21 candles

Преди три години написах разказчето „21 свещи“. Беше въображаем диалог между 18 годишната мен и предполагаема ми 21 годишна версия.

Днес го изнамерих и беше доста интересно да видя какви са били очакванията ми и представите ми, че трябва да бъда.
Малко идеализирано, доста високи изисквания, но интересното е, че повечето неща съм ги постигнала или са в процес на постигане.
Нещата, които предполагах, че трябва да бъда на 18, сега си давам сметка, че сега съм ги осъществила.
Например самопознаването, какво искам да бъда, къде съм, каква съм, какво искам да постигна.
Това е доста сложен процес, които съмнявам се да е приключен или че ще приключи някога изобщо, поне докато дишам.

Зрелостта не е нещо, което се придобива с конкретна възраст, а с опит, със събития, с излизане навън и живеене. С поемане на рискове, с грешки и с хубави моменти.
Най-трудно е да се отърсиш от невъзможните изисквания или представи, които имаме благодарение на културата ни и сам да си изградиш света.
Звучи лесно, но е ужасно трудно да надраснеш собствената си културна среда и минало.
Но пък е нещо, което си заслужава да се направи.
Една идея по-свободен, гъвкав и спокоен се чувстваш.
~
Днес празнувам, поканила съм куп любими хора, ще има торта, балони (толкова за надрастването на културната среда, ок, да се споразумеем, част от културната среда, може би? ), подаръци… Ю. вече се разписа с томче на Борхес, което е твърде испанско за вкуса ми, но определено е вълнуващо четиво.

Давам си сметка, че никога не съм се чувствала по-спокойна, уверена и подготвена за бъдещето.
Може би ми е и за последен път, преди да ме погълнат всичките ми нови занимания, проблеми, трудности и прочие неща, които съставляват живота на един 20+ индивид и съм в затишие?
Тези неща са както си ги направиш, нямам нищо против като порастна да стана като М. или другото М. Или като Б., която е ходещото и дишащо доказателство, че всичко, от което един човек се нуждае в този живот е ентусиазмът да го живееш.

Ще видим нататък какво ще се случва.

Пожелавам ви усмивки и радвайте се повече на живота.
Не на „материалността“, а на онези „малки“ неща, з акоито вече от месец, два блогърите коментират и описват.

Поздрави.
Аз отивам да видя сметката на моите 21 свещички.
Е.

(П.П. Заминавам на 7, така че не съм сигурна, че ще ми остане време да постна преди това. Ако не се засечем, очаквайте пряко включване от Англия, Бристол.)

Градиниране

When our delicate lady parts are mentioned we cannot bear it!“

Идиотските реклами край нямат. Очевидно е, че „леля Мария“ изобщо не държи първенството.
Случайно попаднах на една английска реклама посветена на „градинарството“.
Бях подкарала една публикация, когато попаднах на видеото на Сара Хаскинс, посветено на същото малоумие. Определено изказва доста точно мислите ми и коментарите ми. А и достатъчно забавно, за да отмие леката фрустрация.

Хилядите ефемизми измислени само и само да не се споменат ужасните думички са доста забавни, но показват и конкретно отношение.
Освен това рекламата е леко смущаваща с натъртването: „вие ТРЯБВА да градинирате“…
Хм.

101 rules

Лятото е бавно, по-скоро четеш, отколкото пишеш.
Затова пък има много и много за четене.

Dead girl

Американското кино става все по-тъпо и първосигнално.
Залага на плоски образи, плоски сценарии и на надути ефекти.
Избягвам да гледам американски филми главно защото умирам от скука.

Вече ще ги избягвам и по друга причина.
И тя се казва „Dead girl“.

Историята накратко:
„Двама тинейджъри Рики и ДжейТи решават да посетят изоставена клиника за душевноболни.
Там намират момиче завързано за маса, с плик на главата.
Рики иска да звънне в полицията, но ДжейТи го разубеждава. Някой я докосва и става ясно, че тя е жива.
Рики си тръгва.
Връща се по-късно, за да я освободи и чува звуци от секс, Уилър (някакъв друг индивид, който се появява) който в този момент изнасилва момичето.“
….
Филмът продължава в този дух и нещата само се влошават.
Това, което наистина сериозно ме потресе е, че всъщност авторите на филма си правят шеги с изнасилванията и некрофилията с “You’ll never have anything better” на един от плакатите.

