Quia Ego Sic Dico
От толкова време не ми остава време да пиша, че направо се стреснах.
Не толкова от заетостта ми, колкото от липсата на идеи.
След работа съм толкова изтощена, че веднага се хоризонтирам, а по време на работа пък нямам възможност да се разпиша по тема.
Затова като някакво сръчкване се включих в идеята за NaBloPoMo. По една публикация на ден, в продължение на месец.
Да видим…
иначе накратко
- готвя се за изпит на листовки
- гледам Liars Game
- все още нямам свободно време
- обективът на фотоапарата ми предаде богу дух.
- имам си яркожълт чадър
- пиша разказче за М.
- видях С.
- Дейвид Едингс е доста скучен автор, пише едно и също, само сменя имената на героите.
Повече от 3 седмици не мога да намеря време и да публикувам продължението на темата за затворите и разказа посветен на една затворничка.
Твърде много работа, твърде дълги смени и твърде изморена се чувствах, за да се справя с писането на текстовете.
За съжаление, в момента, в който намерих време, вдъхновението ми го няма.
За втори път ми се случва да изгубя думите, които съм искала да кажа, от прекално много заетост.
И тук ми се налага един извод… работата по n часа в офис, всеки ден, по цял ден, е най-добрият начин да се превърнеш в растение.
Бля.
Прескачам тази тема, ще я публикувам в някакъв момент по-нататък.
Също така видях, че краткото редче с такова извинение, но за темата за софийския боклук си е останала драфт и не съм я публикувала, въпреки че бях обещала на един конкретен читател.
Така че, две в едно.
Все пак, от твърде много време не съм писала и реших, че е време да напомня, че още съм наоколо и още ритам.
Поне… шавам.
Абе опитвам се. 
Билбордът на Азис и Ванко 1 провокира доста крайни реакции, в повечето случаи, конкретизирани около фактът, че Ванко 1 е бивш затворник. Бях доста заинтригувана от пълното недоверие към собствената ни наказателна система и я обсъдих с познати. (Все пак, след като си бил в затвора, на теория се предполага, че си платил дългът си към обществото и бившите ти прегрешения не би трябвало да се използват срещу теб, защото отново си редови гражданин със същите права и задължения като всички останали, нали? Поне това е теорията. Защото ако не смятаме, че наказанието има каквото и да е положително въздействие, защо продължаваме да го практикуваме, а не го променим?) Някои изказаха предпочитание към смъртното наказание, вместо обичайното време зад решетките, защото (би трябвало да) плаши и по-малко хора биха извършали престъпления.
На друго мнение съм, но да го представя като текст се оказа доста сложно и докато се справя с това, реших да пусна един твърде интересен текст на Албер Камю, посветен на смъртното наказание. Макр да не съм напълно съгласна с твърденията му, текстът дава много храна за размисъл.
––
Малко преди войната от 1914 г. един убиец, чието престъпление бе особено отвратително (той бе заклал семейство фермери заедно с децата им), бе осъден на смърт в Алжир. Става дума за селски работник, извършил убийството в някакво опиянение от кръвта, но който бе утежнил положението си, като бе обрал жертвите си. По случая се вдигна много шум. Всеобщо бе мнението, че обезглавяването е твърде меко наказание за подобен изверг. Такова било, както ми казаха, и мнението на баща ми, потресен най-вече от убийството на децата. Във всеки случай едно от малкото неща, които изобщо зная за него, е, че за пръв път в живота си поискал да присъства на екзекуцията. Той стана посред нощ, за да отиде на мястото на наказанието заедно с огромна тълпа хора. Онова, което видя там нея сутрин, не сподели с никого. Майка ми само разказва, че се втурнал като вихър с разкривено лице, отказал да говори, полегнал за малко на леглото и изведнъж започнал да повръща. Той бе открил истината, скрита под надутите формулировки, с които я прикриваха. Вместо да мисли за закланите деца, той вече непрекъснато мислеше само за това тресящо се тяло, което бяха хвърлили върху дръвника, за да му отсекат главата.