БГ сериали – коментар

Преди няколко дни написах пост, в който се оплаквах, че няма женски персонаж в бг тв сериалите, с който бих искала да се запозная или да контактувам (защо се фокуриам върху женски персона, ами по простата причина, че ми е втръснало да бъдат използвани като елементи от историята и да бъдат вид декори, пък и все пак се предполага, че трябва да се дентифицирам с женските персонажи, пък и… абе защо се обяснявам? Искам интересни персонажи, искам интересни ЖЕНСКИ персонажи и туйто.)…. реално обаче проблемът е доста по-комплексен.

Проблемът не е, че просто женските персонажи са декорни, бутафорни или стереотипни умопомрачително отегчителни индивиди. Проблемът е маниерът на мислене зад тях.
Това, което виждаме на телевизорите си… е депресиращо, в най-висша степен. Или героите са престъпници… а ние трябва да стискаме палци за най-малко гадните (обаче ШАХ! Всичките са гадняри по един или друг начин и морално банкрутирали или имаме някакви безумно скучни сапунени драми, които биха се разрешили, ако поне два от героите имат интелектуалните заложби на нещо по-умно от тухла.

Или героите са шеги, относно съседи и междусъседки отношения, които са се изтъкрали още по времето на баба ми. Световете, които описват са черни, гадни, мрачни… в тях няма хумор или ако има, той е злобен, тип “хааахахаха, на тях им е също толкова гадно, не сме само ние, вижте, че може и по-зле, вижте ги колко са смотани”. В тези светове всички е безкрайно тъжно… няма оптимизъм, има просто един голям, черен тунел, гарниран евентуално с класически хитове от сапунените сериали и елементарна псевдопсихология.

Сериозно… това е светът, в който живеем, нашата “българска действителност”? Този черен, депресиращ екран, където се люшкаме от “ами това е реалността” до “нека използваме историята на богато семейство, за да покажем, че богатите също плачат”? Светът не е толкова прост, нито толкова безличен.

Давам си сметка, че това, което ме отблъсква най-вече в бг сериалите е пълното отказване, че има и хубави неща в живота. Че има умни и талантливи млади хора, които вярват в това, което правят и че носят положителни промени на света, който ги заобикаля. ВИЖДАМ, че ги има. ПОЗНАВАМ тези хора, ОБЩУВАМ с тези хора, ВИЖДАМ тяхната работа.

Защо не виждам това в изкривеното огледало на отразената действителност? Това би ни стимулирало и би ни дало воля, защото ние се влияем от това, което виждаме на екрана… защо трябва да гледаме за пореден път “ми да, то всичко е гадно и преебано и всички хора са гадни кретени”?

В главата ми има хиляди идеи за истории, които могат да представят реалността такава, каквато е, без това задушаващо отчаяние, което струи от всеки бг сериал… съмнявам се да съм единствения човек, който има подобни идеи. Защо не ги виждаме на екраните си? Защото е по-лесно? Не знам. Някакви безумни “народопсихологични” причини? Вероятно?

Подозирам обаче, че е просто самосбдващо се проклятие, вярата, че ако нещо е оптимистично в тона си, се смята, че няма да се хареса, заради което не се прави и  се свиква да се виждат само неща, които са негативни. “Лошите новини са добри новини”, е уж мотото на журналистиката (с това съм готова да споря), но това не може и няма как да работи по отношение на телевизията и изкуството.

Страх

Преди няколко дни бях на протест. И си дадох сметка, че ми е втръснало и на шапката от това, че на почти всички социално ориентирани протетси засягащи човешки права по един или друг начин, се гледаме едни и същи 50тина физиономии.

Вбесявам се, че страхът да не изчезнат торентите (да не се лъжем колко бяха запознати с темата повечето от присъствалите на големия протест срещу ACTA) събира повече хора, отколкото нелепото убийство на човек и липсата на реакция от страна на съдебната система в продължение на години.

Някой спомена, че страхът е причината толкова малко хора да се ангажират с протести и да заемат публично социално ангажирани позиции. Което го разбирам… разбирам страхът от привличане на излишно внимание върху себе си, имаме социалната пък и политическа история, за да знаем, че да изпъкваш в тълпата е лошо и води до негативни последствия, за теб И за близките ти. Имаме историята, която казва, че ако противоречиш на масовото, си рисуваш мишена на гърдите. И още не е минало достатъчно време, докато се преодолее това отношение. Разбирам, че хората ги е страх, защото лумпените си броят свободно улиците, пък и имането на обствено мнение е трудно, времеемко и конфликтно.