От критиците филмът получава определения като: “darkly clever,” “provocative and quietly-intelligent”, “daringly original,” изпълнен с “depth and artistry”, “complex and accomplished”, “unique… [and] unexpected.”
Fatally Yours систематизира ревютата:

„Наричан е: “audacious” (Hollywood Reporter), “unsettlingly sexual” (IndieWIRE) и “pretty much f***ing brilliant” (Ain’t It Cool News).

Само на Dread Centralсе им хрумва, че може би:

Deadgirl should have been entitled Rape Movie for it is simply a cheap, exploitative, and misogynistic parody, rather than the controversial film it promised to deliver.

Не знам как да коментирам това чудо, наистина.
Плашещо, отблъскващо, гадно са част от прилагателните, които ми идват наум.
Мога само да посоча някои неща, които ме карат да се учудвам:
1. Притеснително е, че повечето хора коментирали този филм го смятат за страхотен и не виждат проблеми нито с историята, нито с концепциите му. Основната критика е, че имал „твърде много атмосфера“. Насилието срещу жени се приема като „изкуство“.
2. Непонятно ми е защо, когато нещо е отблъскващо, противно, гадно, обидно или шокиращо бива наричано „смело“, „провокиращо“ и „оригинално“. Какво точно му е оригиналното или смелото на изнасилванията и обективизирането на жените?
Какво точно иска да ни каже този филм?
Защо един огромен процент от екранното време е посветен над насилието над жена, която е в безпомощно състояние, завързана и с плик на главата?
Кое му е артистичното на това?
Кое му е оригиналното?
Къде му е социалният коментар, за който ни говорят авторите му?

Иначе казано, когато нямате сюжет, нямате какво да кажете, но искате да дойдат и да ви гледат залагате на изпитаната рецепта „насилие“, „секс“, „насилие“ и за десерт „малко mistery elements“.
А, за да не ви игнорират наред с другите идиоти, които правят същите буламачи… трябва да преминете всякакви граници на добрия тон, да бъдете брутални, отблъскващи и да залагате на противните, кървави детайли.

ВО – продължението

Относно продължаването на образованието ми:

„Congratulations on achieving a place at UWE Bristol and I look forward to meeting you.

Best wishes

Professor Steve West
Vice-Chancellor“

Честно казано, бях твърде приятно изненадана. Както от самото кандидатсване (изцяло онлайн), връзката със съпорта им, редовните ъпдейти, подробната информация така и от предлаганите възможности: общежитие, подпомагане на студентите, кариерните центрове, лекторите, предметите.

Кърмене в извънредни ситуации

Майк Рам намира концепцията за Кърмене в извънредни ситуации, наред с кампанията, за провал.
Според Майк, проблемът е неясно артикулиран и това, върху, което трябва да се съсредоточим е, че много жени не си кърмят изобщо децата, а не само за извънредните ситуации. Твърди, че разбира важността на кърменето обаче.

Според него „черешката на тортата“ е името на домейна.
Честно казано, отне ми няколко секунди да схвана, че проблемът в kurmene.com, са трите първи буквички.
Така де, тези неща са смешни когато си на 15, след това са си просто думички и буквички.
Или не???

Писах коментар, не се появи, дали е задържан за одобрение, дали е приет като спам, нямам представа, но има няколко неща, които ми се иска да кажа на Майк и коментиращите мъже там.
1. Кампанията е международна. Т.е. коментира проблеми, които дори ако тук ги нямаме силно или проблемно изразени, на други места ги има.
2. Колкото и да е, намирам за абсурдно мъж да се изказва относно проблемите с кърменето.
Може да звучи некоректно, но какво може да знае един мъж за проблемите с кърменето, с които се сблъскват жените? Стереотипите, ограниченията, трудностите…
3. Защо винаги се намират хора, които да отхвърлят усилията на дадена група, намирайки я за „ненужна“ и „безполезна“? След като това мероприятие се случва и след като толкова много жени се включват, може пък да има някакъв смисъл за тях, защо се изказват тези хора експертно в поле, което е извън експертизата им?
4. Последно, не мога да се сдържа да не публикувам този текст, който твърде добре демонстрира нуждата от подобни кампании.