Вероятно този ритуален акт е доста ужасяващ, щом е успял да преодолее възмущението на един прост и справедлив човек и щом наказанието, което е смятал сто процента заслужено, в последна сметка не е произвело върху него друго впечатление, освен че му е обърнало вътрешностите. Когато висшата справедливост предизвиква само гадене у честния човек, когото тя е призована да защитава, изглежда трудно да се твърди, че тя е предопределена, каквато би трябвало да бъде функцията й, да въдворява мир и ред в града. Напротив, става ясно, че то е не по-малко отблъскващо, отколкото престъплението, и че новото убийство далеч не само не поправя оскърблението, нанесено на обществото, но и прибавя нов позор към първия. Това е толкова вярно, щото никой не смее да говори направо за тази церемония. Натоварените да говорят чиновници и журналисти сякаш имат съзнанието за едновременно срамното и провокиращо нещо, проявяващо се в нея, и са създали за случая някакъв ритуален език, сведен до стереотипни формулировки. Така ние четем на закуска, накрая на вестника, че осъденият е „платил дълга си към обществото“ или се е „изкупил“, или „в пет часа присъдата бе изпълнена“. Чиновниците третират осъдения като „заинтересувания“ или „пациента“, или го обозначават със съкращение. За смъртното наказание се пише само, ако мога така да кажа, под сурдинка. В нашето твърде цивилизовано общество ние познаваме, че дадено заболяване е сериозно по това, че не смеем да говорим за него направо. В миналото буржоазните семейства са се ограничавали да казват, че голямата дъщеря има слаби гърди или че бащата страда от „бучка“, защото туберкулозата и ракът били смятани за малко срамни болести. Това несъмнено е още по-вярно при смъртното наказание, след като всички се стараят да говорят за него само с евфемизми. За политическото тяло то е същото, каквото е ракът за човешкото, с тази разлика само, че никой никога не е говорил за необходимостта от рака. Напротив, обикновено никой не се колебае да представя смъртното наказание като нещо за жалост нужно, което узаконява убийството, тъй като е необходимо, но мълчим по въпроса, защо това е за съжаление. [...]“,<- кликнете тук за остатъка от текста.
—-
Докато най-после успея да напиша публикацията за затворите и тяхната адекватност (поставена под въпрос) реших да пусна една симпатична серия на xkcd по отношение на доста любим сериал. А именно Firefly. За тези, които не са го гледали, препоръчвам да хвърлят едно око, мисля, че го има в Замундата. За другите, приятно четене.
На път за работа ми се случи да мина покрай ето този билборд. Бях доста изненадана да разбера, че мъжкият гръб нашарен с татуйровки е не друг, а Ванко 1.
Наблюдение:
Голи жени – ок.
Голи мъже – лошо.
Полуголи жени – ок.
Полуголи мъже – клони към лошо.
Полуголи/голи жени, самостоятелно или в група, създаващи асоциации за промискуитет – ок.
Полуголи/голи мъже, самостоятелно или група, създаващи асоциации за промискуитет – много, много лошо. Неморално, гадно, отблъскващо.
Интересно, нали?
Най-интересното е, че в сравнение с 90% от постерите, рекламите и т.н. които висят из София, тези на Азис минават са доста семпли и дори скромни.
И все пак, той е сочен като неморален, отблъскващ и притеснителен за зрителите.
Едно от следствията е, че докато женското тяло е нещо нормално и красиво (макар и в строго конкретна форма), то мъжкото е нещо, което трябва да се крие.
Близостта между мъже е критикувана, стигматизирана и демонизирана. Когато хомосексуални хора настояват за правата си, спрямо тях се реагира сякаш настояват за привилегии, не за равенство.
Но това избщо не е най-странното.
Всъщност обществото ние доста положително настроено към хомосексуалните отношения, докато те са жени.
Твърдо е навлезнала представата, че две жени, които се прегръщат, целуват и т,н.н всъщност не го правят заради себе си, а заради евентуалните мъжки зрители. Т.е. техните отношения не просто не са лична работа, напротив, те са обществен интерес. И докато техните отношения са толерирани, набитият страх от изгубване на мъжествеността създава отрицателен и лош образ на гей-мъжете.
Нека все пак задам въпросът… защо? Кое е толкова страшно, ужасно и отблъскващо при мъжете гейове?
За да отговоря на този въпрос трябва да се върна на много по-предходно отношение между половете.
На стриктното разделение мъже, жени, мъжки роли, женски роли и как обществото приема тези понятия.
На първо време, те са представени като крайности, противоположности.
