Оплакване от Т-маркет

Досега не ми се беше случвало сериозно да се ядосам на частна фирма, но за всичко си има първи път и „Т-Маркет“ сериозно се постараха.

Вчера (27.09.2010) от тях се купуват охладени пилешки бутчета (със срок на годност до 29 Септември), които, след като вече са вкъщи и разопаковани, се оказва, че миришат директно на мърша. Бяха мити, кожата беше свалена, киснаха във вода… нищо, самият кокал смърдеше на разложено.

Обратната връзка е много важна и е добър начин да оправиш подобен проблем и да няма недоволни клиенти.
Т-Маркет обаче не признават подхода на обръщане на внимание на недоволен клиент.
Първата им реакция беше да прехвърлят отговорността, че месото е било съхранявано неправилно и че те могат да възстановят парите, обаче отвъд това дреме им на шапката.

Цялото упражнение беше с цел да обърнат внимание на развалено месо, което се продава, но това не беше от значение явно. Не само, че месото дори не беше погледнато, никой дори не се поинтересува да погледне щанда с месо или да извика мениджър, да се информират продавачите или някакъв друг символ на заетост или заинтересованост.

Накратко:

Драги „Т-Маркет“, ако искате да ми кажете, че ми трябва хладилна чанта, за да не се развали месен продукт, който вие продавате в дистанцията магазина – дома ми (който е в срок на годност поне още два дни, според етикета), аз не желая вече да припарвам до магазина ви. Защото кой знае какви други изненади ме дебнат, които обаче нямат издайническа миризма на леш, която да предупреди овреме и да предотврати евентуалното ходене в болница с натравяне. Така че драги Т-Маркет, всичко най-хубаво ви пожелавам, вие изгубихте мен, моето семейство и познати и роднини като клиенти. Надявам се да вашата безотговорност да не струва на някой друг клиент повече от изхвърлено месо и бензина за разходката в двете посоки.

Причината да пиша този текст, е както да опиша събитието и опасностите, които дебнат от използването на супермаркета, но също така и за да привлека вниманието към един наболял проблем. Не ме интересува особено теорията, че клиентът е винаги прав, но отношението към случая на служителите ме притесни. Защото продаването на развалени хранителни продукти е изключително опасно и безотговорно отношение в никакъв случай не трябва да се толерира.
Защото нито един клиент не е длъжен да се отрови на продукти, които са некачествени, но хранителните магазини са длъжни да проверяват в детайл всяка информация, която засяга годността и качеството им.

Осиновяване (via It Looks Like A Feminist Blog)

М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.

Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“

М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.

„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.

Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.

‘Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.

От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.

Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“

М. ме помоли да публикувам историята й и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.

via It Looks Like A Feminist Blog

В България

След цяла година глупости и разправии реших да се върна за известно време, да помисля как да процедирам нататък и да се подготвя психически.
Разбира се, по закон ма Мърфи, два дни след кацането си бях намерила работа (с първото CV), на позиция, която ми харесва, в голяма компания, с прилична заплата. (След една година имейли как съм недостатъчно или свръхквалифицирана за елементарни позиции, определено имах нужда да видя работодател, който признава уменията и способностите ми) Истеричния кикот е, че фирмата се занимава със съпорт на Англия и то конкретно на повечето им HR фирми, същите, които цяла година ми мълчаха като пукали, докато си търсех работа през тях или при тях. Честно казано, като всяка компания, която се занимава с компютри и съпорт, при мен достига само въпюещата глупост, но наистина се ужасявам колко тъпи хора има, особено такива, от които зависи работата на други хора. Почти същото усещане имам всеки път, когато се сблъсквам с администрация…

Междувременно съм в лек шок. Има доста промени в България за една година и не всичките са само за добро или само за лошо.
- работеща градска мрежа… доста по-добре от преди. Рейсовете почти не закъсняват, има сайт, който изглежда прилично и върши работа, има си бъговете, но си личи, че се развива и го променят и ъпгрейдват в движение.
- Околовръстното расте и хубавее…
- Има много повече работни места, покрай приятели и познати ми прави впечатление, че безработицата, поне сред младите хора спада видимо, в сравнение с миналата година по това време, в което масово чувах за съкратени, уволнени и понижени.
- По-чисто е.

За съжаление хората обаче изглеждат:
- Далеч по-изморени
- По-изгубени
- По-бедни

Странно ми е пак да съм вкъщи и още по-странно ми е да осъзнавам в детайл с какво съм подценила и надценила държавата, съгражданите и личността си.
Поучително е, наистина.
Но е странно и леко болезнено.

Огнени събития в събота

Работната седмица е дълго и изморително упражнение, което се прави до каталясване от немай къде (ако и да е супер интересно, каталясването винаги е страничен ефект).

