Невидимите хора
„There are no invalid people.“
Уикенда паднах на скалите.
Усуках си десния крак, навехнах си стъпалото, имам гадна синина по протеженитето на външната му част, но като цяло не успях да се ударя и вече не ме е страх, че не мога сама да си закача френдовете и клемите. Очевидно мога, даже са сигурни и стабилни. За сметка на това е хубаво да не се ограничваш откъм магнезии.
Признавам, че ми иде да се изям от яд, защото пропуснах неделята, както и ходенето в Гърция, но пък, шанс, случва се.
Както и да е, заради навехването два дни почи изобщо не можех да си стъпвам на крака, така че или ходех адски бавно, подпирайки се на щека или подскачах. (Слизането от скалите до колите беше малка драма.)
Размотавам се вече цяла седмица из София леко накуцвайки и ми право впечатление нещо.
Всички ме зяпат. Не просто да погледнат дали няма да залитна или падна, а откровенно ме зяпат, сякаш съм си отгледала втора главата.
Вярно, има изключително малко хора по софийските улици, които имат каквито и да е проблеми с придвижването, което ме наведе на въпроса.
Къде са тези хора????
В България има поне 1500 инвалида (мразя я тази дума in valid – невалиден. Няма невалидни хора.).
Но… къде са те?
Къде учат като деца? Къде учат като студенти? Къде се забавляват? А къде работят?
Изобщо… аз лично съм виждала единици. За сметка на това училищата, университетите, които са оборудвани с рампи или пък учрежденията се броят на пръсти.
За заведения, библиотеки и други публични места изобщо да не говорим.
Въпросът ми е… нима тези хора са пленници в домовете си? Как живеят? Що за живот изобщо е?
Не излизат, без надежда, без образование, игнорирани, без възможности пред тях, забравени. И то не заради друго, а просто защото никой не мисли и не се сеща за тях. Или изобщо не знае, че съществуват.
Те са малка, срамна тайна, която сякаш трябва да се скрие. Независимо, че физическите ограничения не означава нетрудоспособност или липса на интелект. Не, просто ако си с увреди ти си невалиден, половин или никакъв човек.
Често чета какво пише Дения (Деня??) на тези теми и винаги се чудя как не се е озлобила срещу това равнодушно, злобно отношение. Или по-скоро, незнаещо. Не знам, смятам, че имаме нужда да се замислим над това. Да се поинтересуваме, да ги потърсим. В този си вид нещата не работят.
Да, тази публикация не е особено силна, нищо особено. Но то е просто защото не мога да намеря в себе си силите, за да я направя такава. Твърде сериозно ме развълнува. И в момента още размишлявам.
Само да уточня, че поставяше клеми, не клинове…
Ей, момиче, внимавай, нужна си на блогърската общност! Оправяй се бързо!
Що се отнася до думата – „инвалиди“, в наши дни вече преобладаващо се използва „хора с увреждания“. И да, отношението към хората с увреждания в България е под всякаква критика, което си личи и по оформлението на градското пространство (за селското да не говорим), и по начина, по който те гледат, ако имаш проблем, и по това дали ще те вземат на работа, ако си с трайно увреждане… Преди 6-7 години съм чела в сайтове на университети, че не приемат студенти с тежки увреждания и с епилепсия, представи си. Сега си мисля, че под натиска на Европейския съюз много от тези дискриминационни разпоредби вече ги няма, но въпросът е какви условия се създават, за да бъдат хората с увреждания пълноценни?
Хем чисто физически да не ни се налага да правим особени усилия.
Е, поне в СУ ректората има совобден достъп. Само че проклетото асансьорче е малко тясно, поне според мен и на човек в количка би му било леко клаустрофобично. За сметка на това във ФЖМК от 1 етаж на горе не може да се припари. А шанс за асансьор няма, защото сградата била културен паметник и не може да се разрушава.
Интересно, а?
Ххехе, мерси за пожеланието, аз съм почти ок, не се притеснявай.
Да, мерси за поправката, често ги бъркам клиновете с клеми.
Имал съм ученик в моя випуск, който имаше психологически проблеми и майка му го водеше на училище до 7-8 клас, но това не му пречеше да бъде свестен тип. А в университета съм срещал хора с инвалидни колички, които също се забавляват, ходят на лекции, пият кафенце в компания в бюфета и такива неща. Толерантността там е относително приемлива и смятам, че хората не се чувстват ‘отлъчени’.
Вече хорските приказки по улиците или простолюдието, което се присмива над чуждото нещастие, нямам представа как е.
нЕВАЛИДните хора, тоест инвалидите са хиляди, много повече отколкото ни се иска да видим и да опознаем – инстиктивно ги избягваме? защо ли? защото се срамуваме от самите себе си – че не ни достига това което имаме, а те нямат нищо! затова ти не си забелязала невидимите хора
Не е точно така.
Аз по-скоро не знаех за отношението на хората без увреждания какво точно е.
Повечето го научих когато се опитвах да убедя хората в моя факултет, че би било добре да се построи асансьор, за да могат да стигат и до горните етажи.