Теоретично това се е променило, но на практика навсякъде се сблъскваме с примери за би-валентното представяне на половете.
Мъж: активен, силен, строг, лидер, мълчалив, логичен, разумен, интересува се от математика, коли, разбира от технологии, спорт, не чете толкова за удоволствие, колкото за работа. Представен е от тъмни, наситени цветове, ръбове, ъгли, ъгловати форми и фигури. Той е активен и в секса, той чука (да го кажем грубо), във връзките, доминиращ, осигуряващ храна/пари. Той печели одобрение с интелекта си и с притежанията си. Външният вид не е твърде важен, ако има материални придобивки. Има добри приятели (с които никога не показват твърде явно близостта си). Дори и да няма хубав вид, парите му ще му осигурят интерес от страна жените. Жените не са по-важни от приятелите и макар да има възможност да се сдърпат заради жена, по-разпространена е представата, че го преодоляват или че жената е виновна за получената ситуация.
Жена: пасивна, мила, приказлива, тя следва, изпълнява, а не води, поне не отвъд домът и то за конкретни неща, емоционална, красива, неразумна, интересува се от мода, грижа я е за света, съпричастна, чете списания. Представена е от меки, нежни цветове, заоблени форми. Тя е пасивната в секса (чукат я), във връзките, в семейството, грижи се за къщата и отглеждането на децата, доминирана. Нейното основно качество е външният й вид, по което е най-вече оценявана. Другите й качества са доста по-маловажни. Има близки приятелки, но всъщност всички жени са съпернички една с друга, заради МъжЪт. Пример: Джейд Реймънд, Мишел Обама.
Това са доста опростени и малко крайно представени описания, но като цяло добре символизират стереотипите, които царуват в нашето общество. И макар да има много и много изключения, факт е, че те все още са просто изключения, а не правило.
Къде е проблемът?
Проблемът е размиването на границите между двата пола. След като двата пола са толкова различни, то има много строги изисквания към хората, които принадлежат от тези толкова различни лагери. Нали? Да имаш навици, качества и характеристики на другия пол е в повечето случаи нещо отрицателно.
Нещо повече, в нашето общество женския пол е представен като алтернативен, допълнителен (Симон Бовари – “Другият пол”) – признатото състояние на една личност – от мъжки пол.
Пример: човек – м.р., ед.ч. Ако говорим за жена обаче, трябва допълнително да уточним, което автоматично носи със себе си най-разнообразни последствия.
Бидейки алтернативният пол, наред с пасивната й роля и форма, подчинеността й, в очите на обществото, наличието на каквито и да е женски умения и характеристики означава липса на мъжественост, а именно, феминизация. Страхът от загубването на мъжествеността (пряко свързано в подсъзнанието със загубата на пениса, било то в буквален или преносен смисъл) изостря страхът и омразата.
Вътре груповото общуване на мъжете и жените усложнява този проблем, създавайки отрицателен образ и налагайки тормоз над “отклонилия” се индивид. Пример: появата на феминизма и радикалните му идеи, че двата пола трябва да са равни, че и двата пола са всъщност хора, заслужавайки иизисквайки уважение едни към други. За съжаление,това никак не се харесва, поне не и на мъжете. Последствията: много мъже отричат феминизма и което е по-странно, много жени също. Причината? Разпространеният мит, че феминистките са грозни, дебели (хм, стереотипите за женската красота са друга тема), космати (космати могат да са само мъжете, очевидно), незадоволени мъжемразки, вероятно лесбийки (интересен пример как женската хомосексуалност е представена като нещо отрицателно, когато на мъжете им изнася). Независимо, че хиляди жени, хиляди пъти са доказвали, че феминизмът не е това, тези измислени представи продължават да си съществуват и да бъде вярвано в тях. Което е интересно доказателство, че женското мнение все още се приема като с по-малка стойност и валидност.
Аналогичен пример е спрямо мъжете, които се опитват да работят в сфери, които са приети като “женски”, например медицински сестри.