Затова и периодичното разпускане и излизане навън, сред зеленко и природа, докато още е топличко. Та тази вечер в Борисовата градина, на Сцената, ще има огнено шоу, разни хора ще въртят огън, други ще танцуват, трети даже ще танцуват докато въртят огън. Някакви пети хора ще свирят на музикални инструменти и изобщо, ще е пълно с народ, който ще се забавлява.

Причината да споделям това, е защото макар да го има и във фейсбук като събитие, не е редактирано, че ще се случи на Сцената в Борисовата градина.

Иначе казано:
11.09 (събота), на Сцената в Борисовата градина, Огнено Шоу.

Българите в чужбина

Когато заминах, умишлено не търсих българи навън. Причините ми бяха много, включително нежеланието да се капсулирам само сред хора от България и по този начин да зацикля, влизането в едно общество от този тип си има доста отговорности и невъзможността да се дистанцираш, без да изглеждаш груб и невъзпитан и още подобни причини.
Е, това и предполагам, някаква реакция на чутото хиляда пъти от хиляда места „избягвай българите, когато си навън“. Макар да не избирам и да отхвърлям хора на база държава, раса, възраст, пол или сексуалност, сега в ретроспекция си давам сметка, че не се постарах особено да се запозная с българи в Англия. Не че съм ги избягвала, но не съм ги и търсила специално.

От една страна, аз не заминах сама, бях с приятеля ми, с един много близък друг приятел, а на място се запознах по възможно най-странния начин с българка, в моя университет, с която много добре се разбрахме и сприятелихме, а и ми беше съседка по общежитие. Също така заради „Кутията“ получих множество имейли от българи, които за в чужбина, готвят се да заминат или още размишляват дали да заминат в чужбина, с най-разнообразни въпроси и коментари относно моите наблюдения.

И преди съм казвала, че най-неловкият момент е, докато се виси между две общества, между две страни, докато намериш нова среда, нов кръг, нови места, нови приятели, познати близки. Истината е, че това отнема време. За около 15 съзнателни години съм се запознала и сближила с шепа хора и това СЛЕД изключително социално активни прекарани години, в които съм контактувала с буквално стотици и хиляди хора. Просто е невъзможно да се повтори бързо този процес, съответно, отначало е доста самотно. Не заради липсата на хора, а заради липсата на среда, ако ме разбирате какво имам предвид.
Разбира се, различността на колегите, работодателите, принципите на взаимодействие, всички онези писани и неписани правила на комуникация, които не знаеш, също забавят нещата. И идва момент, в който ти писва и ти се иска да не те гледат като луд, когато сготвиш нещо различно или пък не ти се говори за Ким Кардашиан и сие или не ти пука за темата, която вълнува всички останали или пък ти се говори с човек, с който имате подобни знания, интереси, опит. Или пък се сблъскваш с проблем, за който никой друг не е чувал, администрацията и тя не знае какво прави (защото сме толкова специални и уникални, че промените засягащи нас са толкова чести, че често дори не са отбелязани на сайтовете на държавната администрация).
И тогава търсиш български мнения и коментари, опит и… криворазбрана носталгия, нея също я има понякога, което е причина много хора да се скупчват, да се капсулират и да не контактуват извън сапунения си мехур…

Ето този форум е доста полезен, интересен и пълен с информация. Всеки един факт трябва внимателно да се провери, но със сигурност би помогнал в правилната посока, ако не за отговорите, поне за локализиране на въпросите. BG Help се казва. Има най-разнообразна информация, от хора, които карат багаж между Англия и България, до хора, които си търсят някой, който да ги учи на език, минавайки през споделяне на личен опит, оплаквания, предупреждения, съвети, коментари и чисто изпростяване на макс.

Отношението ми по темата е смесено.
Най-расистките и агресивно злобни коментари съм чувала точно от българи, вдигали са ми кръвното от тесногръдие и нежелание да се поинтересуват от дадена тема, преди да дават акъл, да се заинтересуват от околни (от българка чух „няма смисъл да си любезен с хора, от които нямаш полза, просто не си губи времето“) но от друга страна, точно пък българи са правили невероятни жестове, помагали са ми, показвали са, че имат сърце и разум, в среда, в която всички са дружелюбни, но незаинтересовани за нещо друг отвъд собствената личност. ЕГН-то и националността рядко имат общо с личността на един човек, поне не и наистина и е хубаво да се припомни това.

Иначе казано, не се дистанцирайте умишлено от българската общност. Не е нужно да се сближавате, но завъртете се веднъж, хвърлете едно око и не тръгвайте с предразсъдъци, дайте шанс на хората да ви разочароват преди да вземете решение.
Или не, това е личен избор, но имайте наум форума и само защото не сте във възторг от земляците, не означава, че няма достатъчно полезна, важна или интересна информация, както и невероятни, интересни и прекрасни хора, които са където изобщо не ги очакваме.
Точно както във всичко друго.