Най-самотната вечер

Знаете ли го този момент? Когато поглеждате през прозореца, а съзнанието е пусто.
Когато сте свършили задълженията си за деня или просто не можете повече? Когато… когато сте уморени, някак тъжни и искате нещо. Някакъв копнеж, но толкова неясен, че само свива сърцето и се чувствате самотно-тъжни?

Не обичам тези моменти. Напомнят ми твърде много на меланхолия. А аз не съм такъв тип човек.
И въпреки това. Сега гледам през прозореца. Осъзнавам, че се оглеждам за теб, чак когато се натъжавам, че те няма…
Няма какво повече да направя.
Дърпам струните на китарата. Странно, уж се опитвам да подкарам „Жълтата подводница“, a акордите са от тъжни, по-тъжни. Кой е чувал за тъжна жълта подводница?
Денят беше чудесен. Открих, че имам отличен на 1 си изпит, свърших си работата по вестника, имам всичките нужни материали по Медийно право, дори съм ги прочела и чакам изпита с нетърпение.
И пак ми е празно и тъжно.
Най-самотната вечер. Когато нямаш нищо за правене. Когато не ти се излиза и няма какво да почетеш. Когато просто гледаш през замръзналият прозорец. Усещаш студеният вятър по страните си и мечтаеш за компанията на съзнание като твоето. Някой, на който можеш да кажеш всичко без думи и да знаеш, че ще те разбере.
Бяло поле.
Чист лист хартия, недокоснат от мастиленият нарушител.
Бяло като снегът по лозата.
Бяло като траурна церемония в Китай. Като най-финият порцелан.
Бяло като реклама на паста за зъби.
Бяло като памук, обгърнал парченца счупено огледало с изгубени отражения по тях.
Бял звук, пробиващ тъпанчетата на ушите ми.
Бяло… цветът на самотата

….
*едно самотно Е.*