“You take the red pill and you stay in Wonderland and I show you how deep the rabbit-hole goes.”
Коя е Алиса? Какво е Страната на чудесата? Каква е логиката в книгите за нея? Има ли някава логика изобщо или са просто брътвежи? Или е философски труд, разказан като детска приказка? Може би е фейлетон, насочен към управляващото правителство и персонажите са саркастични и иронични пресъздавания на реалните образи?
Това са само част от спекулациите и размишленията, които царуват откатко Алиса се появява на литературната сцена.
И макар да е литературен герой, не една и две книги са посветени на анализа и разнищването й.
Моята лична теория е, че е от всичко по малко – история за малко момиче, в която са вплетени (не)детски наблюдения и съждения за свят, който е толкова невероятен, колкото и нашата реалност. От друга страна, детското отношение към света винаги е някак по-точен, заради липсата на изработени реакции и съобразяване с нормите на поведение.
Много опити за филмиране на Алиса са правени. Някои успешни, други не чак толкова… а трети трагични.
Всеки преразказва историята по собствен начин и ни редставя собствена Алиса, която е също толкова невероятна, колкото и онази, населявала ума на Луис Карол. И така се появи и героинята на Тим Бъртън.
Винаги съм смятала, че Бъртън обожава мрачни истории (Винсент), но умело се възползва от пазара и вместо тъмнии и негативни (или поне тъжни), ги преръща в нещо друго (Кошмар преди Коледа). Да си призная, очаквах доста по-страшна история и по-плашеща Алиса (нещо като Alice Mcgee), но и русата Алиса, с големи къдри и вид на модел също си имаше своето очарование.
Филмът е трудно да се коментира, като всеки филм по книга, всеки си има собствена представа как изглеждат и се държат героите (особено за причините за това поведение), Тим Бъртън е събрал група известни актьори, които да навлязат в образите на странните и непонятни същества от Лудия свят. Шапкарят Деп (който освен очите, които си променяха цвета) и страното писукане, някак не успя да предаде маниакалността му, злобната и нещастна Червена кралица (с възхитително огромната си глава) е чудесно изиграна от Хелена Бонъм Картър и влага много чувство в любимата си фраза “Off with his/her head!!”, Ан Хатауей изглежда ефирна, прозрачна и решила да имитира любимото мърдане на пръстите на Деп, но някак аз лично харесах повече земността и агресивността на Червената Кралица, отколкото безличността и прозрачността на белите карти.
Лудият заек предава много точно настроението и плъзга историята близко към лудостта, която е спасявана отново и отново от Чеширския котарак и неверятно, но Лудия Шапкар. Интересно, че героите на тази история са точно тези два индивида, които почти винаги са преразказвани като злодеи или поне негативни персонажи със собствена лудост и цели в повечето адаптации.
Смятам, че Бъртън също намира Алиса за социална сатира, сцената, в която дамите и господата от двора на Червената Кралица взеха да унищожават хипертрофиралите изкуствени уши, носове, кореми и гърди едни на други е твърде точна, твърде цинична, твърде явна подигравка, за да съм на друго мнение.
Една сърдита, притеснена и чувстваща се ненамясто Алиса, която навлича доспехите и побеждава Джаберуоки (приличайки на Жана Дарк, бих добавила, препратка, която не е никак случайна) е интересен начин да се погледне към историята, а неприкритият коментар, че можеш да бъдеш себе си едва когато игнорираш обществените очаквания и изисквания към теб на база пол/възраст, много ми импонираха. Тя е пораснала, но все още е докосната от лудостта (защото какво друго ако не лудост е несъобразяването с обществените представи и порядки и отричането им?) и все още се чувства ненамясто. Изненадана съм, че тя се връща открила себе си и мястото си, а не напълно откъснала се от света (аналогията с къщичка от карти за игра в книгите), който е толкова неадекватен, колкото и онзи отвъд. Препратката към Жана Дарк, която обаче не е изгорена на кладата, а побеждава и продължава напред е приятна, но по-скоро е тъжно намигване към реалността, която е обричала (викторианските) жени на красиви утроби.
Харесах нейния персонаж, определено, беше интересен, но някак докрая нещо ми липсваше и все още не зная какво е.
`Would you tell me, please, which way I ought to go from here?’
`That depends a good deal on where you want to get to,’ said the Cat.
`I don’t much care where–’ said Alice.
`Then it doesn’t matter which way you go,’ said the Cat.
`–so long as I get SOMEWHERE,’ Alice added as an explanation.
`Oh, you’re sure to do that,’ said the Cat, `if you only walk long enough.’”
