Вали.
Тук това се случва често.
Сутрин, обед, вече, понякога и през нощта.
Спокойно и монотонно. Подобно на мъгла или на завеса.
Когато ставам рано за лекции вървя през мъгла. Часовника в кампуса ми напомня за морски фар и понякога се чувствам като чудовището на Бредбъри.
Когато се готвех да замина ми разказваха, че ще ми липсва България, ще ми липсват хората и манталитета. Близките и приятелите ми.
Това е и вярно и не е.
Това, което ми липсва е усещането за принадлежност.
Никога не съм имала усещане за принадлежност към България, но поне разбирах как работи, разбирах логиката й, неравния ритъм на тиктакане, връзките и отношенията между хората, неработещата, но позната система.
А тук съм като на подвижни пясъци.
Сякаш съм на Марс, толкова е красиво в мокрите утрини, че ми спира дъха, цветът на тревата е дълбокото зелено, по което искаш да тичаш бос. Бледия цвят на мъглата, който създава усещането, че Авалон е отвъд пътеката.
Лъскавия вид на асфалтовите пътеки между зелените поляни, които се вият примамливо като пътя към Никъде.
Красиво и толкова чуждо, колкото един марсиански свят не би бил никога.
И усещането за нереалност.
Тук е друго и различно.
Още не съм успяла да намеря мстото си, в момента преживявам емоционалния еквивалент на обикалянето в кръгче, което правят кучетата, преди да се свият на клъбце или да идат да повтарят упражнението другаде.
Част от странното усещане се дължи на напълното и абсолютно реализиране, че тук си изцяло сам. Няма роднини, няма съседи… ти и свят, който има само смътни прилики с това, с което си свикнал.
И всъщност всичките романи, които си чел само влошават нещата, защото хората населяващи тези истории са отдавна мъртви и погребани.
Амин.
Така е докато не почнеш да разбираш как функционира светът там- тогава пък начина на функциониране в родината ще ти се струва не точно чужд, но странен, забравен, отвикнал…
И така ще се почне едно люшкане, докато не си избереш една принадлежност или не осъзнаеш, че принадлежиш и на двете места, но по различни начини…
Но преди това има много носталгични и емигрантски периоди да се минат, които протичат строго индивидуално
“Красиво и толкова чуждо, колкото един марсиански свят не би бил никога.”
При цялото ми уважение към ефектната и драматична реплика, наистина ли мислиш, че на Марс би ти било по-малко чуждо отколкото в друга държава, но на същата планета най-малкото? Освен това, “Амин” се казва на края на молитви, иначе е малко богохулно. А иначе… Надявам се, че няма да свикнеш. Иначе няма да се върнеш. И да. Признавам си го честно, без бой.
Приятен ден.
На Марс би бил наясно от самото начало, че ти е изцяло чужд, а тук има прилики и се подмамваш.
С цялото ми уважение, доста егоистично от твоя страна.
Страхотно си го написала! Почти почувствах дъжда.. Но винаги съм смятала, че е по-добре да излезеш навън и да се намокриш, отколкото да си стоиш вътре на сухо, на сигурно, в задушния въздух… Дори и да си сам, дори и да ти е студено, дори и са си далеч от вкъщи, пак е адски приятно да вървиш под дъжда. Особено, когато знаеш, че вкъщи е там някъде и те чака
)
zamiata e ne6to sviato i triabva da sia pazim za6toto edin den tia 6te iz4ezne, no togava 6te e mnogo kasno
Честито ! Вътре в себе си си. Стигаш си.
Близки, роднини, приятели са все още там и списъка търпи перманентни промени. Не като при някои хора, дето никога, ама завинаги нищо не им се случва.
Трябва да призная че за да постигна това състояние, аз просто местя мебели.
Нещата около мен стоят така (трябва да стоят така) че да не са ми в краката, като тръгна да върша работа. Щото е абсолютно, ама без всякакво значение къде съм. Тия на които държа са ми на една клавиатура разстояние.
Сега, защо ти трябва принадлежност (след 20 г от които 80% в бг институции) точно в дъжда, не е много ясно. Те са си те. Ядат странни неща за закуска. даже като закусват в Истанбул си ги поръчват. Веднъж годишно си правят национална терапия с The night of the Proms, където зеят с вси гърди Rule Britannia, ако отдавна никой в Европата да не помни кой точно и какво ставаше на острова.
Днес е далеч по лесно да принадлежиш към мисловна група; субкултурата на вампир кинаджийте; закусващите с мусли; хората с някаква специална компетентност, дето не се намира в комбинация с останалите им умения да вършат нещата по уникален начин..
Носталгията минава и отминава, хранеща се на навика и внушението че света е скроен по точно определен начин.
Както наблюдаваме напоследък, света изобщо не е кроен. И функционира както му падне, в почивките, осъждайки антисоциалното в индивида.
Не е зле за тия, дето не знаят че ВВС е не просто медия, а медийна планета на информиращите се по тегела стил на живот да поразкажеш как го правят ?
Мисля, че разбирам как се чувстваш, въпреки че едва ли е точно така. Всеки казва, че разбира, но само ти си знаеш какво преживяваш. По-точно казано, може би, мисля, че и аз бих се чувствала по сходен начин в такава ситуация. Дано намериш мястото си там и да се почувстваш у дома, защото усещането за “вкъщи” си е по-скоро състояние на ума, а не толкова местоположение.