Серийно мрънкало
“Великите хора коментират идеите, умните хора коментират събитията, а дребните хора коментират хората.”
Мине се не мине време и в мен се появяват частици надежда и започвам по-сериозно да чета чужди произведения. Дадат ли ми линк, надничам и чета, изпълнена с ентусиазъм, че винаги има какво да научиш. И най-често научавам. Че в момента най-популярен е спортът ‘серийно мрънкане’. За съжаление е много популярен спорт и всеки може да го прихване. Както в момента например. Този пост е едно голямо мрънкане, но пък ми дойде до гуша да чета подобни произведения. Един вид е заразно. Четете, четете, в един момент ви хващат дяволите и дръпвате едно конско на тези мрънкала, без да съзнавате, че вече сте един от тях. Или по-лошо- съзнавайки го. Много интересен проблем -да си трая и да не съм от тях или да си изплача болката, да си кажа едно “стига” и да стана като тях?. А моментът с приключването на употребата на подобна нездрава литература го няма, точно защото тя е навсякъде. Спъваш се в нея по блогове, по сайтове, по списания, навсякъде. И в един момент ти идва да изкрещиш.
Най-много да привлечеш учудения поглед на съсед или да дадеш тон на кварталните кучета. Защото такива безпомощни крясъци не са ново явление. Все по-често се случва някой да тресне капака на лаптопа и да избяга накъдето му видят очите, уплашен, че ще стане един от тях, че заразата е плъпнала и по него.
Какво е това животно серийното мрънкало. То се въди навсякъде. По форуми, по клубове, живее и в България и навън, то винаги има от какво да се оплаче, няма граница във възрастта и пола. То е крайно демократично, мрънкането. Но никога, абсолютно, съвсем никога няма да се предложи конструктивна идея за борба с проблема, който е първопричината за мрънкането. Не, ако се предложи решение, означава, че може да има сериозен шанс да няма за какво да мрънка. По-изобретателните мрънкат и за решението на проблема, че не било най-доброто, най-правилното и тн. Проблемът е, че може да се мрънка за всичко. За местата за паркиране, за проблемите на страната, за шумния съсед, за посолствата, за времето, за малките черни неща, които виреят под ноктите им… за всичко. А невинния читател/слушател стои и му промиват мозъка и започва да се чуди, той ли е луд, че не е мрънкало или какво??
Както преди време бях чула хубавата фраза по въпроса на моето отношение към мрънкалатата - “Ти човек ли си или какво? Как може да не коментираш тези неща, да не би да не те интересува?” Отговорът ми и тогава и сега е един и същ: “За този случай - съм какво”. Убедена съм, че дори и без моето драгоценно, измрънкано мнение, планетата ще продължи да се върти, а и смея да предположа, проблемът ще си съществува. Виж, да предложа начин за решаването му, така съм съгласна. Иначе, безсмисленото чесане на пръсти и език просто не ме привлича. Да, обичам да говоря, бъбрива съм, но дори и тези неща си имат граници, според мен.
Ужасното е, че има хора, които са превърнали серийното мрънкане в спорт. Сякаш започва националното по мрънкане. Има си и дисциплини. Продължително, виновни, причини, намесване на разни там религии и пр. Няма тема, по която не може да се мрънка. Мрънка се за пенсии, за партии, за политика, за учители, за здравеопазване, за уважение, за секс, за музика, за пирати, за-каквото-им-дойде-на-акъла. Облъчват нещастните слушатели/читатели. Или по-лошо, въздейства им така и те започват също да мрънкат на свой ред.
Да не се бърка изказване на мнение с мрънкане. И все пак, когато шестедесет души са казали същото преди вас, не е нужно да ги повторите и в своя блог, само за да заявите принадлежност към проблема. По-скоро седнете и помислете как да се реши. Според мен това е начинът да се намалят причните за мрънкането. Аз например понякога също се качвам на влакчето “мрънкало”, но пък поне се опитвам и да предложа конструктивно предложение за решаване на проблема. (Фук, фук, аз, аз, аз, ужасно класически мрънкалски начин на опериране). Проблемът е егоизмът. Всеки е най-пострадал, най-знаещ, най-можещ… той единствен е видял проблема и защо е така. Логиката се оставя на закачалката, когато се влиза в мрънкалник. Не страдам от илюзиите, че съм първата, на която й е писнало, даже никак. Но пък не можах да си замълча. И всичко това, защото прочетох една статия в блога на Майк и линкът му към статиите на Сиромахов. Впрочем, заприлича ми на Карбовски малко. Само че… направи ми впечатление проявенето лицемерие.
И сега какво? Намрънках се, че не харесвам мрънкалата. Е, поне изтъкнах какъв е проблема. Изтъквам и какъв е начина за решаване на проблема. А именно, посочване на проблема, посочване на причинителя и начинът за решаване. Хайде де, толкова много хора имат мнение какъв е проблема, защо когато трябва да се реши проблема и да се направи нещо, всеки се оказва зает? А? По-лесно е да се оплакваш, отколкото да направиш нещо. Факт. И поради което -МРЪН.