Пак за Алиса, но в един далеч по-зловещ, мрачен и плашещ вариант са разказите на Grimm Fairy Tales. Макар абсурдността и сексизма, с който са нарисувани главните героини и дрехите им, историите са твърде добри, за да ги игнорирам. Препоръчвам.
В Алиса има нещо мрачно и плашещо, нещо, което ни кара да потръпваме, независимо от положителното и мило представяне на събитията. И нищо чудно, допирът с лудостта никак не е лесен. Подозирам, че това не е последният път, в който чуваме за нея. И не се изненадвам, всяко поколение разказва по свой си начин порастването и надничането в Страната на чудесата/лудостта. 
Хубаво ревю, браво! Сега ще го пусна във ФБ!
Може би просто ти си твърде рационална, затова се плашиш от лудостта на Алиса. Юнгиански погледнато, всеки елемент от нейното приключение (в книгата) си има смисъл в търсенето на себе си, инициация в женствеността, поемане на отговорност и чистия стремеж на будната душа да осъществи себе си.
Никак не е страшно – внушението е, че само от теб зависи накъде да тръгнеш, дали да порастнеш или да се смалиш, дали ще загубиш главата си и дали ще намериш общ език с всички странни същества, които срещнеш в живота си.
Нито един от героите не ми се струва необяснимо луд – всички тези образи съществуват или в живота около нас, или в самите нас, като част от личностите ни.
“Алиса” ми е една от любимите детски истории, силно се отъждествявам с нея дори и сега
Аз скачам в дупката
Признавам, че това е едно възможно тълкуване, но по-скоро това е реакция към отношението на обществото ни към нарушаващите нормите и представите ни.
П.П. В долната част на текста, в която вече говоря за Grimm Fairy Tales, историята си е конкретно написана и нарисувана като ужас, така че е възможно и да съм смесила двете неща.
Истинската дума за тези неща е: ‘КОШМАР’ -не само за АЛИСА, на Карол, но и за всичко каквото прави ТИМ БЪРТЪН- , . нали!? Не е нужно да има конкретен ужас, а само липса на логика. И нима точно липсата на логика – не е ужас, или кошмар?? !! Когато има логика има и релакс – нали.. Може да го кажем за всяко изкуство – дори дизайн и архитектура, също и политика и икономика. Кошмар, кошмар е всяко нещо което е без логика. Но логиката не е нещо толкова просто: едно време имаше едни неща за лека нощ деца – “Приказки под шипковият храст” – което е приказно все пак, но не съновидение с абстрактни елементи, тоест няма относителна истина – от което следва, че дори нещо да го няма или е фантастика – може да е логично! -което е чилаут преживяване. . . Но за “доктор Снагълс” и там някакво момче с фенерче – бяха кошмар!!! Понякога има такива дни – липса на всякаква логика, като климат и събития, което е реалити кошмар. . . . . Мисля, че зрителите или читателите на такива трудове – се ръководят от любопитство и скуката:)
Всъщност, липсата на логика не означава непременно кошмар. Логика/лудост не са в чак такава тясна връзка и не съм сигурна, че имат толкова огледални отношения.
Лудите имат желязна логика. Лудостта често е единственото логично нещо. Понякога логиката може да е страшна. Според мен губим, ако морално оцветяваме абстракциите – губим от богатството на интерпретацията.
Логиката е успокояваща. Но антиутопиите на Оруел например също са зверски логични, но са адски тревожни и кошмарни направо. А някой кошмарен сън може да ти однесе успокоение наяве. Има тревожни луди и спокойни луди, логични и нелогични могат да бъдат и “не-лудите”.
Един сън/филм/човек/др. те плаши, не защото е страшен, а защото ТИ (си готов да) се плашиш от него. Такива мащабни абстракции като сън, логика, лудост, не бива да се определят генерално за “добри” и “лоши”, понеже това ги осакатява от единственото им качество – именно абстрактността.
Енея, изобщо не визирах лудоста, а по-скоро липсата на логика като катастрофа предизвикана от некадърнос – водеща до дискомфорт. Много често се занимавам с дизайн, и мисля че съм налучкал на 100% – какво е дизайн: В дизайна не можеш да си позволиш нищо излишно, а той се ръководи само от нуждата – и нищо друго, като липсата на стрес е също нужда. Например един ръб на дадено изделие – няма ръб – само и само – някой да не се нарани, дори така се ликвидира стресът от евентуално нараняване – дори и да с минимална вероятност. Мисля, че фенг-шуй – е точно това. Вярвам че хармонията е истината – абсолютната ИСТИНА, а АБСОЛЮТНА истина е когато нещо е такова каквото Е. -един миксер или пасатор – работи с електроотор(ако е така), а не с КОНЕ – независимо от гледната точка. Така работи вселената защото истината неможе да е лъжа. . . . . Всяко нещо е истина ако не е намесена волята. -така ти отговарям за ‘лудоста’ – ако не зависи от волята – то ‘тя’ е ЛОГИЧНА – просто заболяване – липса на нещо – нарушена хармония
Маник, явно не съм те разбрала, извинения тогава.
