Блогкампът – послепис

Повече от два месеца си мислех за това прословуто събитие. То не беше обмисляне на идеи, планове, въртене на телефони и изобщо, обичайният джангър, когато взема нещо присърце. И тук някъде стана засечката. Това продължи твърде дълго и всъщност желанието ми мина. Цялата история приключи с решението, че ми е твърде зле, за да ида. И така блогкампът щеше да си мине и без мен, ако твърде стресираният Боримечка не ме беше назвънял с „Къде си? Ела!!!“. И аз…. се грабнах и се отнесох.

Е, не толкова бързо, колкото ми се искаше, защото софийските задръствания си ги има и в събота, но достатъчно бързо. Разбира се, направих кратка пауза, за да обера кокичетата от градината, които прецених, че ще стоят по-добре по реверите на разни приятели, отколкото самотни в градината.

И…. Военния клуб, профучавам през вратата, повличам една приятелка, хуквам нагоре по стълбите, с подсъзнателната нагласа, че трябва да връхлетя, да грабна микрофона и да се впусна в обяснения и да наваксам изгубените минути.

Да, ама не… вътре политика бистри г-н Грънчаров, повечето познати кибичат отегчено на балкона и ми се усмихват. Някой се мусят „а ти къде беше?“, други ме гушкат и ми се радват, трети оврещяват света с молба някой да им го сложи (това кокичето на ревера де) и като цяло скоростта ми запецна и спря.

Обикалях и се маех. Чудех се какво да правя. Чаках (не) търпеливо. Бого само ми се усмихваше и казваше „след малко“. Заслушах се в г-н Грънчаров. Веднага усетих, че идеята не беше добра и спрях. Заговорих Нели О., забелязах Ротекс и Ралчев, Ани, Григор, Бачийски, Лий Анн, изобщо… всички онези чудесни хора, които чета с увоволствие а Мишел… пак ми се изгуби някъде в синевата.
Загубих търпение и прекъснах многословният Грънчаров, извиках Боримечката и Тишо, и… започнахме.

Беше като скок с парашут. Адреналин, нерви, стрес…. описахме идеята, развихме я подробно. Забравих всички предварително построени и подредени в съзнанието речи. И директно скочих. Изложих публично една чудесна художничка, с твърдото заявление, че това е Христина Кюркчиска, тя е една от най-интелигентните девойки, кито познавам, но работата и с компютър се ограничава до мъчително бавно писане с два един пръст. На която тя категорично ме поправи: ‘да си имаме уваженеито… вече са три.“ Но здраве да е.

И изведнъж Тишо взе думата и ни остави с Боримечката да се блещим „моооля??“ малко или повече не ни беше казал нищо за много от нещата, които каза. Здраве да е, поне сега разбрахме за тях. Като зиключим от това, доволна съм донякъде от представянето ни.Тук -таме забелязах положителни реакции, някои разбраха идеята, няки я харесаха, трети се посмяха… реакция имаше.

И от този момент взе всичко да се дъни яко.

Осъзнах, че подредбата на столовете тип „соц. събрание 1985г.“ беше крайно неподходящо. Микрофонът беше само един. после видях, че другият е в публиката. И ние обикаляхме, омотани в жици и кабели, изобщо – so ‘93, че направо ми стана смешно. Но пък, при положение, че Бого тия пари си ги извади от джоба, няма да критикувам повече. Но самият… кабинет, зала ми бръкна навътр в здравето. Твърде… пенсионерско беше. А хората наредени като ученичета и току дигат ръчичка, за да се изкажат. За съжаление, твърде неподготвено. Или дълго. баи, ако ен можеш да се изкажеш в три изречения, когато знаеш, че чакат още десет души след теб, а времето е ограничено, ми трай си бре.

Някаква неизвестна на мен персона изпадна в сложни математически обяснения, които оставиха в потрес половината зала и театрално прошепнатото ми в ухото от страна на Тишо „абе тоя какви ги дрънка?“ така че да го чуе целия първия ред. Кълна се, че всички повдигнаха синхронно рамене рамене в почуда.

После имаше куп неадекватни повторения на въпроси, които ние току що бяхме обяснили. Като това с цената на пердполагаемото издание.

И накрая неизвестна за мен госпожа разцепи мрака с възможно най-глупавият коментар на планетата „ама блогването е нещо строго интимно, на хартия вече няма да е така“. Хм, може би за г-жата, (г-цата?) представата за интимно е целият интернет взрян в блога й и абсолютно свободният достъп до т.нар. интимност *отвратено емотиконче*, обаче за другите не е. Въпросът беше… абсурден.

Ок, блогърите са заклети индивидуалисти, това ясно, обаче… поне да слушаш какво ще ти кажат хората, преди да изстреляш предварително подготвеният ти отговор не е ли проява на възпитание? Или на поне малко култура. Или мозък.

Като цяло – разочарована съм. Много. Не от кетъринга, от залата, от озвучението или от плакатите и бъгавия нет. А от хората. Защото овцете са навсякъде и подават муцуна и в най-добирите идеи. Просто не ги очаквах тук.
Гаден, скапан реализъм.