М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.
Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“
М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.
„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.
Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.
‘Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.
От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.
Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“
М. ме помоли да публикувам историята й и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.
via It Looks Like A Feminist Blog
Онзи ден, след филма за децата на Хаити по бтв, се замислих защо е цялата истерия и хилядите средства за зачеване инвитро, когато домовете са пълни с деца, лишени от обич и грижа…
Сигурно не съм права, разбирам, че няма такова усещане като да износиш дете и да е твое, обаче изведнъж всичко това с хилядите левове лечение ми се стори страшна глупост на фона на тъгата и болката в очите на тези деца. (Същите ги има и по нашите домове).
Моя много близка е осиновена, но това никога не и е пречило в отношението към майка си и семейството си по принцип.
Наши познати също скоро си осиновиха детенце, което след време може само да благославя съдбата за семейството, в което попадна.
Но като цяло … да, българинът има тотално грешна представа за осиновяването…
Много се радвам на този материал. Да, крайно време е да има дискусия по темата за осиновяването. Срамно е в 21 век в Семейния кодекс да продължава да се мъдри концепцията за тайната на осиновяването. Това вреди на всички – на осиновените, на осиновителите, въпреки че може да им изглежда като по-предпочитан вариант, а и по-лесен. Полезно е за децата да научат по подходящ начин от най-ранна възраст фактите, свързани с тяхната идентичност. Това често поставя в перспектива и много преживявания, които иначе остават неразбрани, необясними и поради това плашещи. Това предпазва и от вероятността (голяма!) да получиш тази толкова чувствителна информация по начин, който да остави травми.
Тайната на осиновяването вреди и на една система, която изпитва болезнена нужда да даде семейство на по-голям брой деца, които са лишени от него – усещането за срам и потайност не са най-добрият мотиватор повече семейства да решат да осиновят. Те пречат и на осиновителите да поискат подкрепа, когато имат нужда от нея.
Не съм сигурна, че трябва в “най-ранна възраст”, трябва да бъде съобразено с много неща.
Но таабуто над темата трябва да изчезне.
Много родители ги е страх, че децата им няма да ги обичат, поне аз така мисля.
И аз се радвам, че попаднах на този материал. (цяла вечер чета разни статии из блога).
Честно казано и аз не бях мислил за осиновяването от доста време, макар че някой път се замислям за разни неща по тази тема. Познавам няколко осиновени деца, които са вече зрели хора и като се замисля, никога не съм говорил с тях за това. Дори не съм научил от тях, че са осиновени, а от други хора. Не знам защо тази тема е табу в България. Лично аз ако имам осиновено дете някой ден (което би било много хубаво) бих му казал, като добре премисля кога ще е най-добре.
Също, ако се поставя на мястото на някое осиновено дете, бих поискал да ми бъде казано, че съм осиновен. Това не е нещо срамно или лошо, дори напротив, аз мисля, че е благородно да осиновиш дете и да му осигуриш един добър живот, вместо това да живее в самота. Та, именно затова бих се зарадвал да знам, че родителите ми са направили толкова благородно дело. Защото си мисля, че е по-трудно да обичаш чуждо дете, отколкото твое собствено и това го прави още по-благородно.
Не знам как е в другите страни на тази тема, но в България не си спомням кога за последно съм говорил с някой за осиновяване и то той да отвори темата. Няколко пъти съм говорил с приятели, но винаги аз съм отварял темата, защото съм мислил над нея и ми е било интересно да споделя моето виждане и да чуя друго мнение, но сякаш не си спомням някога някой да е отварял тази тема пред мен, което е наистина странно, или по-скоро тъжно, че темата е табу…
Много интересно статия, 10х
Една позната осинови дете преди доста време и му беше казано в “най-ранна възраст”, беше много добре за него според мен. Разликата е в “как”, а не в “кога” според мен.
Иначе страховете на родителите са донякъде оправдани: осиновените деца приличат на биологичните си родители по интелект (IQ) примерно, докато приликата им с осиновителите им е сравнима с тази със случаен човек (най-общо казано). От друга страна тези параметри нямат нищо общо с това колко някой обича някой или с изграждането на стабилна връзка между родител и дете, но според мен е разбираемо, че много хора не са толкова уверени в родителските си умения и съществуването на биологична връзка може би им дава чувство на сигурност.