Просто не се бях оказвала дори малко в ситуацията на самите хора с увреждания.
Ако няма асансьор, както и подходяща наклонена площадка за изкачване на инвалидна количка, наистина е проблем.
В решенията на Европарламента за 2008г бе изграждането на такива площадки и асансьори по летища и автогари (а може би и за други учреждения, институции и т.н.) именно с цел улесняване на хората с проблемно движение.
Много правилно наблюдение си направила и май е крайно време да се вдигне повече шум по въпроса – проблемът определено не се ограничава с любимото ни ФЖМК.
Когато дойдох в Холандия (background: където уча по програма „Еразъм“ за един семестър), ми направи впечатление колко много хора с физически увреждания има по улиците. Като типичен Бай Ганьо, в първия момент се зачудих защо холандците имат толкова много инвалиди. И десет секунди по-късно се усетих, че инвалидите не са повече, отколкото в България, а просто имат възможността да живеят нормално – да се движат по улиците, да ходят до супермаркета, да се качват в градския транспорт, да имат свободен достъп навсякъде. И това не е изключителна възможност, а нормално човешко право, което би трябвало да се гарантира от държавата.
Дениа, като испанския град.
След една операция ми се беше наложило известно време да се придвижвам на патерици. Като им хванах цаката, се оказа, че патериците са много пъргаво нещо – развивах скорост, доста по-голяма от нормалното ми ходене. Но далеч по-интересни бяха реакциите на околните – вместо като ме видят на патерици да ме пускат напред и да ми дават път, много хора започваха да се състезават с мен и да се опитват да ме изпреварят. Обикновено ставаше така, че пред вратата (или друго препятствие) аз ги пусках да минат, за да не се сблъскаме.
Не съм съвсем в час по въпроса, въпреки че за около месец-два имах кофти късмета да си изкълча крака и да накуцвам. При мен нещата не бяха кой знае колко тежки, така че по-скоро ходех с изметване на крака, но особено зяпане май не констатирах. Освен при качване в градския транспорт – там наистина видях такива погледи и усещането беше малко странно (понеже не съм свикнал толкова да се заглеждат по мен).
Впрочем като че ли отсъствието на трудноподвижни хора е присъщо основно за София – във Варна по мое впечатление на публични места те са осезаемо повече. Не мисля, че само рампите са проблемът, по-скоро възприятието на хората; не е толкова до „българския“ манталитет, а по-скоро до цялостно враждебното отношение. Но за ФЖМК си е абсолютно вярно – там самата архитектура на сградата не дава особени възможности за улесняване на придвижването на хора с увреждания.
Иначе, когато стане дума за трудно придвижване, винаги се сещам за Бил Шанън. Някои хора просто успяват да превърнат трудностите си в предимства…
Няма нужда да се руши сградата на ФЖМК. Просто, асансьора се поставя външно. Виж надлеза при ХМС. По стар български обичай, ние не обръщаме необходимото внимание към тези хора.
И това е чудесен пост, звучи като начало на разследване.
Най-добре тези проблеми стъписват ежедневието на „нормален“ човек когато той изведнъж попадне в такава ситуация. Например когато една нова майка започне да бута детска количка по улиците осъзнава колко недостъпни са те за хората придвижващи се в колички…
Инвалидите в България не са хора. Знам го защото от 24 години вече имам баща инвалид. Трудов при това. Злополука в рудника. През 1985г. оцениха живота му на 10 000лв, а негодността му на само 5000лв. От тогава той не е това, което беше, въпреки, че се държи мъжки, все пак му личи, че му тежи, че не може да скочи както всички здрави, валидни мъже и да заиграе хоро например. Но на НИКОЙ Валиден мъж не се дава – в никое отношение. Все още! Да ми е жив!
Бре, и аз да се съглася с наблюдение на Енея
.
Само едно не разбрах покрай коментарите – размишльотини какво начало на разследване видя, че не ми стана ясно?
Следното: Енея временно попада в ситуация на човек, който има различен статус в обществото и открива, че такъв човек бива гледан различно (сеирджийски) и съответно не може да участва в него (поради липса на улеснения). Логичната следваща стъпка на Енея е да открие подробности в отговора на въпроса, който вече е поставила: „Как живеят?“ и „Да се поинтересуваме, да ги потърсим.“ Аз бих следвала за един ден/седмица един такъв човек, който се оптива да живее нормално, за да разбера препятствията в ежедневието му. Или ако не познавам такъв, да се опитам да си представя как би бил възможен моя собствен живот със същите мои ежедневни ритуали – слизане с асансьор, качване на трамвай или метро, отиване в университета, купуване на кафе или обяд и подобни – само с тази разлика ако се налагаше да правя всичко това придвижвайки се с количка. Дали моето ежедневие би било възможно в такъв случай?
Че то по тази логика знаеш ли колко наченки на журналистически разследвания се откриват в ежедневните разговори между хората?
Ех, Размисли ме издаде. Още готвя текста с наблюденията ми по темата.
Нейсе.