Ами, все пак всичко е до гледна точка, така че абстракция, лудост, вселена, дори пасатора, зависи как ще погледнеш на тях. Същото важи с особена сила за творчество от всякакъв тип.
Ето нашата лудост с теб е визирана в едно писмо на Георги Марков до колега, че лудоста на не-конформистите е най-силното оръжие на ИСТИНАТА, лудост е -защото се противопоставят на логиката на кариериста-некадърника-егоиста, за когото истината на не-егоиста – е лудост. -Точно тогава логиката се мисли че е лудост, или логиката на егоиста е лична логика, просто лъжата иска да прилича на логика – но не Е. -. . . Ето -на, изкарах цялата Логика- на произведението на КАРОЛ!
Привет, Eneya,
За пръв път посещавам блога ти и, естествено, заинтригува ме точно тази статия.
Естествено, защото историите за Алиса са и от моите любими. Симпатията ми е по-скоро интуитивна, но ако мога да идентифицирам конкретни причини на този етап, нека това бъдат уникалния хумор-ирония без цинизъм и игрословиците, т. нар. каламбур с думите и смисъла на фразите, да се забавлявам с които обичам и аз; също, идентификацията с част от личностите и приключенията на героите. Друг повод за афинитет е, че привидната измислица всъщност е описание на живота такъв, какъвто го познаваме в действителност, ведно с фантазиите, илюзиите и халюцинациите; образите, атрибутите и ситуациите са част от реалността, почти не мистични и никак фантастични, въпреки въображаемостта, в която са обвързани. Историята е едновременно сложна, вариантна, многопластова и съвсем проста, конкретна, логична, точно толкова двойнствена, каквато е същността на самия живот.
Oсновата, на която стъпва историята е отегчението на едно от две момичета, което в резултат тръгва да търси приключения. Това се случва и в същинския ни свят, част от хората приемат статуквото на живота си такова, каквото им е предоставено, с развитие само в неговите рамки; друга част, напротив, имат нужда да търсят извън, като го отхвърлят, защото то не ги удовлетворява, задоволява. От тях, търсещите, само част, обаче, успяват и да намерят. Това е именно историята на момиче, което не само е изпитало нужда и е потърсило, но успява да намери. Тя, обаче, не тръгва с подобна идея, няма представа, какво й предстои, нито предварителни очаквания, цели, което импулсивно любопитство е присъщо за младостта. Фактът, обаче, че успява да се върне към действителността и илюзията възвръща реалните си измерения, означава, че тя постига зрялост и хармония. Ето защо лично аз възприемам Алиса за позитивен герой, не защото е идеализиран образ, притежаващ единствено добродетели, а защото е човек в развитие. Тя има своите слабости и страхове, но прави опити и успява да се справи с тях заради самата себе си; не спасява света от “лошите”, а просто търси своя път и намира себе си. Именно в този смисъл, не виждам Жана д’Арк в Алиса и дори двете за мен са по-скоро антиподи.
Оттам, другите пластове, препратки към въпросите за осъзнаването и начина за постигане на личната свобода, за които споменава и дамата в началото на коментарите. Символите са семпли откъм прочит (без да лишават, обаче, от възможност за различни тълкования, което е богатство). Отхвърлянето на статуквото е отваряне на път към непознатото, което значи загуба на досегашните устои и, следователно, несигурност. То е именно плашещото. По мое мнение, не липсата на логика поражда хаоса, а откъсването от опората на познатия ред и лутането, което предхожда изграждането на новия; съзнаването за неизбежността на личната отговорност за целите на собственото оцеляване, че начинът да намериш своя път, е да се научиш да разчиташ на себе си. Сложно като в лабиринт без известен изход, но без преминаването му няма реално откъсване от старото и чуждото, и достигане до новото, до истинското Аз. Книгата е написана за дете, говорейки й с образите и илюстрациите; всичко останало е понятно и интересно за възрастните чрез припознаване на житейския опит, колкото уникален, толкова тъждествен.
P.S. Ето как от един коментар може да се получи цяла статия!!
Ако ми позволиш още няколко думи, искам и да споделя, че много ми харесва графиката на блога ти.