Твърди се, че възпитанието (сиреч любезност) е това, което отличава едно цивилизовано общество.
Има хиляди книги за етикет, писани и неписани правила какво можем и не можем да казваме, как трябва или не трябва да се държим в една или друга ситуация. Това поведение е било засилвано или отслабвано в различните периоди от историята и в различните държави, използвано в ущърб или пък в името на дадена идея, нация или личност.
Като всяко друго нещо, е превърната в изкуство.
Можем да кажем толкова много просто ако задържим погледа си една секунда по-дълго върху един човек или го отклоним секунда по-рано. Ако подадем ръка или не подадем, ако повдигнем вежди… Изборът на думи, тона, момента на казване… отношението с околните е изключително сложен танц и разбирането какво искаме да кажем не винаги е основната цел на този танц. Понякога е по-скоро страничен ефект.
Правилата стават дори по-сложни (макар теоретично да изглеждат по-прости), когато се прехвърлим от аналогово в цифрово пространство. Приел ли си нечий friend request, коментираш ли на стената, пуснал ли си линк към блога, отговорил ли си на негов/неин коментар, пишеш ли на кирилица или латиница и пр., това са прости примери, но може да продължи далеч по-дълго, реалните ситуации са огромно число с изключително разнообразни променливи. Променящата се социална среда води до нови и нови неписани правила, до нови и нови точки в дългия списък на етикета.
Идеята, че интернет е премахнал нуждата от излишна и ненамясто куртоазия звучи все повече като наивитет, отлкото като реален случай. Едновременно с отпадането на табута, се появяват нови. Няма проблем да говорим за секс, само че начинът по който говорим е още по-контролиран отпреди. За да идеш на интервю, трябва да се облечеш еди-как-си-, в зависимост дали си мъж или жена, но винаги трябва да внимаваш какво слагаш на стената си в социалните мрежи. Няма проблем да говорим за сексуалност, само че начинът по който коментираме самата сексуалност се изменя.
И това е напълно нормално, хората са сложни и комплексни и всеки, който се опитва умишлено да ни сведе до набор от стимули-реакции, е обречен на неуспех. Общуване, което е лимитирано води не само до по-бедна комуникация, но и води до регресия. Спреш ли да имаш изисквания към себе си, да не се интересуваш от околните, губиш моралния компас също толкова сигурно, колкото и слушателите и колегите си.
Обществото на хората е изключително подобно на люлка, има крайност, после процес на спускане, достигане до златна среда, промяна, после следва достигане до друга крайност. И после отново, принципът е повтарящ се, отново и отново, през поколенията, вековете, държавите.
В училище учим история и философия не толкова, за да знаем какво се е случило в миналото, колкото да научим типа мислене, който е довел до грешките и до успехите на миналото и да знаем как да не правим същите грешки отново. Разбира се, като всяко ценно нещо, се е заровило сред скованите маниери и заучените повторения, които водят до настоящите литературни постижения на дванадесетокласниците, кандидатстудентските кампании и като цяло, светът, в който живеем.
Не можем да промениш дадено общество отведнъж, големите промени са предшествани от малките, неуловими детайли. Дали ще поздравиш някой, дали ще помислиш как твое действие ще рефлектира на околните, дали това, в което вярваш е свръхегоизма и ще издигнеш консумизма на пиедестал или пък ще отидеш в другата крайност… въпросът е, че знаците са налице и сам решаваш как да постъпиш.
Всъщност целият този текст дойде от едно изключително просто наблюдение.
В началото на появата на Блогосферата беше въпрос на неписано правило да се съобразяваш с агрегатора и читателите. Беше проява на лош вкус да не редактираш текста си, да не го форматираш, да не го съобразиш да бъде удобен за четене, а не плътна, неясна стена от текст, да избягваш чуждиците, шльокавицата беше напълно неприемлива.
Беше въпрос на неписано правило при повече от една, две снимки, публикацията да бъде с прескачане, един вид, да трябва да се отвори целият пост, а не да има още и още и още снимки, които да се скролират дълго.
Иначе казано, вниманието беше насочено към читателя и нейното удобство. Беше проява на любезност.
Разбира се, като всяко нещо, тук също видяхме промени, които тръгнаха от Еленко и любимите му пътеписи, в които пускаше по десетина, дванадесет снимки в голям размер, една под друга.
Любезността е неуловима понякога, но изчезне ли, със сигурност се забелязва и аз като читател спрях да посещавам блога му, после започнах да го избягвам и като фотограф и пр. Не бих работила нито с него, нито за него и не бих занесла бизнеса си при него ако мога да го избегна. Дребен детайл, но важен. 
И докато не се замислих специално над него, дори не го бях осъзнала.
Това се разви и в момента кулинарните блогове и не само, пускат рецепти и снимки в същия вид. Което е едно красиво, пъстро петно, което може да направи деня ви или пък да попаднете на нещо ново, но също така и да ви принуди да скролирате излишно, нещо, за което може да нямате време и директно да изключите тикчето от списъка вдясно, а може да се ортази и по-мащабно, както казах преди малко.
Всичко това са нюанси, но точно животът е изграден от тях. И можем спокойно да се запитаме, кога дреболиите спират да са дреболии и стават големи, важни неща? Дреболия е да пишеш грамотно и да уважаваш естетиката на читателя, но дреболия ли е, когато директно продадеш читателите си за жълти стотинки? Дреболия е, когато депутат закъснее, но дреболия ли е когато забрави свое обещание или отрече да е правил/казвал нещо?
Дреболия е да закъснееш за работа или да идеш в спортен вид, но дреболия ли е, когато спреш да си вършиш адекватно работата и започват изпълнения тип българската администрация с работно време от време на време?
Изобщо, интернет любезността е чудесен барометър на взаимоотношенията по принцип, защото каквато любезност сме склонни да проявим към непознати, по същия начин ще третираме клиентите или подчинените, семейството си, шефовете или зависимите от нас по някакъв начин, защото ние сме същите хора, просто в различни ситуации.
