Кутията за всичко

На всеки се е случвало да прави това.
И въпреки, че на всеки се е случвало, това не е никакво извинение, да правиш нещо.
Има един момент, в който тръгваш надолу по хлъзгавата плоскост на оправданията. На “всички така правят” и “човещина е” и прочие глупави извинения, на които и сам не вярва.
Факт е, че човек често прави нещо, дори и да знае, че не е правилно.
Въпрос на елементарен егоизъм. Първо себе си, после другите. Лощото идва в момента, в който започваме съзнателно да нараняваме другите, заради собственото си удоволствие. Независимо как ще маскираме, как ще го наречем, истината си е такава, каквато е.
Всичко е въпрос на гледна точка, но понякога има само една гледна точка.
“Без да искам, но нарочно”. Понякога правим грешни стъпки, които ни учат за нататък, за бъдещето, може би ни препазват от други грешни стъпки. Но нещото, което винаги премъчават за тези моменти е, че правим тези грешни стъпки върху чужди крака, ръце, глави, сърца. И независимо колко много са научили нас, остава си факт, че са наранили други. Сигурно и тях са научили на още нещо. И същевремнно са сложили още една тухличка, в стената от цинизъм, тъга и разочарование, с която рано или късно ще се обградят тези хора.
Няма хора, които да не са поне мъничко циници, за егоцентризъм да не говорим.
Но понякога е по-трудно да излезнеш през вратата. Дори и да е по-правилно.
Т.е. какво? Волята преди всичко? Ами всъщност да. Волята е началото и края на всичко. Всичко започва и свършва с човека, който взиам решения. И това е тежестта на изборите. Кога трябва да вземе правилното решение, нужното решение, трудното решение.
Помня как като бях малка се дразнех на проповедите, че “трудните решения каляват духа”. Това не е съвсем вярно. Трудните решения са просто разрушаване на тухли от стената на егоизма. Когато подадеш глава над тази стена, видиш света зад нея и осъзнаеш, че сте симбионати. Че ти му оказваш влияние, както и той на теб. Започнеш ли да гледаш само себе си и нищо друго… светът ще ти отвърне по същия начин. Око за око, зъб за зъб, казват.
Колко е вярно, не се наемам да кажа, но поговорките по темата са доста “каквото повикало, такова се обадило, каквото посееш, това ще пожънеш, на каквото си постелеш, на това ще легнеш и прочие, и прочие”.
Всяка грешка се заплаща, все от някой. Дали от този, който я е направил, дали от този, спрямо който е направена. Дали от тези, които са се опитали да помогнат да не я допускаш.
Всичко е свързано.
Факт.
И все пак, въпреки всичко, остава надеждата
От утрешния ден, от утрешния избор, от утрешните усмивки.
Поздрави, усмивки и мъничко надежда. Защото нищо не е изгубено. Винаги ще има утре, както ни доказа Бонд.
Каквото е писано, ще стане, казват някои хора.
А аз казвам “какво напиша, ще стане, ако искам”