Защо обаче днес, 21 век я има тази диференциация между половете, когато науката, социологията и психологията отдавна са доказали, че разлики между двата пола практически няма, че повечето е социален конструкт, като изключим чисто физиологическите различия? (първични и вторични полови белези, мускулатура)
Просто: маркетинг. Задълбочавайки теоретичната разлика, се появяват хиляди ниши, където може да се продава, продава, продава. А облъчените хора купуват, купуват, купуват. Нещо повече, те започват толкова активно да вярват в наложените твърдения, че те евентуално стават истина, разпространявайки тези представи от поколение на поколение. Все пак, фактът, че има хора, които преминават тези конкретни социални граници са добър пример, че разликите между мъжете и жените СА социален конструкт, а не са “естествени”, както се опитва да ни убеди Пазарът.
Пример: Мъжете са от Марс, Жените от Венера. Те имат различни желания, интереси, нужди, предпочитания, дори не говорят на един и същи език. Жените готвят, мъжете не могат, има милион реклами, в които мъжът е представен със средната интелигентност на маймуна оставен да вилнее в кухнята. Впоследствие жената трябва да почисти (сложете тук-свободно-избираем-продукт) изпере, сготви и т.н.
Накратко казано, мъжът е представен като безпомощно, зависещо от жената същество. Едновременно с това, точно тази му безпомощност да се справи с елементарни неща като кухненската печка и пералнята показват, че той не е загубил мъжествеността си, придобивайки женски знания и умения.
Странно, но факт.
Спрямо жените виждаме същата система. Жената е представена като любителка на дрехи, козметика, парфюми, бижутерия. Интересното е, че този път се подхожда, че това тя го прави за себе си. А колкото по-добре изглежда тя, толкова повече внимание и обожание от страна на мъжете ще има, което означава, че ще има кой да се грижи за нея, затвърждавайки представата, че жените имат нужда от защита, закрила и някой, който да се грижи за тях финансово. Естествено тя трябва да се отплаща с редовен секс и грижи от домакинско и семейно естество. Което всъщност води до фактът, че тя не го прави заради себе си (стегнете се, кола маска, скубане на вежди, високи токчета, диети, козметика и това всеки божи ден… ), а заради мъжът, за да я хареса той. Тя трябва да стане повече отколкото е, защото очевидно е недостатъчно.
Жените свикват да възприемат себе си като красив обект, който трябва да бъде завоюван, спечелен, запазен, обсипан с подаръци, пасивен в изборите си, дотам докъдето не става дума да намери оптималният за обгрижването й мъжки екземпляр. Ако не го е постигнала, значи се е провалила като жена. За да се справи, тя има нужда от помощта на списания, мода, диети, бижутерия, фитнес, готварски умения, сексуални умения и пр.
Естествено, в нейният случай наличието на “мъжки” характеристики като интелигентност, умение за решаване на проблеми, самостоятелност и т.н. се гледа с добро око, вдигайки цената й в обществото, но има много стриктна и тясна граница, която не бива да прекрачва. Тя не губи женствеността си, ако показва допълнителни качества, за сметка на това губи женствеността си, ако откаже да подчини животът си на визията си, впоследствие на което е наказана от обществото. Къде е проблемът? Веднъж остарее ли, жената губи всичките си “преимущества” поне спроед мъжките представи, то значи тя трябва да се замени. Също така женската хиперсексуализация води до сексуално насилие над жените. И любопитното е, че от жената се очаква да бъде провокативна, но когато над нея бъде упражнено насилие, вината е нейна, защото мъжът е бил “жертва” на нейното съблазняване. Отговорността за контрола на мъжката сексуалност се вменява на жената, а не на мъжа, оправдавайки и отнемайки каквато ид а е отговорност за действията на мъжете. Другата крайност – жени, които използват секът като оръжие и подход към развитието и самореализацията. И двата случая, краят не е красив.
Както казах по-нагоре… в представата на обществото: мъжете чукат, жените ги чукат.
Как всичкото това има общо с отрицателния образ на гей-мъжете? И по-специално с плаката на Азис?
Просто, след като и двамата са мъже, то задължително и двамата трябва да чукат. Все пак, сексуален акт се извършва само ако се пенетрира някого (или поне това е разпространената представа). Значи… единият мъж чука, но другият… го чукат.
Опааа, стоп.
Чукат ги жените. Ако някой мъж го чукат, то значи той е загубил мъжествеността си, той е станал жена.
А това е нещо ужасно лошо, много обидно, крайно отрицателно. Съответно, това създава чувство за несигурност и страх сред много хетеросексуални мъже. Крайният резултат… омраза спрямо мъжете, които не действат като мъже, а като жени, защото им разклащат представа за света и за тяхното собствено място в него.
