция, която ни представиха и омразата между балерините, можеше да бъде развита толкова по-добре. Факт е, че сценичният живот на прима балерините не е дълъг и винаги има кой да ги замени, което не спомага за положителното отношение между танцьорките. И все пак, има достатъчно примери и историята можеше да ни покаже и нещо друго, освен озлобена и изпълнена с омраза, самоубийствено настроена „застаряваща“ балерина, най-малкото, защото светът изобщо не е толкова плосък и ограничен, както ни го показват отново и отново.

Майката.
Ама разбира се, къде се е чуло и видяло в артистичен филм да ни покажат здравословна връзка между майка и дъщеря. Разбира се, че ще видим горчиво обвинение за пропуснати възможности и живот. Разбира се, че ще е болно контролираща. Разбира се, че ще е леко изперкала и неодобряваща. Отново държа да отбележа, има и такива майки. Но вече сме ги виждали в толкова много филми, че е по-скоро скучно, отколкото невероятно реалистично и показващо зад кулисите какво се случва.

И като цяло това е филмът.
Отвъд това са промените, които се случват в Нина. Които честно казано, никак не ме впечатлиха. Пълната липса на личност в нея ме отегчи много бързо. Тя е двуизмерен персонаж, който се опитват да ни убедят, че е сложен. Ако искаха да ни убедят, да ни го бяха показали. Изключително харесвам Натали Портман, но дори тя не може да спаси толкова постно написан персонаж.
Не намерих нищо, което да ме привлече в личността й. Идеята, че колкото повече си позволяваше да се отпусне и да се наслаждава на живота, толкова повече изперква, никак не се различава с аналогията в Дракула, с Луси и Мина.

Самата хореография на филма беше… безлична. От махането с ръце, ме заболя главата, а танците бяха малко и прекалено обикновени, а съм гледала спектакъл и ме плени, просто тук го представиха посредствено. Имаше няколко красиви момента, но повече приличаше на нещо, което просто е скицирано, а не е развито в детайл изобщо.
По никакъв начин не засегнаха самата идея за цвета на лебедите. Преповтарянето на двете крайности -  курва/девственица не впечатляват никого, защото сме ги видели около един милиард пъти.

Балетът изисква отдаване, тренировки, контрол, дисциплина, всичко това, е вярно, като всяко нещо. Това, което не ни показаха беше любовта на танцьорите, удоволствието от изкуството.
И това е сериозен пропуск, затова и филмът страда. Да, красив е, но също така е и посредствен. Триумф над визуалното, над съдържанието.

Показват ни, че тя убива част от себе си, че тя се превръща в черния лебед. Предадено на зрителя чрез нейната целувка към хореографа.
Като цяло сексуалността на Нина е просто несъществуваща.
Другият момент, е в който ни я показват с Лили, което би било прекрасно, ако не беше повече реакция на негативните емоции, която Нина изпитва към Лили, отколкото друго.

Накрая… смъртта или поне впечатлението, че Нина умира. Разбира се, че тя ще умира. Или ще отива в лудница. Защо пък да бъде стъпка, към израстване, към промяна, към разбиране, към осъзнаване? Какво е това желание музите, богините, да бъдат убивани и подлудявани? Иначе биха били прекалено реални, прекалено истински, прекалено… хора?
Съвършенството, към което Нина се стреми, идеята е, че го черпи от себе си, само че нейното идва от лудост, при сблъсък с проблеми, от които тя се пречупва, потвърждавайки и затвърждавайки стереотипа за крехката безпомощност.

Не, благодаря. Ако държа да чета викториански стереотипи, мога да ги намеря и с по-високо качество, в близката библиотека.
Този филм, макар и красив, не каза нищо ново, не показа нищо ново и не разказа нищо ново.

Facts of life

Corporate culture at its best.

Тролове и спамъри

And what about all the people who woudln't be able to join the community because they are terrible at making helpful and contructive co.... Ooooooh.

Покрай темата с Читанка си завъдих… трол. Може и да не е, но звучи като такъв, държи се като такъв и честно казано, демонстрира желание за реална дискусия, колкото такъв.
П.П. Мили wordpress… искам такъв плъгин или опция.

П.П.2. Видях, че името ми е изплескано ей така, пътьом (трябва ли да се чувствам впечатлена от уменията да търси в Гугъл, че и като се има предвид, че не се крия коя съм?) и се зачудих…
Ако аз й изплескам личните данни, които намерих пак през гугъл, дали ще й стане кеф?
Сигурно не… но пък това й изпълнение показва защо няма никакви проблеми или замисляния къде точно е проблемът с издателствата, които участваха в сеира и Читанка.
Жалко.