Предполагам, че това е манифест
И оттук нататък започваш да пишеш колкото се може по-често по начина, по който предлагаш 
Това е чудесно решение, особено предвид факта, че ще учиш журналистика. Имаме нужда от такава журналистика, каквато описваш. Блогът е място, където можеш да се упражняваш непрекъснато.
И със закъснение, честито за приемането и в двата университета
Най-хубаво е когато спираш да обръщаш внимание на тези мрънкала, отказваш да се впуснеш в мейнстрийма и заживяваш собствения си живот, а не този, който обществото ти налага, пък ти се чудиш накъде да се обърнеш.
Вписвай се, но не се описвай - не се дели от групата, но не бъди поредният й член.
Не приемай лично мрънканията, просто ги наблюдавай и преценявай какви са хората, които се оплакват от всичко - някои го правят за спорта, но други го правят по професия. Има и такива, които мрънкат само за да видят реакцията на събеседника си, евентуално нарочно да го раздразнят, защото знаят, че не обича мрънкането
Ами, това е. Все пак ако нямаше мрънкала в момента и държава може би нямаше да си имаме. Тук идва и тънкият момент, в който да си готов освен да лаеш, ами и да хапеш.
И за последно - един човек не трябва да се опитва да промени друг, а да го приеме такъв, какъвто е - все пак това е негов избор, нали? Ако не ни харесва, просто спираме да контактуваме с тази персона, много по-лесно и спестяващо нерви е.
Пък и е хубаво човек да си помрънка от време на време, ей така, за спорта
[...] , , , . , , , [...]
И аз не харесвам мрънкалата, макар че от време на време се улавям, че се правя на такова. Мисля, че с всеки е така в даден момент, ти сама го спомена
Патологичните случаи обаче са изключително дразнещи. Всеки път се оплакват от едно и също нещо, без да се опитват да го променят, без да се опитат дори да го игнорират с цел да си живеят по-спокойно. Може би това е най-вече зов за внимание (не за помощ, разбира се), породен от страх, че това е единственото, с което са “интересни” - ако роблемът се реши, никой няма да им обръща повече внимание… А най-глупавото и дразнещо е, когато на такъв човек му се даде съвет за изпробвано и работещо решение на проблема, а той не се вслуша и продължи по своя си начин.
Не разбрах дали мен или Сиромахов наричаш “серийно мрънкало” и “лицемер”, но мисля, че и за двамата грешиш дълбоко. Това, че простотията ни заобикаля отвсякъде, е факт. Въпросът е: как да се преборим с нея. Това, което се опитвам да направя, е да я показвам “в пълния й блясък”, за да може всеки да се замисли за собственото си отношени към нея и дали случайно не помага за нейното разпространение.
Защо трябва да натякваш за нещо на някой, на когото му е писнало да се сблъсква с това нещо?
Always look on the bright side of life, иначе си оставаш едно обикновено мрънкало. Нямам предвид теб специално, mikeamm, говоря принципно.
Това е като да крещиш на някого, че извършва погрешни действия, но пък да не правиш нищо по въпроса, освен да го сочиш с пръст на другите, че да не правят и те като него.
Не бих казал, че пишейки в блога си крещя или натяквам нещо на някого. Ако някой има конкретна идея какво да се направи, не е ли по-добре да го каже, за да поведе и другите, вместо да ме обвинява в лицемерие?
Въпрос към Енея: как си представяш твоята бъдеща работа като журналист? Какво ще направиш, ако се сблъскаш с някаква натрапчива простотия - ще си затраеш ли или ще пишеш за нея, превъщайки се в “мрънкало”?
Извинявам се, че отговарям на въпрос, който не е зададен към мен…
@mikeramm
Без да държиш този тон, който напомня само за едно - оплакване и мрънкане…
Има хиляди начини да се пребориш с нещо, което за теб е “простотия”, и то без да мрънкаш. Можеш да я осмееш например
Според мен допускаш две неточности:
1. Всяко повторение на тема с идея от чужди блогове е мрънкане - “когато шестедесет души са казали същото преди вас, не е нужно да ги повторите и в своя блог, само за да заявите принадлежност към проблема.”
Нерядко хората го правят, не за да заявят принадлежност, а за да помогнат за по-широкото разпространение на информацията за проблема. В света на тоталната медийна манипулация и контрол, в който живеем, блогосферата се оказва единствената независима и свободна медиа. Което съвсем не означава, че всеки блог е медиа, нито че всяка плъзнала из блогосферата информация е вярна. Протестите за Странджа, които кулминираха в голямото шествие не само за Странджа, а и за Рила и изобщо за опазването на природата от агресивното строителство, а също така и за свободата на блогърите да пишат - бяха резултат на широкото разпространение на информацията, т.е. на неодобряваното от тебе “мрънкане”. Случаят с Ники Баровски е друг пример за ефективността на “мрънкането”. Ако тогава още не си блогвала, питай чичко Гугъл за “Николай Баровски”, чети и мисли
2. Конструктивната алтернатива на мрънкането я виждаш като “посочване на проблема, посочване на причинителя и начинът за решаване”.