Още повече пък заемането на социална позиция. Заемането на социална позиция се сблъсква с твърде много трудности. Първо, вечният страх от политизиране, второ, безумата идея, че да НЕ третираме дадена група хора като втора категория личности някак е вид специално отношение или получаване на допълнителни права. (Логиката тук наистина винаги ми убягва.)

Страхът обаче, освен че го разбирам, не смятам че е някакво реално оправдание.
Всички ни е страх… и ни е страх, защото се е наложило като норма някакви хра да могат да бият други хора, понеже те са решили, че е тяхна работа да държат сметка на околните кой как си живее личния живот. И колкото повече се мълчи, толкова повече ще ни е страх, а не наобратно.

Тези, които ходим по протестите… ясно е, че ни е страх. Когато излизам, се чудя, няма ли да стане някоя беля? Няма ли да попадна на някой кретен, чийто собствени комплекси избиват в омраза към околните или просто ей така, защото могат.
Убедена съм, че тези мисли минават не само през моята глава. Само че отивам. Отивам, защото ако ние не защитим другите, когато има нужда, тогава после няма да има кой да защити и нас. А и най-вече… защото ми харесва светът да бъде пъстър, а хората разнообразни, а не редица след редица еднакви хора, с еднакви лица, вярвания, изражения, цел и отношения към себе си и околните.

Страхът… страхът е невероятно сковаващо нещо, но колкото повече се страхуваш, толкова повече те е страх. И това не е оправдание. Страх ни е да не ни ударят, ако изглеждаме различни. Проблемът е… всеки от нас е различен. Който иска, ще си намери причина да ни прасне по един, независимо дали сме с шибаната шапка или без. Колкото и да мимикираме едни с други, няма как, в някакъв момент ще направим, кажем, помислим, нещо, което ни отличава. Колкото и да си даваме зор, да изглеждаме еднакво, мислим еднакво и действаме еднакво, просто няма как да стане, просто защото не сме.

Avatar: The Legend of Korra

Avatar – the last airbender ми е една от любимите  анимации, които някога съм гледала. Спокойно мога да отделя един дълъг следобед само коментирайки и анализирайки невероятната стилизация, колко е красива анимацията, високото ниво на сценариите (които са далеч по-добри от много игрални сериали, на които съм попадала), комплексността и разнообразността на темите, сложността и развитието на персонажите, бойните техники, които са били разучени и включени в основата на развиването на различните стилове бендване… да не говорим за чудесното озвучаване, музика… изобщо, похвалите ми относно сериите край нямат.

И сега, върхът на сладоледа е… правят нов сериал в същата вселена.

Накратко да обясня за какво говоря. Аватар е базиран на вярвания и легенди заемани от целия свят, но основно, от източна Азия и инуитите. Става дума за свят, в който съществуват 4те елемента и хора, които могат да ги контролират, съответно, имаме и 4 основни клона народи – Земното кралство, Огнената нация, Въздушните номади и Водните племента. Всеки един Повечето от аспектите на тези общества са базирани на елементите, но за щастие, не са ограничени само до тях. За да бъде осигурен мирът и да няма борби за власт между отделните народи и елементи, има Аватар, който умее да контролира и 4те елемента. Той/тя е серийно прераждащ се персонаж в цикъл, вода/земя/огън/въздух.

Историята в оригиналната серия започва, когато Огнената нация прави постъпления да се превърне в имерия, разпростирайки се и над останалите нации, нападайки въздушните номади (с цел да убят Аватара, докато е още дете, осигурявайки си победа и липса на реална съпротива на военната си кампания). Случайно 9 годишният аватар не е в храмовете на въздушните номади, а попада в буря и се озовава на дъното на морето в хибернация. Минават сто години, през които Огнената нация до голяма степен е изпълнила оригиналния си замисъл, а два тинейджъра от Водните племента (живеейки на Южния Северния полюс) случайно намират хиберниращия Аватар в един ледник. Оттам нататък няма никакъв шанс да успея да обясня историята, защото е три сезона, но я препоръчвам изключително горещо.

И сега за Легендара за Кора… историята е базирана в същата вселена, 70 години по-късно. Евалата на създателите, които са се постарали активно да развият културата и вселената, за да бъде хем същото място, хем ново и различно преживяване. Да не говорим, че имам огромна слабост към стиймпънка.

За да не спойлвам… май първо ще коментирам първоналното шоу и след това ще продължа с това.