И докато женският външен вид е нещо, което всъщност е насочен и съществува заради мъжкото удоволствие и желания, съответно две целуващи се жени само биха възбудили един мъж (сложете-всякакви-глупости-за-желание-за-размножаване-тук), защото той възприема гледката като нещо, което съществува лично заради него. Нещо повече, подчертаната нежност и женственост затвърждават неговата мъжественост и самочувствие.
Но ако за сметка на това види двама мъже да се целуват, то благодарение на обществените вярвания и порядки, той се чувства кастриран, заплашен, застрашен, че по някакъв начин той ще се превърне в жена. Което както казахме, явно е най-ниското стъпало в еволюционната и обществената стълбица. Насилето на гейовете се корени точно в това, приемайки социалната роля на жената (макар и само в съзнанията на отделни индивиди), това автоматично означава, че те са отговорни за поведението на хората спрямо тях, агресията и насилието. По същият начин, както това се вменява на жените.
Така, след всичкият този текст до какъв извод стигаме? Че проблемът с хората с хомосексуална ориентация не идва от някакви “природни инстинкти”, а всичко е културно и социално насадено. Защото в природата хомосексуалните отношения си съществуват и за всичките тези хилядолетия на съществуване не са изчезнали.
Извод, всички, които намират окаченият постер за “вулгарен”, но одобряват висящата наблизо снимка на цепната диня или просто го игнорират, са просто победени от насадените от страховете, предубежденията и комплексите на обществото ни, спрямо ролите на мъжете и жените, както и техните социални взаимоотношения. Защото докато от жените се очаква и е прието да са сексуални обекти, битуващи на плаката за мъжко удоволствие, то мъже на плакат, показващи каквато и да е било интимност е отблъскваща, защото те всъщност са “мъже”, а мъжете не са обекти, а субекти, не могат да бъдат представяни като такива и те не могат да обладават женски характеристики като емоционалност и близост от подобен вид помежду си. Тези им отношения са строго регламентирани. Тук има добър пример, макар и създаден с цел да се подиграе на абсурдността на стереотипите.
Звучи много объркано и сложно, нали?
За да ни стане по-просто мисля, че ще трябва още доста да се потрудим в отношенията между половете, както и нелепите стандарти, които си поставяме едни на други. И по-скоро не ние, а конкретни печелещи пари от нещастието и трудността на живота ни компании, държащи да продават, продават, продават на всяка цена.
Или просто неизветрели стереотипи от патриархата комбинирани с шъзмовности за печалба.
Днес темата е посветена на моята градина.
И по-точно, на нейните обитатели.
Като изключим обичайните зарзавати, които виреят, разни лалета, минзухари, люляци и т.н. се навъртат и всякакви живинки от типа на буболеци, паяци, бръмбари, калинки, пеперуди, комари, трите ми котки, кучето ми… и таралежите.
Отначало се присламчи един. Малко, изящно същество, което с тихи стъпки обикаляше по паницата на кучето ни за вода и хапване. Обираше остатъците и пак се скриваше някъде. Можеше да го забележиш само ако си много бърз, тих, ловък и честно казано, късметлия. Таралежката е доста срамежлива и се скатава види ли човек на двора. Нямах представа, че това животинче е такава светкавица, уж къси крачета, но докато се обърна и се е скрила навътре из рододендроновите храсти или е успяла да се шмугне край оградата и да се запилее из неподдържаната поляна в съседство до нас.
Котките ми тотално я игнорираха след няколко опита да си поиграят с нея и логичното следствие, че си набодоха лапите.
Общо взето, хапване имаше за всички, никой не се оплакваше и всички бяха доволни, освен кучето ни, което сигурно има някакви ловджийски навици, защото винаги се опитваше да я подгони.
После се появи някакъв стар, дебел, тромав таралеж. Може и таралежка да е, не съм съвсем сигурна. Въпросът е, че докато първото беше като носещо се перце и можеше да забележиш, че е наоколо само по леко поклащата се трева, то този индивид вдигаше врява и то каква. Не само не се смущава от котките, но даже се вре и се заяжда с тях, гонейки ги от купичката им, опитвайки се да ги боде. Заради него, горките писани развиха параноя спрямо таралежите и вече се оттеглят, видят ли топката бодли да се носи целеустремено като ледоразбивач към храната им.