Това са думите на Бил Махер.

„And finally, new rule – and I never thought I’d be the one to say this – but DON’T show me your tits! (laughter) Last week the world’s first nurse-in was held to protest the case of a woman who was breastfeeding in public and asked by an Applebee’s manager not to leave but just to cover up a little bit. Because the wait staff got tired of hearing, ‘I’ll have what that kid’s having!’ (laughter) I’m not trying to be insensitive, here. I know your baby needs to eat, but so do I and this is Applebee’s, so I’m already nautious. (laughter) Breastfeeding a baby is an intimate act, and I don’t want to watch strangers performing intimate acts. At least not for free. (laughter) It cheapens it. But breastfeeding activists – yes, breastfeeding activists, called Lactivists (laughter) – say this is a human right and appropriate everywhere, because it’s natural. Well, so is masturbating, but I generally don’t do that at Applebee’s. (laughter and applause) Not in the main dining area, anyway. I mean next thing, women will be wanting to give birth in the waterfall at the mall! (laughter) Look, there’s no principle at work here, other than being too lazy to either plan ahead or cover up. It’s not fighting for a right, it’s fighting for the spotlight, which you surely will get when you go all Janet Jackson on everyone (makes flashing motion of opening shirt) (laughter) and get to drink in the oohs and ahhs from the other customers because you made a baby! (laughter) Something a dog can do. (laughter and applause) Only in America do women think they deserve a medal for having a kid. In China women give birth on their lunch hour and that afternoon they’re back on line painting lead onto Barbie dolls. (laughter and applause) But this isn’t really about women taking their breasts out in public – as much as I’d like them to. It’s about how petty and parochial our causes have become, and how activism has become narcissism. It’s why Al Gore can’t get people to focus on global warming unless there’s a rock concert. Melting icebergs, brought to you by Smashing Pumpkins. It’s why there will be no end to this dumb war until there is a draft, because at the end of the day, Iraq is somebody else’s problem. And by the way, there is a place where breasts and food do go together. It’s called Hooters! (laughter and applause)“ via Unapologetically Female

Според него женските гърди са главно за мъжкото удоволствие и чак второстепенно, за бебето. (С ръка на сърцето, кажете ми, колко точно пъти сте чували подигравки обиди спрямо жени, които явно са пълни след бременността си.)
Пак според него между кърменето и онанирането разлика няма. Ама никаква.
Очевидно жените изпитват удоволствие (според него) от публичното хранене на дете и следващото, което ще поискат е да раждат публично. (Твърдението му е обидно по толкова много начини, че просто не мога да започна да се аргументирам колко точно е не-прав. Посочвам и абсолютната убеденост, че женските и детските нужди се приемат като нещо, което пречи на обществото, може би е обидно и отблъскващо.)
Според него да родиш дете не е нищо особено и куче може да се справи (дава за пример Китай, където според него жените раждат по обед и следобед се връщат отново на работа, да произвеждат евтини сувенири и играчки за Америка). (С едно изречение омаловажи бремеността при хората като явление, китайците и се изказа експертно как жените трябва да се отнасят към телата си.)
Според него да си храниш детето, когато то има нужда от това, е нарцисизъм. (О.о)

Дали има нужда от кампании посветени на Кърменето, как мислите?

Размисли за легализацията

„Куртизанки, гейши, dhandewalis… „

Всяка вечер, когато се прибирам от работа е след полунощ, заради нощните смени.
Звездите не се виждат заради всичките греещи светлини, но самото шосе в по-голямата си част е мрачно и тъмно, сякаш нарочно.

Колата профучава бързо, осветявайки с фаровете си пътя наоколо, който е като река от мрак, заобиколена от светли петна.
И точно като бели петна се мяркат лицата и телата на жени, застанaли край пътя, на ръба му, не на него.
Всеки път се обръщам, за да ги погледна и след като сме ги отминали.
Дори само изненадана от смелостта им да стоят така спокойно до пътното платно, където колите фучат толкова бързо, че ако някоя кола кривне от пътя си, не биха имали време да реагират, преди да бъдат пометени от стоманените туловища на автомобилите.

