Затворена врата
Когато бях малка смятах, че вратата има едно положение. Затворено. И ако някой не я отвореше за мен, тя си оставаше вовеки в това състояние. После вратите придобиха възможността да имат две положения. Затворено и Отворено. С течение на времето и това се промени, докато се стигна до моментът, не в какво състояние е вратата, а в какво състояние я искаш ТИ тази врата.
И макар да го докарах малко Дзен, това ми отне около 10 години от живота ми. Е, тъй като в началото на това пътешествие бях на девет, не мисля, че наистина цифрата е особено впечатляваща, но мисля че ме разбрахте.
Днес затворих окончателно още една врата.
Не просто да я притвориш и някой неделен следобед изкушен да хвърлиш едно око, дотолкова отегчен от света, че всичко би направил. Не притваряне, за да можеш да надничаш от време на време и ти не знаеш точно защо. Не, говоря за окончателно затръшване и продължаване напред. Защото да се връщаш назад смисъл няма. А да държиш разни отоврени врати, от които в някакъв момент може да нахълта някое неискано, неканено и неочаквано чудовище… е просто вид мазохизъм, към който нямам вкус.
Трудно е да превъзмогнеш някой. Трудно е да забравиш някой (открих, че да се опитваш да забравиш някой е равно на запомни го завинаги). Има по-добър подход. Остави нещата да се натрупат. Да ги изместят. Да ги изтласкат. Да се сдобиеш с нови асоциации за старите думи, места, преживявания. Някой мжое д акаже, че това е егоистично, но миналото си е минало. Минало – бешело. И самоизмъчването колкото и романтично да звучи, е просто излишна загуба на време и енергия. Още един трудно научен урок. 
Зад вратата остават много неща. Надежди, страхове, мечти, приятели, места, планове, познати, концепции, вярвания и предубеждения. И някаква частичка от теб също си остава. За това и го има онзи импулс „абе я да видя какво става там“ от време на време. Убедила съм се, че този импулс е по-деструктивен дори от седенето на ръба на пропаст люлеенето на кракта и инстинктивното желание да се изправиш.
Интересно ми е. Вие как се отнасяте към вратите си?
аз лично често ги затръшвам, понякога ги отварям, за да надникна променило ли се е нещо и пак затварям, понякога пък ги оставям по-често отворени. зависи от много неща. харесва ми настройката ти.
Буров е казал да си оставяме си вратичките открехнати. Никога не съм проверявал, дали съм се справил с този принцип
вратите се затварят само по един начик — грубо, с крак. и никакво надзъртане.
винаги отворени
преди няколко години правих ремонт в къщи и махнах всички врати с изключение на банята и тоалетната. не обичам преградите
Мисля, че вратите трябва да се затварят плътно и да се заключват – за по-голяма сигурност. Защото в противен случай един от стоящите от двете страни на вратата ще чака и ще се надява тя да се отвори или поне да се открехне – което ще му попречи да продължи да живее пълноценно живота си.
Съгласна.
Впрочем, за тези, кито още не са ме питали по кю. Не, споко, всичко е точно, просто се замислих къде бях миналата година по това време и какво преживявах.
Затворена. Със сигурност.
може би трябва да питаш какво казва психотерапията по въпроса за нещата, които заключваме зад врати и никога не поглеждаме
Някои врати се затварят по-трудно от други – но, веднъж зтворени – никакво поглеждане назад. За надзъртане и дума не може да става
Надзъртането означава несигурност!Или влизаш или не!Иначе поздравления за прекрасните разсъждения!Винаги съм съжалявал, когато влизам или не влизам, затварям или не, но решението и движението винаги е били еднопосочно. А дали е правилно, ще мога да отговоря например след 25 години, когато около мен има само отворени или затворени врати!
Зависи коя врата – не мислите ли? Има врати, които затръшвш с облекчение, други – с гняв, трети просто не затваряш никога, дори да искаш. Не може да има еднозначно поведение в такива случаи. В едно съм сигурен – когато гледаш на нещо като на врата, гледаш чрез сърце и ум, а те често са в конфликт…
Много прекрасен текст
Върви чудесно с кафето и дъжда навън.
Дълго време си мислех, че човек не бива да затваря никакви врати: никога не се знае дали няма ужасно много да поискаш да се върнеш в някаква стая и дали именно в нея не е редно да си живееш. Но напоследък стана ясно, че има стаи, които просто трябва да бъдат затворени и заключени (и ключа хвърлен). И колкото и да ти се иска да намериш ключа, да влезеш, да поседнеш на някой стол и да се почувстваш уютно (защото тия стаи дето ги заключваме имат навика да изглеждат уютно на пръв поглед), не бива да го правиш- в момента в който седнеш и се отпуснеш същото куче, което се крие под масата ще дойде и пак ще те нахапе до кръв.
Вратите си стоят и не изчезват- и от време на време поглеждаме към тях. Затова моята рецепта е добрата памет: помня както уютните следобеди, които съм прекарвал, плановете, мечтите и надеждите които съм правил, здравия сън, който съм спал в тая стая (леглото беше много удобно), така и кучето, което още живее там и Бог знае с какво се храни, но понякога го чувам как ръмжи през вратата…
Хм, и аз наскоро се разделих с едно момиче по трудния начин. Няма лесни рецепти за това, има трудни решения.
Човек си живее безгрижно, и изведнъж се оказва че е в сесия и има труден изпит. И е спал по време на лекциите, и няма никакви записки. И започва да пита приятелите си – абе, как се решаваше това уравнение? И приятелите му му обясняват както те се ги решават, но това не винаги е приложимо за задачата… която има оня човек за когото говорихме в началото:)
Животът е труден. Точно за това е интересен за решаване. Точно затова е прекрасен.
преди време бягаш от тях и се скривах като розата на малкият принц под похлупак – затвореното не го отварях.
после обърнах на другата крайност. и пак се криех. прекаленото ровичках в това, което е било.
сега точно както ти казваш – оставям нещата да се случат, аз си оставям само спомен за тях (като в голям хербарии) и продължавам. и трупам ключове…все пак съм Петър.
Затварям вратите. При това веднага щом съм си задала въпроса – да я затворя ли тази врата или да я оставя отворена. Колкото повече се каниш, толкова по болезнено и шумно става затварянето.
Тях предпочитам да ги държа повече отворени, хем въздух влиза, хем птичите песни се чуват по-добре.
Виж, прозорците са друга работа
Поздравления и от мен за прекрасната публикация
Винаги тръгвам с намерението да ги затворя, да ги заключа, да забравя къде съм скрила ключа…, но никога не успявам и все остават леко открехнати. За всеки случай.
Кое е по-правилно, според мен, е каквото ти пишеш…окончателно затръшване. Това, обаче, е и по-трудното. Трябват сили и време. Много време.
И на мен вчера ми се случи да осъзная, че съм затворила една врата. Завинаги. Уж. След доста доста време. И все пак не съм сигурна…
Проблемът е, че днес можеш да я затвориш изведнъж и завинаги, но понякога като дойде Утрото всичко се променя…
Амин сестро.
А има и едни такива врати през които ако минеш става страшно: обръщаш се и зад теб стена- все едно никога не е имало врата, ни стая, ни нищо- просто стена. И най-лошото е, че това е стена която винаги си е била там. Споменът за стаята зад тази стена и за вратата се оказва някакъв странен сън (или пък реалността се оказва странен сън, както често ми се струва)