Само да вметна… новото шоу ще е доста по-мрачно и зряло от първото, едно, защото главния ни протагонист е доста по-възрастна, а и заради комплексността на самото общество, което ни се представя. Никак няма да им е лесно на сценаристите

Мтел-Шментел

Как да се сдобиете с безполезен договор, от който само губите пари във всяка ситуация.

1. Купувате си карта на Мтел.
2. Сключвате договор за една година, защото имате намерение да говорите.
3. След което месеци наред не получавате сметки заради проблемите миналата година на Мтел.
4. Междувременно спирате да използвате телефона и картата почти не се използва (не сте в страната, не ви трябва, пр.). Сметките се трупат, защото сте на договор и в един момент излизат накуп.
5. Не можете да прекъснете договора, защото е за една година.
6. Проблемът със сметките е оправен и получавате всички сметки със задна дата.
7. Междувременно е дошъл периодът, през който имате право да подадете писмена молба лично да се прекрати договора, най-много месец преди края на първоначалния договор.
8. След като времето е изтекло, договорът автоматично се удължава.
9. Никакви напомнящи/подсещащи документи/имейли/обаждания не са пратени от компанията на потребителя.
10. Висящите сметки се заплащат и се пита за възможност да се прекъсне договора.
11. Посочва се точка 7 и 8, т.е. няма как, освен ако не се платят за до края на годината оставащите месечни такси.
12. Решавате все пак да използвате телефона, да не сте капо.
13. Изискват да заплатите допълнително 40 лева, за възвръщане на номера, защото от неизползването му, номерът е върнат обратно на пазара и евентуално продаден на друг човек.
14. ПОЗДРАВЛЕНИЯ! Плащате месечна такса, за услуга, която не можете да използвате, вързани за договор, който не можете да прекратите, освен ако не платите стабилна сума, с изискване, за да може да използвате услугата, да платите допълнително.

Как да не се оказвате в подобна ситуация.
1. Не сключвате договор, който автоматично се продължава, а само след изрично потвърждаване, съгласие на потребителя (изобщо има ли мобилан компания, която го предлага това в България като опция?)
- 1.1 Не включвате договор с български мобилен оператор като цяло?
2. Сдобивате се с кристална топка, за да знаете дали ще напускате държавата/няма да сте в ситуация, в която ще спрете да използвате картата, съответно, тя да стане неактивна.
3. Татуирате си някъде датата на месеца преди изтичането на договора, за да не забравите.
4.  Пускате специална МОЛБА, за да ви прекъснат услуга, за която си плащате… Вие им се молите дем, те да си вършат работата.
5. ?????

Имам късмет и месечната ми такса е достатъчно малка, за да не ми пука, че всеки месец ме вътри. Въпросът е принципен и некоректността на компанията, която поставя клиентите си в неудобна ситуация. Това е услуга, за която си плащаме, а не подарък, удобството на потребителя и коректните договори трябва да са в центъра на взаимоотношенията между клиент/компания… не шмекеруване на дребно.
Макар че сигурно хич не е на дребно…

П.П. Девйстивето се развива ПРЕДИ приемането на новия закон за автоматичното преподписване и не може да се използва новоприет закон със задна дата.