Гледам към тях и не мога да се отърся от ясното усещане, че нещо не е наред.
Твърдата убеденост на обществото, че тези, които стоят край пътя си заслужават всичко, което им се случва. Че те са виновниците, а не жертвата на обстоятелствата.
Че единственото отношение, което човек може да има към тях е презрение, пренебрежение, погнуса и понякога, съжаление.

А те стоят прави вперени в далечината към заслепяващата ги светлина и не отстъпват. Стоят и чакат това, което ще се случи, без да имат претенции да ходят никъде.

***
Мисля си за легализацията.
Чудя се защо при положение, че всъщност не се полагат никакви реални усилия тяхната дейност да се прекрати, не се легализира.
Защо ли?

Защото това, за което си мисля е проституция.
А в проституцията няма нищо красиво.
Поне не и във вида, в който съществува тук, в нашето общество.

Проституцията е отдаването под наем на физическо тяло за сексуални услуги за определено време.
Иначе казано, платен секс.
Практикуващите може да са жени, но може и да са мъже, деца… всеки може да е там, край пътя.

Те са абсолютно беззащитни.
Зависят изцяло на милостта на клиентите, сутеньорите и полицаите, като от последните се очаква, че трябва да ги махнат от улицата (и къде да отидат?).
Нямат задължения, но пък имат правото да свършат удушени в някое дере, застреляни, изнасилени, пребити, измъчвани, отритнати от обществото, което гледа на другата страна хора, когато стане дума за хората, които се спират при проституиращите.
Всъщност май никога не се коментират спиращите покрай Околовръстното мъже. Приема се за нормално.
Омразата е насочена към при които спират.
Те са (така твърдят) боклуци, отрепки, наркомани, курви, педали…
Те са изроди и уроди.
Или поне така се казва.

Това, което те правят според нас (кои нас? ти какво мислиш по темата или не те интересува?) е мръсно и долно (когато задам въпроса с какво се различава работата от 9 до 5 в офис, където пък продаваш физическата си сила, творческата си креативност и идеите си, с това да си нощна смяна на околовръстното и да правиш секс за пари, разговорът става твърде отвлечен. Неприемливо е и толкова, но винаги им става неудобно на повечето хора, с които обсъждам темата от твърде многото прилики между двете неща), убедени сме, че сами са го решили и са застанали там.

И сигурно за някои е така, предпочитат този начин на печалба на пари вместо някоя друга.

Но това, което аз искам да посоча е, че благодарение на този процъфтяващ бизнес годишно хиляди жени са принудени насила и въпреки волята им към проституция.
Бити, затваряни, убивани, пристрастявани към нарокотици, прехвърлени в друга страна, с отнети паспорти, за да не могат да избягат.
И въпреки, че всъщност те са жертвите, те биват заплюти и игнорирани.
Просто пренебрегнати.

Защото те са леки жени и това е стигма, без значение доброволно ли е или не. Защото жена, която практикува секс в големи количества (било то за пари или по друга причина, например, защото й харесва) все още е нещо грозно отблъскващо в очите на обществото ни.

Там, на пътя няма песнионни фондове, няма лекарска помощ, няма празници и почивни дни.
Няма и повишение.

Единственото, което може да се случи с една проститутка е да започне да бъде нещо друго, а това, което е била да остане да тегне над главата й завинаги като заплаха.

***
Да. Според мен проституцията трябва да се легализира. Защото тези, които са край пътя трябва да бъдат защитени по някакъв начин. Тези, които не са избрали по своя воля да правят секс срещу заплащане трябва да бъдат измъкнати оттам и елементарните им човешки права, защитени.

Защото настоящата ситуация устройва всички останали, освен самите работнички.
Защото ако не можем да прекратим търговията с бели робини (за толкова векове активни и не чак толкова опити), може би е време да сменим подхода.

Очевидно е, че стискането на очите не върши работа. Може би трябва да ги отворим най-после тези плътно затворени очи и да погледнем фактите в очите.
Да изкараме на светло всички онези, които така уютно са се скрили в повърхностното обществено презрение и доволно печелят, трупайки парите и престижа, които тези пари им носят, на гърба и нещастието на другите.