The truth is what everybody says it is. Or??
И преди съм говорила по тема за феминизма в блога. Доста пъти съм срещала абсурдни реакции както от мъже, така и от жени. Става неприятно и кофти, като чуя жени да коментират как „феминизмът е излишен и ненужен и всъщност феминистките са агресивни и незадоволени патки, с които не желая да бъда сравнявана“.
Може би ме дразни най-често мъжката реакция „бе феминизъм, млъквайте и не ни занимавайте с глупости“ последвано от поне две, три жени, които се изказват в същия дух. На мен ми изглежда сякаш заемат позицята, защото някой друг преди тях го е казал.
Мисленето е самостоятелно и всеки трябва да го прави за себе си, не да го оставя на другите. Боли да влагаш мислене във всичко около себе си, даааа. И въпреки това е задължително, да, всички сме виждали доказателства, че човек може да живее без да мисли (правителството ни например) и пр. Но както казваше баба ми като бях малка, трябва ли да правиш нещо, само защото другите го правят? Имитаторите са жалка работа.
Да, това с мисленето може да се приложи към абсолютно всичко, вярно е.
Но аз по друга причина започнах да пиша този пост.
Предполагам, почти всички сте чували за филмът с Анджелина Джоли, зарад който може и Оскар да получи.
Снощи го гледах.
Самият филм ще получи Оскар, сигурна съм. Както съм убедена, че щеше да го получи независимо от Анджелина, по-скоро главната женска роля заслужава награда.
Историята също е невероятна, а самият факт, че е по истински случай прави нещата още по-стряскащи.
Годината е 1927, действието се развива в Калифорния.
Главната героиня е майка на 9 годишно дете на име Уолтър.
Тя е сам родител и работи в местната телефонна централа.
Един ден се връща от работа и синът й го няма.
Полицията се заема със случая. С ясни краски е обрисувана картинката какво всъщност е представлявала полицията тогава, какви са били методите и отношението им, към хора, които се предполага, че трябва да защитават.
Няколко месеца по-късно полицията разтръбява, че е намерила детето.
На гарата, когато отива да го посрещне, майката изтръпва. Това не е нейният син.
Когато го казва на полицията, за нейн шок – отхвърлят думите й. Обвиняват я, че иска да прехвърли отговорността на детето към щата. Обвиняват я, че е лош родител.
Все още решена, че може да посочи грешката им и да накра полицията да се върне към търсенето на сина й, жената се свързва с лекарите на сина си, с учителите му и пр.
Самото момче е по-ниско с шест сантиметра от Уолтър.
Когто представя тези доказателства, в домът й идва лекар, който заявява, че всички тези промени са нормални. Че от стреса грънаният стълб на детето се е свил и пр. и пр.
Колкото повече настоява за справедливост и сериозно отношение, толкова повече полицията се настройва отрицателно срещу нея.
В един момент я затварят в лудница.
Подлагат я на шокова терапия, принуждават я да пие лекарства.
Общава й се, че ще излезне в момента, в който подпише декларация, че е сгрешила и че полицията наистина е намерила нейното дете. Тя отказва отново и отново.
Докато е там, тя открива, че мястото всъщност е пълно с жени, които по някакъв начин са настъпили полицията по мазола.
Една от пациентките й разказва колко лесно е да бъде пратена жена в лудницата. Разпространената сред обществото представа, че жените са емоционални, истерични, ненадеждни и като цяло, нелогични – буквално позволява на закона да се разпорежда с жените както иска.
Докато тя е затворена, полицията задържа момче за нелегален престой в страната.
Историята, която то разказва потриса всички.
То и братовчед му са убили повече от 20 деца. Обикаляли са страната и са ги карали в затънтено ранчо, където след няколкодневен затвор са ги убивали (имаше една брадва, красноречиво забита в пън). И макар ролята на момчето съучастник да беше адски слабо изиграна, това не намали ужасът от историята, която разказваше.
Момчето показва снимката на Уолтър сред жертвите си.
Скоро след това майката на Уолтър е освободена.
Подмененото момче е върнато на истинските му родители и малко преди да се качи във влака, детето казва, че идеята е била на полицията.
Започва процес към полицията.
Както и втори към убийците в ранчото.
Общо взето, това е историята.
Това, което ми направи впечатление беше всемогъществото на полицията и абсолютната беззащитност на гражданите.
Самият факт, че майката отрича, че детето е нейно, но е достатъчно твърдението на детето, за да бъдат отхвърлени всичките й думи. Приемането на концепцията, че всички са длъжни по някакъв начин на полицията и трябва да ги слушат, иначе… На самият процес капитанът подписал нареждането за изпращането в лудница обяснява с действието си – „Тя просто се инатеше и не желаеше да прави каквото й се казва.“
Наистина… филмът е добър пример за разликата между „на теория и на практика“. Който желае, може да се загледа в разликата в поведението между жените и мъжете там.
И после да си помислят хубавичко дали не виждаме и днес остатъци от тези отношения. И да се замисли пак за феминизма нужен ли е или не.
