Глупотевини

Това май ще стане на категория, като гледам колко често ми иде да сложа подобно заглавие за човешкото поведение.

Разхождам се аз из късни доби в Блогосферата и чета кой още не спи и твори.
И си мисля за разни (е)нейни си неща. Когато засичам първа част на следващата история.

В блогчето на Тишо забелязвам бурно коментирана статия. При по-близък преглед се оказва, че е на тема световно неизвестната Елена Кодинова. Тя е филоложка, с крайно мнeние относно българската литература и много наивно аргументиране. Похилих се малко как сама се закопва ред след ред (съжалявам, но горещо препоръчвам курс по реторика или най-малкото, да помисли малко повече, преди да публикува), стана ми мъчно колко крайно се изказва и как дефакто се самовъзприема като последна инстанция. Да, мнението е като задника, всеки си има такова. Да, вярно е, българската литература и българските автори са ужасно малко и има наистина много хора, които правят всичко друго с химикалката, само не и да пишат, но да се слагат всички под общ знаменател е просто несериозно.

Общо взето, не разбрах защо Тишо й е обърнал внимание. Все пак, такива писания има под път и над път, защо й прави реклама, той си знае. Може би е върл фен на някои от споменатите “меки моливи”, не знам. Наистина и мен ме подразни малко, но от друга страна, за 2000 години еволюция, наистина великите автори, ходожници, учени и пр да са около 200/300 души. Това говори нещо за съотношението число хора/продуктивност, нали? Защото за всяко велико научно откритие и гениален физик/химик/биолог/художник, се падат хиляди души, които вършат черната, изморителна и къртовска работа, която никой, никога няма да погледне, разбере, оцени, но която може да повлияе на точния човек в точното време.

Поогледах интернет пространството, госпожата (госпожицата?) се занимавала с подбни скандали от ‘95-та насам. Чудесно, браво на нея, това не знам какво трябва да значи, сигурно да демонстрира как до българския казан няма дяволи явно. Не мисля, че статията й е повод за гордост, по-скоро казва “не пишете, няма смисъл, всичко вече е казано”. И ако вие се смятате за журналист, аз се срамувам от начина, по който се определяте. Защото един журналист не пише и не се изразява така. И може би това е някаква форма на заяждане към факултетите ни? А и Пушкин, Тери Пратчет, Д.Н. Адамс, сестрите Бронте, Удхаус, Камю, Дикенс, Чосър, Кийтс? Дали щяха да съществуват като автори, ако някой им беше казал “вижте, не се занимавайте с писане, преди вас са казали всичко”? Подозирам, че отговорът на тримата съвременни британски автор щеше да е забележителна гледка, за другите… твърде далеч са ми във времето, за да мога да си представя реакците им.

Бях готова да забравя цялата история и щрак – включва се Милена Фучеджиева. Предполагам някои ще си спомнят как оревах ефира, когато ми беше много терсене да намеря “Кефер. Цветовете на малката Ида.”

По принцип ми е интересен автор, имало е и моменти, в които съм си мислила “уау”. Но наистина ми стана адски неприятно това, което прочетох. Цялата й идея и силата на изказването се губеше под слой цинизми и език, който не бих очаквала да чуя у човек, който има поне малко природно възпитание. То не бяха обиди към Карбовски, (стегнете се хора, човекът си съществува и си работи, като го обиждате, по-остри от него няма да станете) то не беше чудо. Та вместо да изпише вежди, в случая М.Ф. ми извади очите. Пука й на шапката за моето мнение, но все пак… факт е.

И всичко това защо? Защото някой си, написал някъде някаква си глупост и някой друг, решил, че тази глупост си заслужава отделеното време.

Много си обичам една мисъл.

“Само защото пиша разкази, не означава, че веднага трябва да ми се лепне етикетчето “писател” – етикирането е лесно, но несериозно. Все пак, аз и колело карам, но да ме наричат колоездачка би било глупаво.”