Графитчето

Да живее в свят от картон и хартия никога не му се е струвало странно.
В крайна сметка той беше просто малко парче графит, подвластно на непознати нему сили, които го движеха в неизвестни нему посоки.
Ала какво значение има в каква посока се движиш, при условие че нищо около теб не се променя? Най-много да срещнеш някаква част от себе си, оставена преди време на същия този лист по същия начин, по който я пресичаш сега.

Един ден, докато се разпиляваше под нечии чужд порив, той видя нещо различно. Разминаха се, докосна го леко и продължи по пътя си.
Не част от себе си, изоставена незнайно кога, а нещо ново, нещо друго.
Нещо… сладко.
Само така можеше да го определи, въпреки че все пак за едно малко парче графит, движещо се по волята на непознати нему сили, това е много повече от колкото може да очакваме. Графитчето запази спомена и все се надяваше пак усети нещо различно от себе си на безкрайния лист, докато все така устремно се движи по него в неизвестните нему посоки и причини.

Един ден, почти загубило надежда и отегчено до безкрайност от себе си, му се случи отново. Но този път думата която му хрумна не беше „сладко“… беше червено. Не знаеше какво е червено, нито защо е червено а не сладко, нито дали не е и червено, и сладко. Но му хареса.
Този път бяха заедно за по-дълго, един до друг, пресякоха се за малко, поиграха си и пак се разделиха. Графита усети нещо ново, различно. Вече знаеше че не е сам на листа, че има и друго освен него и безкрайната белота. Той започна да се движи все по-бързо, все търсейки червено. Дори започна да пита себе си дали не е видял червено наблизо. Гледаше различно на света… очакваше с нетърпение своята нова посока и това което тя ще му покаже, играта която може да му предложи с червено. Но винаги се разминаваха за малко и все не успяваха да се пресекат отново…

Графита започна да оставя все по-малко от себе си на листа.
Започна да усеща как се изгубва в самотната белота. И тогава, точно като предния път, на ръба на отчаянието, той отново видя червено.
Те се заиграха в дълга спирала, пресичаха се и минаваха един през друг, сливаха се и се разделяха… докато накрая графита спря да се разпада на листа и изчезна, изгубен в червената точка.
А детето остави молива и пастела, и тръгна да търси острилка… незнаещо, че този графит е завинаги изгубен за белия лист и за самият себе си, но все пак доволен. Доволен от това, че бе опознал нещо различно от себе си в безкрайните си пътешествия по листа.
Доколкото може да е доволен един графит, разбира се.

М.