Мерю Сю или най-досадният персонаж

Никак не е лесно да се създадат реални, комплексни и интересни (литературни) персонажи. Те трябва да са комплексни, но не стереотипни, трябва да са сложни, но не досадни. Трябва да са интересни, но не перфектни… Колкото по-перфектен, винаги подготвен, специален, обичан от всички, харесван от всички, умеещ и можеш един персонаж е, толкова по-трудно е да не се превърне в Мери Сю (или Гарю Стю), превръщайки се в прожекция на автора си, който/която мечтае да бъде такъв/такава и избивайки комплекси и по-малко интересен герой, до степен превръщайки се в карикатура. Особено когато авторът е достатъчно неумел и не може да измисли адекватна обосновка и причини защо персонажът е такъв отвъд ‘защото аз така искам’. Какво е Мери Сю? “Олеле, боже мили,” помисли си  Мери Сю, докато стъпваше на мостика на “Ентърпрайз”. “Най-младия лейтенант във флота – само на 15 години и половина.” Капитан Кърк застана се приближи до нея. “О, летенант, обичам ви страстно. Ще дойдете ли с мен в каютата ми?” “Капитане!! Аз не съм такова момичеl!” “Права сте и ви уважавам за позицията. Става ли да поемете контрола над кораба за няколко минутки, докато отида да ни взема по едно кафе?” Господин Спок се качва на мостика. “Какво правите в креслото на командира лейтенант??” “Капитанът ми нареди.” “Перфектна логика. Възхищавам се на интелекта ви.” Капитан Кърк, господин Спок, доктор МакКой и господин Скот, заедно с летенант Мерси Сю на планетата Ригел XXXVII. Те са нападнати от зелени андроиди и са хвърлени в затова. В момент на слабост, лейтенант Мери Сю споделя на господин Спок, че тя също е наполовина Вулкан. След бързото й въюстановяване, тя успява да отключи ключалката с фиба и всички се завръщат успешно на кораба. След като са на борда обаче, доктор Скот и лейтенант Мери Сю откриват, че мъжете, които са били телепортирани до планетата са се заразили със сериозната болест скачащите ледени забли, а Мери Сю е по-малко афектираба. Докато четиримата офицери лежат в болничното отделение, управлението на кораба е поверено на лейтенант Мери Сю и то по толкова невероятен начин, че получава Нобелова награда за мир, Вулкансия “Order of Gallantry” и Междузвездния символ на уникална уникалност. Болестта поваля и нея и докато лежи смъртно болна в болничното, компания й правят Спок, капитан Кърк, д-р МакКой и Скот, всички горко плачейки за загубата й, за загубата на нейната младежка хубост, интелигентността й, уменията и като цяло, за това колко е специална като цяло. И до днес, рожденният й ден е официален пеазник за Ентерпрайз. КРАЙ —— Кой е най-лошия пример за Мери Сю/Гари Стю, за който се сещате? В топ две на мен са ми Хари Потър и Бела Суон (Анита Блейк си дели мястото с нея всъщност). Единственото условие е да обясните, а не просто да цитирате, които не харесвате. П.П. Текстът по-горе е от тук, а авторката му е Паола Смит, аз просто го преведох, защото тя измисля термина и включва и перфектно описание.

BAA! Нарисувай ми овца :)

Моето другарче М., което вече съм споменава, в момента участва в един конкурс и по-долу съм пуснала линк към анимацията, която той е направил. Хвърлете едно око и ако ви хареса също толкова, колкото ми хареса на мен (заради което и пускам видеото тук), гласувайте за него. За да гласувате трябва да имате регистрация във Vimeo, което стаа ужасно бързо и лесно.

На кратко, BAA (Brtitish Animation Awards) е анимационната версия на Оскарите за Великобритания. Тазгодишната тема на конкурса, за който той участва е “Шапка” на самото събитие и е отворен за всички. Т.е. конкурс за шапка на конкурса. Раздават се награди в различни категории. Единственото условие е да има овца в клипчето и ако има нещо общо с Англия, даже имате бонус точки.

На мен видеото ми харесва защото обичам фактът, че умишлено чупи Четвъртата стена (т.е. директно комуникира със зрителя) и е едновременно весело, лигаво и забавно. Също така ми харесва вниманието към детайла и стилизацията. Какво да кажа… обичам анимацията.

Освен това… fuck ACTA с подобно споделяне на видеоклипове, развитие и промяна на идеи.

Всеки глас е важен, защото колкото повече гласове, толкова по-голям шанс за М. да спечели… След като се откроят дадена бройка, жури ще избере победител.
А ако искате, може да видите защо толкова харесвам стила му, вижте тук.

“Позитивно”

Когато за първи път попаднах на блога на на Altair, се замислих, че е един от единствените блогове (български), на които съм попадала, в които човек говори и зачеква темата за Хепатит С. Не че е точно табу… просто никой не говори по темата и се избягва. Историята й и публичността й са силно нужни. Както за промяната на отношението по темата, така и като отваряне на дискусията, на подаването на ръка на всички останали, които са били са или може да бъдат в подобна ситуация. Блогът й се превръща в книга “Позитивно” и днес, 23.02.2012, от 19:00, е представянето й, в Culture Beat.

Здрасти, казвам се Тошка. Приятно ми е да се запознаем.

Тази година ще стана на 31. Когато разбрах, че имам хепатит С, точно бях навършила 27 години. Минаха няколко века оттогава.

Работя като копирайтър в рекламна агенция. Завършила съм Факултета по журналистика. Имам брат. Трудно се контролирам, когато става въпрос за сметанов сладолед. Обичам да правя експерименти с външния си вид, като най-често го отнася косата.

За изминалите две години се чувствах уютно и сигурно в кожата на altair – поредният анонимен ник, който броди из нета. Поредният „някой”, което е твърде близко до „никой”. Мисля, че вече се уморих.

Благодаря на всички, които ме подкрепяха тук – някои като altair, други като Тошка.

Искам да ви поканя на представянето на „Позитивно” – книгата, в която този блог се превърна. Ще се радвам да се запозная с вас и на живо.