Кучето ни не понесе леко, че точно този конкретен таралеж пет пари не дава за лаят му, но все още не е успяло да го докопа. Явно са се разбрали, защото таралежът не се приближава до кучето.
Само дето опосква храната и често не остава за котките, камо ли за малкото таралежче.
Изобщо не го е страх и види ли човек в градината бавно и достолепно се отправя към по-сенчестата и обрасла част на градината, откъдето може да се забележи, че гледа през тревата с мънистените си очи.
До този момент не съм забелязала да яде змии, но една сутрин намерих жаба пред врата ни. Не съм сигурна дали е било подарък или предупреждение. Пък може и смахнатото чувство за хумор на котките да е било, знае ли човек.
Другите два са гастролиращи, изглеждат абсолютно идентични и макар да са доста големи, са ужасно плашливи. Освен това са и леко глупави, защото вече няколко пъти успяват да се захлупят с купата с храна и жално дрънчат из двора, докато се опитват да се измъкнат изпод нея. До този момент не са успели да се задушат, но всеки път имат нужда да ида да ги отхлупя.
Като ги огрее отново лунната светлина (или по-скоро тази на лампата) замръзват. Не мигат, не помръдват дори мустак, бодлите стърчат в пълна бойна готовност. Докато не се отдалеча на прилично разстояние се правят на статуи или имитират умрели, не съм сигурна. Преместя ли се, по синхрон се втурват в различни посоки.
Последният път влетяха при котките ми, които възмутени от наглото посегателство мяучиха зловещо доста време. Двете групи се разделиха с пълна скорост и оттогава се избягват колкото могат.
До скоро всички тези таралежи се появяваха самостоятелно, но тази вечер цъфнаха накуп. Най-отпред беше Таралежището, което възприемам наум като Терминатора, после са Двамата Глупаци и накрая Палечка. Котките ми се оттеглиха разбити по численост, а кучето ми като за разнообразие изобщо не им обърна внимание и само им хвърляше по някой възмутен поглед от време на време.
Започвам да се чудя дали да не направя табелка “Резерватът на таралежите” и да я бодна пред къщата. Като гледам с каква скорост се присламчват насам, нищо чудно в един момент да се окаже, че всичките бодливковци от квартала са в моя двор.
Много са сладки и честно казано, доставят ми голямо удовлствие да ги гледам. Все още не съм успяла да ги нащракам, но съм си го поставила за цел.
Ето едни сладури, на които попаднах в Девианта.
Слънце е, месец май, нежният аромат на люляците се просмуква през прозорците и ме кара да тръпна от неясен ентусиазъм. Учи ми се, работи ми се, пътува ми се, чете ми се…
И докато се подреждат сериозна, след сериозна тема в драфтовете ми, където размишлявам за живота от нещата, някак нямам желание да ги публикувам. Искам усмивки, щастие, вселие, хората да въздъхнат дълбоко и поне за миг да се откъснат от собствените си тежки, проникновени мисли, философски подпрели глави на лакътя си, изпълнени с трудносмилаеми проблеми, мъки, страдания от всякакъв тип, терания, притеснения.
Вместо да споря за партии, политика, етика, философия, образование, искам да накарам някой да види, че светът е цветен и пъстър, че тревата е зелена като най-зеленото, мека, така че можеш да се отпуснеш по гръб на нея и да гледаш синьото синьо на небето и облаците напомнящи… напомнящи нищо друго освен себе си, с безкрайните си форми, цветове и усещане за свобода.
Светът е музика…
Светът е хубав и чудесен и да се сещаме за това по-честичко е нужно.
И вчера на “Цвете за Гошо” се загледах в тълпите хора, които седяха, тичаха, караха колела, бяха с децата си, сами, целуваха се, мрънкаха, лежаха, пиеха бира, танцуваха странни танци, избухваха в смях, снимаха, спяха, похапваха захарен памук и като цяло, живееха си живота го усетих точно това. Ние сме тук и сега и макар да имаме проблеми, гирижи, утрешна и вчерашна работа, това не пречи да се насладим на сегашния миг и момент, а после да се втурнем, кой със смях, кой с въздишка към оснаталата част от собствения ни живот. Какво общо има с тези неща снимка на момиче??? Всичко. Или пък нищо, кой знае, може цялото това чудо да си е било само в главата ми и никъде другаде, но пък… мигнах и Вселената се появи, както обича да казва М. (Който иска, може да потърси логиката зад това твърдение и да се замисли дали е от същото ниво като спящата пеперуда-философ).
