Любов

… от пръв поглед.

Днес се видях с Даниел, закъснях му, наваля ни и се понамръзнахме. Сега обаче съм на топличко, след топъл душ и се радвам на чай.
Вали, чувам как капят капките по прозореца. Пие ми се чай и се чудя какво да праяв с тези изненадващо изскочили ми почивни дни. Случайно засякох темата на Тишо за женското приятелство (сладур, вземи си прекръщавай “краткото име” на поста ти на нещо на английски, защото линковете ти са просто кошмарни!).

И се замислих, защото се замислих за приятелството по принцип. Било то между мъже и жени, било межу мъже и мъже или жени и жени. Жените могат да бъдат близки колкото си искат, но на мъжете биха им лепнали “мил” етикет. И колкото и да не съм съгласна с генерализацията на Тишо за приятелството (както за женското, така и за мъжкото), се замислих, че приятелството е една много неделима част от живота на всеки от нас. Особено това в двойките.

И идва основата на темата ми. Има ли любов от пръв поглед? И ако няма, реална ли е? Има ли бъдеще? А ако няма, за какво говорим, как е реалното название?

За любов… винаги съм изпитвала силни съмнения. Любов? Не мисля. Привличане, силен интерес, много любопитство. Но не и думата любов. Защото, за да си влюбен, означава да харесваш всеки жест, всяка извивка, всичко в един човек. А как може да е реално това, при положение, че не познаваш човека срещу себе си? Нямаш идея какъв е, какво мисли, как мисли, изобщо нищо. Привлечен си. Това е първата крачка.

Втората е общуването. Разбира се, ако не е някаква безумна крайност (например ти си монахиня, а той е сериен убиец или обратното… май дадох идея за холивудски филм, ама нейсе) има доста голяма възможност да се харесат. Дори и само защото много искат да се харесат. И влиза в действие ентусиазъма. Има хора, които буквално почват да се самозаблуждават или да се нагаждат. Има и такива, които наистина харесват всичко, което виждат в човека отсреща. Или поне доста.

Общуване. Общо взето крайъгълният камък. За да стане ясно дали сте от първия или от втория тип, общуването му е майката. И то достатъчно време. Защото човек се старае, човек се докарва, малко или повече, съзнателно или несъзнателно. Пример: едва ли някоя е мислела, че ще позволи на любимия да я види несресана и размъкната, а след пет години например, този момент не й прави никакво впечатление. И обратното. И все пак… няма смисъл да се самонавивате за връзка с човек, с който просто нямате за какво да си говорите. Визирам, като преминете общовалидните теми. Имам предвид да можете да споделите, да обсъдите и да имате поне малко общо интереси. Иначе просто ще се гледате като телета и ще правите компромис, след компромис, което накрая има твърде голям шанс да ви развали всичко. Тъжничко, а?

Близост. Каквото и да си говорим, трудно е да се сближим. Колкото повече растем (остаряваме?), толкова по-цинични и дистанцирани ставаме. Толкова по-трудно допускаме някой до себе си. Толкова по-малко компромиси сме склонни да правим. (Освен ако не сте от обратния случай, които са готови да си причинят всичко само и само да има някой до тях, което е още по-тъжно.) Любовта и обичта са именно близост. Да видим и най-тъмните кътчета на душата отсреща (което кара голям процент от момичетата да си представят нещо от типа на Лестат, което звучи много романтично, но не е) и общо взето да си седнем и да си кажем “мога/не мога да живея с този човек”. Което звучи лесно, но всъщност не е.

И да прецениш всичко това с един поглед? Просто е абсрудно, невъзможно и нереално. Любов иа. Обич има. Просто не от първи. Главно защото след това следва втори, а той не винаги е толкова ласкав. И двете са неща, които могат да се зародят спонтанно или да се появят бавно, като поникването на цвете…. и съм забелязала, че втория тип много по-често са успешни. Но пък, то и са казвали, хората никога не се обичат еднакво, единия винаги обича повечето другия, номера е… да се обичат достатъчно.

 

Обичайте се!
едно мокро Е.