Обаче този алгоритъм е доста елементарен, максималистичен и често трудно постижим. Анализът на същността, генезиса, механизмите на сериозните проблеми често е задача, изискваща много време, усилия, специализирани знания и нерядко не води до еднозначно решение.
Причината е, че те (сериозните проблеми) по правило са комплексни. Те и протичат през значим времеви период, а не се случват мигновено, имат множество причинители, които играят различна роля, плюс това тези причинители си взаимодействат един с друг, и то по различни начини. Освен това значение има и средата, в която взаимодействат тези причинители. Добави, че в хода на времето както причинителите, така и средата могат да се изменят, променяйки резултатите, а пък зависимостите между измененията на причинителите и средата от една страна, и на резултата от друга - са нелинейни.
Бих могла да продължа с “по-учени” обяснения от типа на “комплексните системи са многоизмерни, нелинейни, трудни за моделиране”, но според мен би ти било полезно да прочетеш внимателно статията в Уикипедиа за комплексните системи - и да обмислиш възможните практически приложенията на тази теория.
Уверявам те, че ако имаш желание да станеш много добър журналист - а не се съмнявам, че искаш - ще ти бъде полезно
Инак казано: не се учи да работиш като типичния бг журналист, който ако не “мрънка”, отива в другата крайност - “раз, два, три - и проблемът е решен”. Той по правило не чете, рядко мисли и бързо пише. Поради това невярно посочва проблема, прави неверен анализ на причините му и стига до неверните му решения.
Чочвек може да ползва писането като инструмент и да твори важни неща.
За простоиите може да се мрънка или на ум или на глас, но важното е, че има някои хора, които наистина имат силите и куража да подхванат тази битка.
Да, може да ги осмвее, може да ги направи на пух и прах - всичко е въпрос на размах на въображението и перото на съответния пишещ, простоиите не трябва само да се констатитрат или заобикалят.
Мисля, че единственото непросташко, но и непросто държание е да се победят. По един или по друг начин. Да, ние хората мрънкнаме почти за всичко. Човешко е. Но това не значи, че не е недостатък. Трябва да преборим животното/животните в себе си, но и трябва да помогнем на другите. Който, както може. Струва си да се опита. Обратното би било непростима вреда.
@ Вени Г. а сещаш ли се, че понякога са нужни бързи и радикални действия (често субективни?). Теориите са хубаво нещо, но са бавни. Лично познавам проблеми, които са огромни и се движат с бързи, грамадни крачки. Трябва ли да се заровя в библиотеката или е по-добре да опитам да направя нещо веднага? Така или иначе надали някъде ще намеря описание за справяне с точния случай, винаги мога да се опитам да импровизирам (или да die trying :))
Системното мрънкене вреди. Спорадичното е по-поносимо.
@Узимаки, мрънкането си е мрънкане.
@Майк, не наричат теб мрънкало, още по-малко - лицемер.
@ Вени - знаеш, че винаги го има моментът със ситуацията. Има сис ситуации и ситуации. Естествено че информирането и правенето на един проблем публичен няма нищо общо с мрънкането.
Аз не генерализирах, а даже уточних - безсмисленото повтаряне на една и съща неконструктиван ифнромация е безсмислена. Смятам, че всеки може сам да прецени какво значи безсмислена и неконструктивна информация и да направи разлика между осведомяване и мрънкане.
Хм, ще поглена статията, з акоято ти ми спомена, звучи ми интересно.
@ Светлина - лошото е, че повечето журналисти са в едната от двете крайности. И онези, които не са, просто се губят в “навалицата”.
Кажи го Бойко Борисов той непрекъснато мрънка е най-известнито мрънкало.И оня с кръглата глава гръглия нос дето замествашве Слави, и той мрънкаше.Сигурно заради Сиромахов.
Изхода от мрънкането е един,Негово Сатанинско Величество Симеон го каза ясно-смяна на чипа.
Как беше казал Сталин? Има човек - има проблем, няма човек, няма проблем…
Тъпото е, че дори мрънкането да предизвика някакъв ефект, той е толкова временен, че скоро и споменът за него изчезва по страниците на вчерашната преса.
Днес мрънкаме за циганите, а от утре ще продължим да се изнизваме на пръсти от трамвая, когато го окупират двайсетина агресивни мургави любителни на Софийски градски транспорт.
Мрънкайте, на никого вече не му прави впечатление. По блоговете чета само мрънкане. Интересно е, когато обаче освен мрънкане, излезе и нещо цветно - как бихме го разпознали, ако не беше на мрън-мрън фон ?!