Светът е голям и щастието дебне отвсякъде
П.П. Търся си “Снимки в Палермо”, до този момент не успях да го анмеря из нета, ако някой го има или знае откъде мога да го дръпна да пише. Благодаря.
Хайде, надигайте се от компютрите и марш в парковете и градинките. Елате в Южния и се разходете по алеите му, порадвайте се на топлото слънчице. 
Аз поне със сигурност отивам натам. Поздрав!
Ваша драга Фанточина.
Спазвнаето на каквито и да е правила, които не си отркил сам по отношение на писането почти задължително много повече ще ти пречат, отколкото да ти помогнат. От друга страна, четенето на разнообразните съвети и препоръки върши много работа. Интересно, а?
Приятно писане.
Последните две седмици събрани накратко.
1. Никаква Гърция, никакво катерене.
2. Работене по празниците (чудо голямо и без това не ги празнувам).
3. Присъствах на 4 купона (всичките в работни дни и съм скапана).
4. You know, common sense and sense of humor is the same thing, moving at different speeds…sense of humor is just common sense dancing.
5. Шофьорски курсове.
6. Вийет. Изненадващо интересна книга на Шарлот Бронте. Почти съжалявам, че не съм попаднала на нея по-рано.
7. Работа, работа, работа. Поне си практикувам английския.
“There are no invalid people.”
Уикенда паднах на скалите.
Усуках си десния крак, навехнах си стъпалото, имам гадна синина по протеженитето на външната му част, но като цяло не успях да се ударя и вече не ме е страх, че не мога сама да си закача френдовете и клемите. Очевидно мога, даже са сигурни и стабилни. За сметка на това е хубаво да не се ограничваш откъм магнезии.
Признавам, че ми иде да се изям от яд, защото пропуснах неделята, както и ходенето в Гърция, но пък, шанс, случва се.
Както и да е, заради навехването два дни почи изобщо не можех да си стъпвам на крака, така че или ходех адски бавно, подпирайки се на щека или подскачах. (Слизането от скалите до колите беше малка драма.)
Размотавам се вече цяла седмица из София леко накуцвайки и ми право впечатление нещо.
Всички ме зяпат. Не просто да погледнат дали няма да залитна или падна, а откровенно ме зяпат, сякаш съм си отгледала втора главата.
Вярно, има изключително малко хора по софийските улици, които имат каквито и да е проблеми с придвижването, което ме наведе на въпроса.
Къде са тези хора????
В България има поне 1500 инвалида (мразя я тази дума in valid – невалиден. Няма невалидни хора.).
Но… къде са те?
Къде учат като деца? Къде учат като студенти? Къде се забавляват? А къде работят?
Изобщо… аз лично съм виждала единици. За сметка на това училищата, университетите, които са оборудвани с рампи или пък учрежденията се броят на пръсти.
За заведения, библиотеки и други публични места изобщо да не говорим.
Въпросът ми е… нима тези хора са пленници в домовете си? Как живеят? Що за живот изобщо е?
Не излизат, без надежда, без образование, игнорирани, без възможности пред тях, забравени. И то не заради друго, а просто защото никой не мисли и не се сеща за тях. Или изобщо не знае, че съществуват.
Те са малка, срамна тайна, която сякаш трябва да се скрие. Независимо, че физическите ограничения не означава нетрудоспособност или липса на интелект. Не, просто ако си с увреди ти си невалиден, половин или никакъв човек.
Често чета какво пише Дения (Деня??) на тези теми и винаги се чудя как не се е озлобила срещу това равнодушно, злобно отношение. Или по-скоро, незнаещо. Не знам, смятам, че имаме нужда да се замислим над това. Да се поинтересуваме, да ги потърсим. В този си вид нещата не работят.
Да, тази публикация не е особено силна, нищо особено. Но то е просто защото не мога да намеря в себе си силите, за да я направя такава. Твърде сериозно ме развълнува. И в момента още размишлявам.
