Парламентарен безконтрол

Петък 9:15 сутринта.
София е под обсада.
Колите са изпълнили всяко свободно местенце. Свирят клаксони, чуват се мили думи по адрес на майки, лели и тъщи.
Хора щъкат, чакат по спирките, провират се между колите, бързат за работа, лекции, училище или просто се шляят.
Блокаж на улиците – пълен
…

Опа…
Същият като всеки друг ден, какво е различното?

Очаквам протеста, очевидно, не само аз. По улиците покрай паметника Левски се щура камера на БТВ и задава въпроси на заседналите шофьори какво мислят за протестите и задръстването, което са причинили. Масовият отговор… “то всеки ден си е така”.
Заобикалям покрай Александър Невски и виждам полиция, жандармерия и всякакви други въопръжени мъже. Жени няма, само мъже. Много, купища, стотици. Изглеждат респектиращо, целите покрити в синьо и черно, с кори на коленете, с явни бронежилетки. Изпълнили са целият площад.
За миг ми минава въодушевената мисъл, че са там, за да подкрепят студентите.
Миг по-късно с шутове си поправя път реалността.
Те не са тук, за да помагат. Те са тук, за да пречат. На студентите да чупят и да създават безредици.
Спират ме няколко пъти с въпроси къде отивам.
На поредния му се сопвам, че не сме военно положение и че съм от Алма Матер ТВ, ако желае, да ми помогне да донеса и да разположа камерата, ако не, да не ми се пречка.

Дали впечатлен, дали незаинтересован, жандармеиста се отмества, а аз, замятайки с пренебрежение палто, го подминавам с вирнат нос.
Оглеждам се учудена и объркана, във въздухът се носи миризма на дъжд, проблеми и гняв.
Нима сме животни, та има нужда от толкова много охрана? Нима се очаква да бутнем парламента?
Или това е тихичкото послание?
Или пък тези от парламента… осъзнават, че заслужават това? Или панически ужас да не се повторят бунтовете в Гърция…

Оглеждам жълтите павета. Лежат си кротко, пълни със спомени за отминали вермена, протести и реалности.
Вдигам поглед към бялото кубче – Парламента. Там е празно, пусто, няма никой. Стъклата му са тъмни и изоставени. Като в поема на По, наблизо грачи гарван.
Тези, при които днес отиват студените ги няма. Демонстрират нежеланието да чуят, да се вслушат. Или показват страха си от хората, които трябва да представляват.
Студентите днес ще викат пред една празна зала. А единствените, които са там, за да ги чуят са… кои?
Другите студенти?
Телевизионерите, които са там, за да си направят новината? Полицията, които имат желание също да се присъединят към викащите протестиращи? Но са там, за да пазят и да създадат усещане за животни, да се натрапи отрицателен образ в обществото? Или?
Интересува ли се някой наистина какво искат да кажат тези хора, защо са там, какви са страховете им, какви са идеите и мислите им?
Не съм сигурна. Дори за себе си не съм наясно защо съм там.

Небето е сиво, бяло, черно… убито. Усеща се студ, мрак, и една неприятна изоставеност. Седя самичка в центъра на площада, а около мен в далечината се чернее кордонът полиция.

Един по един, на групички, хората се появяват, изглеждат сърдити, възмутени, наежени.
Това, което би било най-лошо сега, осъзнавам аз, е някой наш депутат да се изтъпани и да започне да приказва глупости, да подпали фитила, който вече тлее и да предизвика нещо ужасно. Може би е по-добре, че ги няма.

Поглеждам за последен път събиращото се множество. Тук са горещите глави, тези, които вечер слушат патетичните вопли и призиви на Слави, който се задъхва и се унася в собствения си глас, сбъркал някак времето, че пак е с коса, пак сме в комбайна и пак ще изпълним цялото Цариградско.
С настървение и бляскащи очи, той се опива от думите си, маха, сякаш дирижира тълпата, сякаш вижда пред себе си революция… революция, подкрякват и неговите блюдолицзи, а сценаристите потриват доволно ръце, ето ти пак рейтингов скок.

Виждам пренвебрежителните усмивки на сериозните минувачи. Тези, които могат да сметнат две и две, които не си правят илюзии за събитията, за това как чудото ще е от ден до пладне.
За миг се изпълвам с яд към тези хора, които се абстрахират от чуждите проблеми “защото не са техни и тях не ги касаят”, ядосвам се от безинтереса и непукизма. От малодушието на хората, които подминават, за които смъртта на човек е просто някаква незначителна информация в ефира.

Подминавам и се насочвам към факултета по журналистика и м. к..
Около него, като подигравка сякаш, стоят несвалени, плакати приканващи студенти към Студентски град за 8 декември – празника, за коронясване на мис и мистър студент. А на метър, два са лошо разпечатани снимки на загиналото момче с надпис “следващият може да си ти!” За кого бие камбаната? А кой е следващият, за който ще бие, дали няма да съм аз или ти, който сега четеш?
Дали иронията е нарочна или просто поредният всекидневен абсурд, представен от живота?

Факултета жужи, малки групички студнети коментират, до мен достига гласът на момиче – “журналистите ги бият, студентите ги убиват, какво още очакваме да се случи?”
Поглеждам я, ръкомаха активно, излъчва яд и страх, останалите от компанията пристъпват неловко от крак на крак и кимат в съгласие.
Чудя се от кога е нормално да се чувстваш като застрашен вид пред Първанов, ако си студент.
Чудя се как има още хора, които вярват в прословутата България.

Отвън се нсоят красъци, връщам се обратно към протеста…
Едновременно хората са и много и малко. Студентите наброяват има, няма 500, другото са производители, протестиращи за своите си неща…
Крясъците на тълпата обаче са внушителни. Ченгетата сякаш са настръхнали, чудя се дали имат заповед да атакуват тълпата, за да предизвикат безредици.
Отвсякъде бляскат обективи на фотоапарати, виждам журналисти и репортери от всякакъв размер и калибър да обикалят.
Виждам и доста колеги. Някои са там по убеждение, други покрай компанията, трети заради сеира.

Нещо ще се случи…
В този момент започва да вали дъжд… подквасяйки събралото се множество…
Какво ще стане след това? Какво ще се случи със Студентски град или пък със самите студенти, с образованието, с надеждите ни?

Не знам, а вечерта съм канена в РеТв, заедно с Велян, за да говорим по темата – при Иван Бедров.
Бях там, говорих… и сякаш преливах от пусто в празно. Защото тези, от които най-вече зависи да се случат нещата, които трябва да се влушат в народа… ги нямаше.
Те си бяха тръгнали, подарявайки си едномесечна почти почивка, за добре свършената работа. Бяха тръгнали към домовете си, извън града, да похарчат коледните си премии.
А някъде там, в Софийски гробища бавно гният останките от надеждата…