Теоретично

Напоследък прекарвам известно време в разучаване на възможностите за обучение в чужбина.
Ако някой ще ме пита защо, ще отговоря – Защото тук на никой не му пука. Защото тук никой не взима висшето образование на сериозно. Изисква се такова, но не се предлагат реални възможности за него. Защото какво си учил и какво работиш често нямат никаква връзка. Защото тези хора, от които се възхищавам най-много, като образование, като интелект, като светоглед и мироглед, почти винаги са учили навън. Не знам дали причинно-следствената връзка е: умните отиват навън, или отишлите навън стават умни, но е факт.

И просто ми омръзна. Да се опитвам да се образовам самостоятелно, да търся, да чета, да уча, а да ме гледат все едно съм луда.
Да разказвам ентусиазирано за плановете си развитие и да ми обясняват, че нямат шанс за реализация, защото “нямам образованието” (т.е. нямам как да се сдобия с него тук), да ми обясняват как любимата ми специалност не е истинска професия и как няма да имам полза от нея. Как ще бъда некадърна (като всички останали съвременни студенти), защото съм нямала преподавателите и учебниците.
Омръзна ми да уча по учебници, които са по-стари от мен. И ми омръзна от покровителствено отношение тип “тя е малка и наивна, и вярва, че може да промени нещо в света около нея”.

Ехооо! Светът МОЖЕ да се промени. И се променя, всеки миг, всеки час…. въпросът е дали искаш да стоиш като пътен знак, да въздишаш и да се оплакваш или да се скъсаш от упорство, но да постигнеш това, което мечтаеш.
Да, ясно е, може да се окаже, че накрая нищо не е станало. Но е по-добре да си опитал и да не си успял, отколкото никога да не си опитвал просто от страх.

Вярно е, най-големият враг наистина е страхът.
А днес всеки го е страх.
Страх, че няма да има пари. Че няма да има какво да яде. Че няма да има къде да живее.
Страх, че “онези, горе” пак ще измислят нещо и ще го оберат, затова обезверен, предпочита да се свие в дупката си. Да се блъска в тъпата си, ниско платена работа, съсипвайки животът и бъдещето си от едното шубе. Съсипвайки по този начин и животът на децата си, защото ще ги обучи да бъдат също толкова обезверени и ограничени като себе си. Около мен е пълно с работещи студенти. Учат, какво учат и почват работа. Превръщат се в полу-сериозни възрастни. И завинаги остават на тази възраст или набързо се превръщат в сърдити лелки и чичковци. Не успявам да обясня, че е по-разумно да се развиеш колкото може повече, докато си още самостоятелен, совбоден и необременен с чужди нужди и изисквания (семейство, жилище на изплащане, деца), че е сега моментът да пътуваш, да учиш езици, да танцуваш, да посетиш света, да чуеш и чуждата гледна точка, да идеш другаде и да видиш, че всички хора са просто хора, не черни, не бели, не жълти, лилави, не христяни, евреи, мюсюлмани, муунисти, а просто… хора. Че сега е моментът да си дадеш сметка колко е голям светът, как трябва да намериш своето кътче в него. Да се анализираш, да видиш как се променяш, да разбереш за какво мечтаеш, да разбереш какво искаш от себе си, за да си щастлив и някой ден, да разбереш какво искаш от живота си. Да разбереш какво искаш да постигнеш… И да бъдеш не само физически, но и морално порастнал. Да бъдеш личност, не просто поредното стръкче зелена трва, уникално и едновременно с това, като всички останали. Да допринесеш… с нещо. Било то и с общите нива на щастие в света. Като просто си щастлив от себе си. А не нещастен, неудовлетворен, неразбрал, сърдит, ограничен, тесногръд, с изгубено детство и изпреварила отговорност.

Напоследък коментирам с близки, че не знам накъде съм тръгнала и за какво се боря. И че не мога да видя път пред себе си. Нямам ролеви примери в обществото. Образованието е объркано, политиката е абсурдна, обществото е обезверено.
Единственото, което може да се направи е да се създаде малък пашкул, където да действаш, опитвайки се да изолираш другите, това, което не харесваш и не одобряваш.
Е, това не желая да го правя.

Не се смятам за къртица. Не ми допада да си заравям главата в земята (камила де… щраус), не ми харесва да бягам от битки и не ми харесва да седя отстрани и да мрънкам как все нямам късмет, как всичко е срещу мен и как просто нищо няма смисъл.
Не желая да се хвана като сервитьорка (1500 лв. заплата месечно, здравно осигурена за същата сума, без бакшишите) вместо журналист (500 лв. месечна заплата ~ някакви допълнителни статии, сaмостоятелно осигуряване), не желая да стана поредната подиграваща се на мечтите и на високите цели в животът на тези след мен (но какво идва след мен? Деца, които не четат, деца, за които върхът на сладоледа е последният албум на Ивана и Калина (или както там се казват споменатите фърфалетки, задължително само с едно име, за да могат да го запомнят, без да е нужно да им го изписват на ръката), деца, чиито мечти се ограничават до скъп телефон, скъпи дрешки, чиито идеал са куклите Братц и… това е.)

Представата на обществото е такава. Трудно е да се справиш, когато трябва да се бориш на всяка крачка за правото си просто да си добре образован. Извод? Смени обществото. Защото не е нормално да трябва да се оправдаваш, да настояваш, да се мъчиш за нещо, което теоретично би трябвало да имаш задължително. Обучи се както трябва, а после, със свежи сили, се върни и промени нещата.

П.П. Има ли портал, където има подробности за кандидатстване и обучение навън. Програми, стипендии, курсове, такси, възможни специалности, учебници, препоръки (т.е. да се събира информация от различни външни сайтове и да се превежда) или си намерих нов проект?

А за последен ред, ето едно филмче, над което може да се помисли. Не знам защо, но се сещам само и еиднствено за Лидия в този момент.